Душата ми е в ада! Пльосната е като прегазена от валяк жаба и метната в голям тиган, а в него: гръцки зехтин. Един дявол пъргаво щъка около огъня, кладе го с дебели цепеници и иска да я опържи до златисто.

         Така се чувствам в момента. Ще попита някой любопитко: ”Защо?” Защо ли? Просто ме споходи огромно нещастие. Милата ми леля, която живееше в Америка, се гътна. Там натрупа някакви си мижави десет милиона и  ги остави на мене. Ами сега? Какво да ги правя? Как ще ги похарча?

         Хванах един калкулатор и започнах неравна борба с числата. Разделих десет милиона долара на тридесет години, защото сега съм на четиридесет. Хипотетично си давам поне още толкова от горе упоменатата цифра за живот. Получиха се 333.333.33 долара за година. Разделих сумата на 365 дни и се получиха 913.24 “гущерчета” на  ден. Леле, майчице! Е ли е възможно да си ги похарча? А някакъв вътрешен, въодушевен глас ми шепне: “Е!”

          В главата ми зажужаха безброй мисли, накацали върху сивкавите ми, скромни и пестеливи на брой клетки, подобно на рояк мухи върху конско аки. Чудех се дали да заживея като Бог, като цар, като тузар, или... Как се казваше думата...ъ..ъ... Аха, крез! Или пък да надипля пачките и да започна да ги лепя по челата на бездомниците?

         Ако избера първия вариант, има опасност да ме надушат лошите батковци и да ме пратят тутакси при леля.

         Вторият вариант също не ми допадаше: щеше да се разчуе и от дума на дума ще стигне до слуха на злия чичко с голямото чифте пищови. Ефектът – пак при леля!

         “Ех, лельо, лельо! – мърморех си опечалено, а мисли като току-що рендосан хрян и с много горчица давеха гърлото ми. – Защо избра точно мене в завещанието си? Защо не умря като сиромахkиня или клошарка, ами трябваше да стоварваш върху крехките ми рамене товар от десет милиона?!”

   - Ставайте, господине! Господине!

         Главата си я чувствам така, сякаш ведър ковач усърдно кове върху нея своята първа секира за деня. Очите ми са залепени, а когато ги отварям, сред дрипавата светлина забелязвам полицай,    който ме гледа оцъклено.

-         Ставайте! Тук не може да се спи!  - казва строго той.

-         Какво става? Къде съм? Защо съм тук? – питам недоумяващо и се оглеждам наоколо като прасе в кукурузена нива.

 - Вие ще ми кажете това! – добавя с гърлен глас полицаят.

        Започвам да вдявам ситуацията, подобно на кокошка, на която са написали питагоровата теорема. Някъде дълбоко в съзнанието ми, на разстояние две-три хиляди светлинни години, се появява омаломощена мисъл, която ме информира дискретно: “Снощи се беше напил като дърводелско ренде, защото пак не можа да си намериш работа на трудовата борса. После легна на тази пейка и заспа като петел, на който са му отрязали гребена и подгребеновото пространство”.

         Благодарих на спасителката  мисъл, която  мигом отнесе плаката на моето невежество и неосведоменост. Обясних на полицая, че съм се напил от мъка, извиних му се и се изнизах тихо като онзи ухаен газ, който излиза от долната част на тялото... Сещате се коя.