НАЯВЕ СЛАБАК, НА СЪН ЮНАК: НАЧАЛОТО

 Живееше някога едно момче, единствено дете на много грижовни родители. Роди се преди времето си, боледуваше често и си остана слабичко и нежно, въпреки грижите на близките си. Милян, така се казваше той, много искаше да тича с другите деца, да играе по цял ден и да се катери по дърветата, да се надбягва с кучето, но родителите му все го пазеха. Казваха му:

-Не се пресилвай, ти си слабичък, не си като другите! Пази се, сега не му е времето.

 Момчето много се натъжаваше, защото годините му минаваха, а той само дето на ръст се беше източил, остана си все така слабичък. Другите момчета се хвалеха с мускули, а той имаше нежни ръце с дълги пръсти, големи тъмни очи и хубава черна коса на вълни, която открояваше нежните и фини черти на лицето му.

  Един ден чичо му се върна от дълго пътешествие по света и му донесе подарък- цигулка. Донесе му ноти и учебници по музика, намери му и учител. Така момчето започна да се учи да свири и скоро стана много търсен за веселбите в градчето. Само че другарите му постоянно имаха успехи в по-различни области. Едни играеха във футболния отбор и спечелиха регионалната купа, друг спаси две деца от запалена къща, заедно с котката им. Трети започна работа като каскадьор във филмовия център. А той просто си свиреше на цигулката...Дори не смееше да помисли, че може да постигне нещо повече...Докато веднъж...

  Беше излязъл край града и слушаше мелодията от звънците на едно стадо кози и овце наблизо. Всяка овца и коза имаше чан и когато пасеше, той издаваше уникални  и невероятно нежни звуци. Момчето така се заплени от мелодията, че не видя как до него застана голям бял козел.

- Не ми се виждаш весел- поклати глава козелът и чанът му звънна.- Наблюдавам те от дълго, седиш и нито се усмихваш, нито се движиш...

- Прав си- отговори момчето, аз съм просто един слабак и нищо не умея , само свиря горе- долу и толкова. Нито ще мога да се грижа за родителите си, нито ще се прославя...

- Да...положението не е розово, поклати пак глава козелът и чанът отново звънна. Като че ли в отговор зазвъняха всички останали и козите заблеяха в хор.- Я да видим дали мога да ти помогна...

- Кой, ти ли? Че ти си просто един козел!

- Така ли ти изглеждам?

- Е, да, водач си на стадото, но...

- Сега ще разбереш, че не е точно така!

  Изведнъж козелът изчезна и вместо него се появи дребен, слаб мъж с посивяла коса и рядка брада.

- Не се плаши, момче, това съм пак аз! Някога бях много силен магьосник, но сега силите ми са намалели и завися от благоволението на една странна и малко луда вещица, Радмила. Когато тя поиска, водя стадото, но понякога е доста разсеяна и аз също мога да върша нещо...

- Мога ли да запитам защо те е подчинила...или е прекалено лично?

- Какво да ти кажа...въздъхна тежко мъжът.- С една дума, любов! Когато ние, магьосниците, се влюбим, единият неминуемо разиграва другия и го прави на маймуна! И в случая глупакът Казимир е маймуната! Но стига за мене, да помислим какво мога да направя за тебе. Както разбрах, казваш се Милян

  Момчето кимна, а Казимир продължи:

- Ето какво, мога да те уредя да извършиш няколко подвига, защото скоро не се е раждал юнак по тия земи. Но положението с възможностите ми е...как да ти кажа, малко сложно.

- Какво ще рече сложно, изгубил ли си ги или пък докато си козел, не можеш да помагаш?

- Нещо такова, но не съвсем. Сега ще ти обясня, не бързай, защото е малко объркано и трябва да внимаваш. Сещаш се, че няма как да тръгнеш посред бял ден, яхнал бял кон от центъра на градчето и всички момичета да махат с кърпички и да те замерят със здравец...

- О, не,изобщо не държа на това, искам само да свърша нещо добро и важно за хората! Ако искаш, мога да тръгна и през нощта!

- Точно така ще направим, моето момче! Ти ще вършиш подвизите си насън, а когато се събудиш, няма да помниш нищо. За тях ще знаят само хората, на които си помогнал и ще се чудят кой е този незнаен юнак. Аз ще бъда с тебе, но в образа на козел, който можеш да яхнеш, за да стигнеш по-бързо до целта. Ако искаш, можеш  да вземеш и кучето си Джар, а също и цигулката си... Помисли си добре и кажи дали си съгласен.

- Няма какво да мисля, всичко, което искам да направя, не е за мене, а за другите. Тогава защо ми е да го помня?

- Добре тогава. Ще те чакам под прозореца ти в продължение на девет нощи и заедно ще се борим на страната на слабите. Но на никого не казвай, защото , ако Радмила научи, лошо ни се пише!

   И така, настъпи първата нощ, Милян заспа сладко в леглото си. Но точно в полунощ се надигна със затворени очи, отиде до прозореца, отвори го , после отвори и очите си, без да се събуди и видя, че Казимир вече го очакваше. И така започна

    ПЪРВА НОЩ, ДЕЦАТА НА САМОДИВАТА СТРУНА И ЗМЕЯ САБИН

-Качвай се на гърба ми  по- бързо, каза му Казимир, и дръж очите си отворени, няма да се събудиш, уредил съм го. Но ще се наложи  да побързаме, трябва да се върнем, преди да е пропял петелът Теодор!

