Nov 23, 2011, 3:24 PM

Наследството 

  Prose » Novels
893 0 0
12 мин reading

 

Когато Байо Бенсън влезе в залата за трета смяна, мониторите примигваха сънливо с всички отблясъци на синьо-зеленото, а оптичните мишки църкаха възбудено на всяка секунда. Той погледна часовника си – беше 0 часа и 32 мин. африканско време. Операцията трябваше да започне.

След няколко минути вече разглеждаше сайта, който му трябваше. Помежду си го наричаха “търсачът”, защото можеше да намери всеки човек на земното кълбо само по малкото му име. На екрана излизаха хиляди имейли, но опитната ръка на Бенсън постепенно стесняваше кръга. Движенията му приличаха на хвърляне на въдица в спокойно езеро – бяха премерени и отривисти, без сянка от колебание или умора. Най-после се отпусна назад и заглуши едно изплъзнало се възклицание с мощна прозявка. Разбира се, че Източна Европа щеше да  свърши чудесна работа за делото, което беше замислил. Делото на живота му, за което се беше готвил всичките тези дванайсет години в проклетата банка.

Върна се назад във времето, когато постъпи на работа. С колежанския си костюм и модната тогава зализана прическа на къдравата си коса. Пред него никога не беше поставян въпрос за друг избор на професия. Просто от дете знаеше, че ще учи и ще стане банков чиновник, после ще се пенсионира, но благодарение на уменията си ще бъде оставен на действителна военна служба.

Това, което искаше обаче, беше друго. И сега, като си го спомни, отново го побиха тръпките на желанието. През 86-та се създаде Defence intelligence Agency – службата за военно разузнаване на Нигерия и младият Бенсън горещо се молеше да бъде одобрен за работа там. Отхвърлиха го след дълго проучване и това го озлоби. Четеше и познаваше цялата история на страната си, като дете беше свидетел на традиционните сбивания между жители на Севера и Юга, но не се задълбочаваше в религиозни въпроси. Най-големият му грях дотогава беше, че за него Бог беше един, а фразата “Бог да те благослови” му звучеше като извинение и за най-недостойните намерения.

Всички тези спомени беше отдавна засекретил във файл с надпис “Лично” и затова се учуди, че се връща към него точно сега, в навечерието на най-големия удар в живота си. А може би точно заради това.

                          Докато пишеше текста на писмото на безупречен английски, Бенсън пресметна, че неговият получател ще го отвори рано на другата сутрин и ще отговори още до обяд. По това време той щеше да бъде достатъчно разсънен, за да се наслади на ефекта, който търсеше – от крайно възмущение и отхвърляне до открито “захапване” на стръвта. Защото идеята за наследство от 26 милиона долара винаги е добра стръв. Разбира се, банковият чиновник беше обмислил всичко.

 

***

                          Седнала в средата на хола си, Виржиния не приличаше на типичната домакиня. Личеше, че приема насила тази роля. Досега винаги беше работила, но напоследък хич не ù вървеше. Загуби работата си поради нещастно стечение на обстоятелствата, не можеше да си намери друга от месеци и по цял ден викаше по децата и по мъжа си, на който, всъщност, почти не му пукаше. Днес всички бяха излезли рано и след кратко колебание дали да измие чиниите или да седне пред компютъра, реши да си отвори пощата. Настани се удобно на стола и зачете. След обичайните “спамове” и нищо незначещи отговори на обявите си попадна на нещо. Някакъв африканец - мениджър в банка в Нигерия, ù предлагаше да вземе наследството от $26 000 000 на някой си г-н А. Смит, който загинал в автомобилна катастрофа със семейството си през 1990 г. Виржиния не знаеше английски, но сумата се вряза направо в мозъка ù, а после видя и комисионната, която ù предлагаше Бенсън – 20%. Разбира се, тя беше жена на 40 и трудно можеше да мине за материално момиче, дори напротив, според мъжа си беше доста непрактична и прекалено емоционална, за да ù се поверяват пари. Но това писмо не приличаше на познатите от младостта ù “писма на щастието”, които трябваше да препишеш няколко пъти, за да ти се паднат пари. Почувства прилив на енергия, което ù се случваше винаги, щом се захванеше с нещо ново и вълнуващо. “Изглежда, напоследък ми липсват хормони на щастието” – самоиронизира се тя и се залови с обичайната си къщна работа. След половин час вратата хлопна по характерен начин и Виржиния разбра, че дъщеря ù се прибира.

