„Натали, Натали...”, Жилбер Беко пееше фалшиво от часове, без да спира. Грамофонната плоча беше толкова надраскана, че гласът на този прекрасен певец звучеше вече почти неузнаваемо. А малката Натали се беше свлякла на пода и беше обгърнала кокалестите си колене с крехките си ръце. Гримът ù се беше размазал върху бледото личице, а на пода до нея стоеше полупразната бутилка с Бордо. Двадесетгодишно, както обичаше да натъртва майка ù, в редките минути, когато двете бяха заедно в една стая. Пепелникът беше претъпкан до горе с фасове, а сгъстеният от дима въздух танцуваше на талази из просторния хол. Дали да не се обеси с дантеленото перде, или да скочи от осемдесет и третия етаж на луксозния хотел, в който живееха с майка ù от няколко месеца?! Ей такива мисли минаваха на забавен кадър пред замъгления поглед на малката. Тя вече беше пияна, тъй като този съзряващ, но слаб организъм не беше в състояние да абсорбира поетия алкохол. А и се случваше твърде често да пие напоследък, без да яде нищ ...