Помниш ли колко човека си видял днес? А помниш ли на колко от тях си се усмихнал? Вървиш, подминаваш, бързаш, винаги бързаш. И не забелязваш какво става покрай теб. Не виждаш, че всъщност ти си този, който губи. Губиш ценно време в преследване на високи цели, в постигане на все повече успехи, пари или слава, няма значение. Да, издигаш се, а какво оставяш след себе си?
Трябва да си пръв, трябва да си най-добър, нали? Може би ще успееш, ще се трудиш или ще мамиш по своя път и пак ще бързаш. А времето ще минава и няма да усетиш как ще останеш сам. Ще загубиш онези, които в началото са ти давали кураж. Онези, които са те подкрепяли и са ти стискали палци. Онези, които са те обичали. Да, ще ги загубиш, защото вече нямаш време за тях. А и те не са важни, просто хора, останали някъде назад в миналото. Като онова невинно момиче, което беше до теб в началото, което се радваше с теб за твоите успехи и страдаше с теб за твоите болки. Помниш ли я?
Не, тази мисъл не е важна. Трябва да се бърза. Вратовръзката, сакото, куфарчето, като хищна хиена, готова отново да погълне по-слабите, ти си готов да превземаш. Ще излезеш, ще подминаваш, защо да се спираш. Защо да помогнеш на разплаканото сополиво дете, което се е загубило? Защо трябва да обръщаш внимание на молбите за помощ, на протегнатите мръсни ръце. Та те са толкова жалки, бедни хора, не успели да постигнат нищо в живота си. Ти не си като тях. Ти си могъщ, ти имаш власт, сила, не е нужно да гледаш надолу. Нали си добре, какво значение имат другите, които не са имали твоя късмет.
Като онова момиче, тя се бори, учи се, но нямаше властта да успее. Може би, с малко помощ, днес щеше да е много добър лекар. Помниш ли писмото, което така и не намери време да отвориш. Тя просто молеше за препоръка. Мечтаеше да спасява животи, както ти навремето. Ти щеше да им помагаш, тя да ги лекува, щяхте да правите добро. Но тя не успя, нямаше кой да ù подаде ръка. И все пак, днес тя знае, че загубилият си ти. Ти си сам, а тя, макар и бедна, има семейство, има приятели. Ти си богат, но парите ти стоят непипнати в банката. Ти мачкаш, тъпчеш, издигаш се, но нощем, когато останеш сам под завивката, те е страх, че някой ден така и ще си отидеш и никой няма да го е и грижа дори.
Хайде, облечи сакото, побързай да не закъснееш. Трябва да си пръв, трябва да си най-добър, а хората, те не са важни. Важният си ти. А губиш ли, или печелиш, това няма значение, защото вече си напълно сам…
© Деница All rights reserved.