Най-хубавото в един живот е Раят на намерените отговори! Като пътища - дълги и сиви препускат питанките на надеждите ни: самотни, двойни, групови... Споделените маршрути носят личната отговорност на човешката странност. В редките, избликнали от невъзможно мълчание накъсани ридания на несвикналото да споделя сърце, Индивидът търси себе си. Търси някой, който да желае мечтите му, или поне да се преструва,че е така. ( По-добре добри лъжи, отколкото истинска самота! ) И тогава идва отговорът, но за да бъде съвършен, той трябва да удовлетворява и другите...

     Елементарните неща от нашето  битийно щение, започват да бележат сложността на всяко нощно бдение! (Тленната човешка плът да хване иска своя път!) Тя не иска и не може да твори, но мери "всичкото" в пари. Какво остава след "софрата", о, Господи, от светлината? 

Оказва се, че отстрани е лесно и красиво, но щом се приближиш -е мъчно, трудно, сиво... тук някой е проплаквал и в звука заяквал, а друг е дебнел да надене не само върху пръста му прободен друго бреме. Бремето полека си зараства, раната си остарява! И тогава?
   

Нетленни сълзи и успехи бележат пътя на дланта, а тя лети- към странни светове. Живее Бог у всекиго от нас, а ние в него? Не! 
   Изисканата точност на ръката възпира въздуха - да не трепти, да не смути сърцето на Човека, а то за всички, с обич, да кърви!
   
   Срещаш онзи, който притиска към една улична розова роза ръцете ти. И той ти обещава всичко - и нощите си, и розите си. Появяват се пътища и заприпкват пред летящия тъмен автомобил, с твърд волан - карате и си обещавате винаги да пристигате. Мислите нахалстват и в един упорстващ и уморяващ, вечно искащ внимание свят, търсят възглавница, където да има място за две глави.
  Косите се оплитат в една непрекъсната надпревара и обещанията се оказват имане и нямане...