      - К’во става? – попита тя безучастно, колкото да каже нещо.

               Знаеше, че майка ù се вбесява от този тон и затова продължи:

        - Какво има за хапване? Умирам от глад.

        - Първо ела да ми прочетеш нещо и после ще ядеш.

Както винаги, когато ставаше дума за английски, Мария беше спецът в семейството и умееше да се възползва от ситуацията. Винаги получаваше по нещо в замяна на помощта, но тя си беше такава. От четиригодишна ходеше на уроци и майка ù много се гордееше с нея. Самата тя трудно се оправяше с езиците, освен с родния си, който владееше до съвършенство. Твърдеше, че ù е достатъчен, за да прикрие липсата на самочувствие.

Дъщеря ù първо си намаза дебела филия с масло и салам, напои я обилно с кетчуп, сложи резенче краставица и като замляска апетитно, зачатка с маникюрите си по клавиатурата. В живота им отдавна не се случваха интересни неща  и скуката започваше да ги изнервя. Нещо трябваше да се промени.

 

***

I               

                   Светът беше открил Интернет. Триста милиона човека всеки ден отварят невидими стени, минават през пространства и се пренасят в един град на бъдещето. Това е новото световно гето. Едно виртуално съобщество, което има свой символен език, свои интеракционни модели и начини за въздействие. Цялата анонимност на големия град вече я имаш. Ти си просто nich или IP – зависи от гледната точка на виртуалния ти партньор. Трябва да си добро момиче – с какви глупости от миналото пълнеше главата майка ù – помисли си Барбара, отмести очи от монитора и се приготви да смени нов чифт бикини. Клиентът отсреща беше доста претенциозен и тя се ядосваше, че при засуканите пози бенката на лявото ù бедро се виждаше по-добре, отколкото разкошната змия, която разполовяваше задника ù. Опитваше се да гледа прагматично на работата си – все едно, че бърше пода с парцал или мие чинии от някое гадно пюре, но не успяваше да се концентрира в главното. Светът за нея беше видеочатът, където се разменяха гнусни и сладникави реплики като в порнофилм и тя нямаше представа как се излиза от него, освен с off.

           Тази нощ Big Billy мастурбира по всички възможни начини, докато гледаше как Little sugar се опитва да му достави удоволствие, като се гали по гърдите. Полудетското ù тяло се гърчеше в нещо като любовен екстаз, който лесно можеше да мине за отчаян вик за помощ, ако не бяха очите ù. Въпреки крехките си години, тя се беше научила да притваря и разширява зениците си, което действаше особено еротично на виртуалните ù партньори. Това беше нейната trade mark, което я отличаваше от другите и натрупваше точки в рейтинга ù на модел.

                Стана ù студено, докато отброяваше седемте минути до оргазма. Беше чела и се възхищаваше на Куелю, но неговите единайсет минути бяха недостижима мечта за момичета като нея. “Единайсет минути, цели единайсет минути, за да се размаже една плюнка по тялото – това е разхищение на време” – мислеше си Барбара с неприкрит цинизъм. Беше в бизнеса отдавна и нямаше илюзии. Детското порно в Интернет набираше скорост, но то беше невинен  заместител на истинското, онова, което караше косите да настръхват. Тя беше ходила няколко пъти в гетото и знаеше как е. Първия път я заведе оная отрепка Дебелия Том и веднага се зае да я пласира като писта марихуана, за да си изкара джобните. Усети мазните пръсти на свинята, мачкаща тялото ù, сякаш е къс тютюн и потрепери от погнуса. Завъртя се още няколко пъти пред камерата, помъчи се да имитира страст, но не се получи и  се сви в ъгъла, задъхана от самосъжаление.


                                                             ***

                     Не, това, което ù се случваше, не беше вярно. Това определено не беше нейният живот, но тя отчаяно искаше да го вземе, преди да се е събудила и да е осъзнала, че пак дава уроци на разни доморасли вундеркиндчета за по пет долара на час, а не е заминала за Швейцария да търси банка за парите си. Беше гледала много подобни филми и никога не се поставяше на мястото на героите, защото беше престанала да вярва в чудеса.

