Поглед към миналото, което не е минало и за настоящето, което не знам дали искам да е настояще...
В къщата беше тъмно и навсякъде цареше тишина. Бе толкова тихо, че дори звукът от стрелките на часовника се разнасяше от стая в стая като силен тътен. Само една свещичка едва гореше на малката масичка за кафе в единия край на трапезарията, сякаш искаше да прекъсне тази тъй спокойна картина, от която иначе тръпки биха те побили. В другия край на стаята се виждаше една черна сянка, полуразмазан силует на момиче, което се бе свило на кълбо в ъгъла, като някакво малко дете, което бяха наказали, заради някаква пакост. Светлината от свещта едва стигаше до нея, едва осветяваше бледото и лице.
Както в къщата, така и навън бе непрогледен мрак. Точно както в сърцето и. Самотата и правеше компания, а тъмен воал бе покрил душата и. Или по-точно това, което беше останало от нея... Защото тя беше счупена, разбита, разпръсната на хиляди парчета! Момичето не искаше да повярва, че това и се случва. Не иска ...