Напусто
Баба Мара се връщаше от разходка в 'Борисовата градина' с приятелката си. Тя слезе в подлеза на „Орлов мост“ и пусна няколко монети в ръката на един сляп просяк, който чу да мълви:
- „За греховете е, за греховете е, лельо! Но ще се смили Бог, ще се смили“, - и шепнеше, а минувачите току го наругаеха.
Баба Мара Зановска живееше самичка. Тя имаше дъщеря в чужбина и с нея бе много горда. „Оправи са, дитето"- тъй казваше. П-уу, напук на държавата и всички нас, оправи са! Умно дите излезе.“
Баба Мара живееше в града, но бе запазила произношението, характерно за Източните говори и то придаваше чар на грубата ѝ външност. Пандемията не промени кой знае колко нейното битуване. Дядо Занко отдавна си беше заминал и сега беше самичка. За разлика от повечето пенсионери обаче тя мразеше сапунките, но обичаше отегчението на младия човек – четенето и бе изчела цялата си настолна библиотечка.
Баба Мара не се кахъреше за сметките си и пазаруваше без да брои стотинките си, тъй като дъщеря ѝ и помагаше. Ала не ѝ трябваше и много. Като всички стари хора и тя се хранеше малко.
След излизането на ваксината срещу вируса, баба Мара Зановска не се ваксинира, а дъщеря ѝ Марта се мусеше, в отговор, на което майка ѝ казваше: – „Ма, що ти е жено, ходеща мумия да вардиш? Остави майчицата си на мира! Да си ма прибере Господ, ако е рекъл“.
На третия спор дъщеря ѝ така ѝ се ядоса, че вече не ѝ се обаждаше. Баба Мара, от своя страна, изчакваше, за да види докъде може да стигне дъщеровото ѝ упорство и цъкаше с език, докато си плетеше: – „Мъри-и, като магари на мост сай заинатило! Цялата Мара втасала! Всички ли мириканци са таквиз хаймани“?
След месец и половина Марта най-накрая не издържа и се обади на майка си, но тя не вдигна. Инфарктът бе повалил баба Мара Зановска кротко в съня ѝ...
Край
© Александър All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Интересно!
-
Този разказ ми хареса! Както и последният коментар на автора, много точно казано! Поздравявам те!
-
Колко си прав Александър!
-
Не очаквах за един такъв прост текст да се получат такива словесни престрелки, излишно е. За да стане ясно - не става дума за никакви ваксинирани и неваксинирани и за това колко сме прави. Разказът говори сам за себе си, хората са разделени по между си, но най-лошото е, че близки хора стигат до абсурдни спорове. Както в този кратък сюжет - дъщеря се сърди на майка си, тъй като не иска да се ваксинира; ма чакай, бе, майката ѝ е дала живот! На колко години е, за да я поучава? Или да даде мнението си и да отстъпи! Забравямте това. Забравяме да сме добри към най-близките си, защото им мислим "доброто", а понякога не се знае дали и с това не ги разболяваме. Дори само от уважение не трябва да упорстваме в правотата си...
-
Благодаря, Катя!
-
Хубав разказ.
-
Разказът е за живота, Руми, права си.
-
ЖИВОТ! Ако знаеш от какво ще си отидеш....
-
Ще се побъркаме с тези ваксини. Любовта между хората е светлинката, която ни сгрява и не бива различните ни мнения по различни въпроси да ни отдалечават от нея, защото любовта, която даряваме и получаваме е най-голямото ни
нетленно богатство.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