                     Сега всичко беше истинско – като гласа на Бенсън, който звучеше по два-три пъти на ден на мобилния на Мария. Виржиния го чу – едно бълбукащо–гърлено дърдорене, което можеше да издава само доволен от себе си и много самоуверен човек.

          Изпрати ù и копие от личната си карта, и номера на осигуровката си, даде ù телефона на банката в Нигерия. Така не постъпват хората, които крият нещо. "Скоро ние тримата ще си направим страхотен подарък. Имайте ми доверие"  – каза им по телефона, когато му изпратиха на имейла пееща поздравителна картичка за рождения ден.

          И все пак...

         - Къде ми е ризата и какво ти става, по дяволите? – гласът на мъжа ù я сепна грубо. – Пак ли витаеш в облаците?

Беше един от онези дни, в които всичко тръгва наопаки от сутринта и каквото и да правиш, не можеш да промениш липсата на късмет. Джордж тъкмо излезе, мърморейки, без дори да закуси и Виржиния се хвърли към компютъра, сякаш той бе едничкото ù спасение. Имаше писмо от Байо, разбира се, но тя само можеше да гадае какво пише в него. Хвърли разсеяно поглед по редовете и това, което видя, я накара да стане и да си вземе чаша студена вода. Бяха изброени някакви документи, които навярно щеше да им иска банката като гаранция, че дават наследството на семейството на Смит. Въпреки  първобитния си английски, тя схвана първото – видя смъртния акт, после номера на сметката и кода, който трябваше да знае само покойният. Побиха я тръпки. Всичко това започваше малко да я плаши и тя за миг се замисли дали полицията няма да нахлуе някоя сутрин в дома ù и да изземе компютъра и дискетите, на които дискретно прехвърляше писмата на Бенсън.

Този ден тя едва дочака приятелката ù Кристин да се върне от работа, за да ù се обади. Докато разбъркваше коктейлите – задължително тоник  с много лимони и лед – тя трескаво прехвърляше в ума си аргументите “за” и “против” тази авантюра, която започваше да става опасна. Но Кристин, която беше по-трезвомислеща, вместо да угаси, по-скоро подпали огъня на надеждите ù. Беше се обадила от службата на телефонния номер в Нигерия и се оказала същата банка, за която Бенсън говореше на Виржиния.

- Мислех да го потърся по телефона и дори да говоря с него, но ми се видя прекалено – говореше възбудено Кристин. Тя, която цял живот пресмяташе парите на другите и беше предпазлива и педантична до крайност, беше си позволила да мечтае какво ще правят с тая огромна сума от 5 милиона долара. Да, щяха да заминат на дълго пътешествие. Може би пирамидите, или на Сейшелите… не, първо ще обиколят Европа…

 

 

***

 

Човечеството губеше своята идентичност, потапяйки се в глобалното пространство. От една страна Интернет ти дава виртуално име, виртуално тяло, виртуален статус, виртуална психика, виртуални навици, виртуални качества и виртуални пороци. От друга страна е загубата на реалното тяло, статус и т.н., които се размиват в мрежата. Все едно се връщаме преди 500 години, когато  личността още не е съществувала, или, както казват учените, е много рядко явление. Това никак не прилича на добрата стара идея за информационно общество. Комуникационните потоци, носещи образите - виртуални тела, личности, общности, вместо да се вграждат в обществото и да работят за преустройството му, единствено го симулират. Симулирано общество – това сме ние.  Виржиния много обичаше да разсъждава върху това.

         Все повече хора имат проблеми със своята идентичност. Напоследък това се случваше със всичките ù познати. Забеляза, че и дъщеря ù ходи като зомбирана след дългите срещи с компютъра в стаята ù. Залепяше за монитора и се превръщаше в аватар. Само че не божественото, а виртуалното му превъплъщение. Започна да се притеснява, че на тази възраст не излиза с момчета. „ Ама че си, мамо – то вече няма мъже – казваше ù шеговито. - Само твоя мистър Бенсън”.

        

Лесно ù е да се подиграва сега, но и тя вярваше, че ще стане наследница на виртуалното богатство на Джон Смит. Само че не можахме да платим хонорара на адвокатите на африканеца…


© Вероника Митева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??