Тръгвам, за да се завърна - изнервена и уморена от престорени приятелства, изсъхнали сърца и изхабени думи. В понеделник сутрин автогарата е празна и ръмжи от самота. Двигателите предвещават заминаване, а заскрежените стъкла на автобусите - нежелана слепота. Стоим! Аз - на единия край на света, ти - на другия, и не смеем да се разпознаем. Ще се качим на едни и същи колела, но пътят… Няма как, ще е различен. Отдавна бях забравила как да те гледам в очите, но с красиви необходимости се свиква бързо.
-Ще се качваме ли?
-Нека се качим…
… И после автобусът напусна изхабения град. Заплискаха реки, запляскаха криле на мигриращи птици, заприиждаха събития, села, заводи, хълмове, прелитаха по тъмния асфалт автомобили… А ние с теб ги наблюдавахме от кутията на старото возило. Идеше ми да се обърна и да ти кажа, че в София има една уличка в стил рококо. Такава, с калдъръми и малки остарели къщи. Там като си пуснеш музика, и ехото я отразява във вътрешността ти. Мечтая да те заведа, но знам, че на ...