  Милян яхна козела и свирна на кучето си, което с няколко скока се присъедини към тях. Мина известно време, но момчето не знаеше колко път са изминали, защото козелът като че ли стоеше на едно място. Само  около тях бързо се редуваха ниви, лозя, планини и реки. Как ги следваше кучето, за Милян беше загадка. Изведнъж чуха  детски плач и писъци, които идваха като че ли изпод земята.

-Спри тук! - каза Милян- Не можем да продължим, трябва да видим какво става!

  Той слезе от козела и в тъмното не можа да види доволната му усмивка.

„Точно тук те водех, Миляне, мислеше си Казимир, но трябваше сам да поискаш да спреш, иначе никакъв подвиг нямаше да има!“

   Край пътя имаше стар кладенец , иззидан от изронени от времето камъни. Наоколо бяха захвърлени прогнили въжета и пробити кофи. Явно никой не беше черпил вода от него може би от век. Момъкът се приближи и надникна вътре. Не виждаше почти нищо в тъмното,само три блещукащи отражения като от звездите на небето.

-Ей, има ли някой там?- извика той.- Колко съм глупав, как ще има някой вътре в кладенеца?

  Писъците и плачът изведнъж спряха. Чу се развълнуван шепот.

-Ние сме тук, извика детско гласче, моля те, батко, помогни ни!

    Милян се наведе още повече над кладенеца и светна с фенерчето, което носеше винаги в себе си. На сухото дъно се бяха сгушили три деца- две момченца и едно момиченце. Изглеждаха странно, имаха малки крилца на гърба и златни звездички на челата.

-Но как да сляза, въжетата наоколо са изгнили и ще се накъсат! Чакайте, ще видя дали може по камъните да дойда!

  И той понечи да стъпи на първия камък, но ръката на магьосника го спря.

- Чакай малко, опасно е! Наистина ли искаш да го направиш? Камъкът може да се отрони и да паднеш!

- Не ме спирай, трябва да отида при тях и да ги извадя, Казимир! Ако можеш, помогни ми!

- Добре тогава.  Събери въжетата и ги завържи заедно, усучи ги и с треви от поляната, после завържи така направеното въже на рогата ми!- и той отново се превърна в козел.- След това  се завържи за кръста с него и започни да слизаш!

    Речено- сторено. Заработи здраво момъкът и скоро изплете здраво въже, завърза го за рогата на козела , а другия край на кръста си и внимателно заслиза по камъните.

-Тука, батко, стъпи на оня камък!- напътстваха го децата- Не тоя, ще се отрони!

  Така стигна до долу и стъпи на сухата глина.

- Кои сте вие, деца? Защо сте тук?

- Ние сме децата на самодивата Струна и змея Сабин, каза момичето, което беше най- голямо и неземно хубаво.- Отвлече ни един зъл змей, когото татко победи и отключи извора , който беше запушил, защото хората измираха от жажда! Захвърли ни тук и родителите ни не могат да ни намерят вече много време! Избави ни, батко, заведи ни у дома!

- Но вие имате крилца, защо не сте излитнали?

- Още не знаем да летим, трябва татко да ни научи!- обади се и едното от братчетата- Само змей може да научи змейските деца да летят!

- Добре тогава, сега ще ви изнеса навън. Нека момичето да се качи на гърба ми и да ме хване здраво за шията, а момчетата  да се качат на раменете ми. Ще се опитам заедно да ви изнеса.

  Мнозина сигурно се учудиха, че слабичкият Милян изобщо се е наел да изнесе децата. Че за него доскоро и едно пиле си беше товар, камо ли трите едрички и здрави змейски деца!

-Не се бой, Миляне, извикал козелът, въжето е здраво, а аз мога да ви измъкна и четиримата! Хайде, тръгвайте, че времето напредва!

   Милян внимателно стъпи на първия камък и се хвана за въжето, което беше завързано на кръста му. После пристъпи и с другия крак.

-Държите ли се, деца?- попита той. В отговор две топли ръце леко стиснаха рамото му.- Добре тогава,продължаваме.

  Но защо никой не беше му казал,че тия деца тежат много повече от човешките? Момъкът стисна зъби, напрегна мускулите си и пристъпи нагоре. Въжето се опъна, чуваше се и учестеното пъшкане на козела. Внезапно товарът като че ли намаля. Кучето Джар също беше хванало въжето със зъби и дърпаше ли, дърпаше.

- Добре ли си, Казимир?- извика Милян.

- Добре съм, добре съм!- измърмори партньорът му.- Давай по-бърже, че ще съмне!

  Всъщност и той едва се справяше с товара.

  “Отде се взе тая тежест, сякаш цял тон, питаше се Казимир. Уж момчето си беше хилка, децата малки, а сега сякаш кола с тухли тегля! Ако не беше Джар да ми помогне, можеше да не се справя!“

 Най- накрая главите на момчетата се показаха над камъните и те веднага скочиха на тревата. След тях внимателно стъпи и сестричката им. Най- накрая и Милян излезе навън като дишаше тежко.

- Ей, деца, кой ви храни в тоя кладенец, много сте натежали май?

- Птичките ни носеха плодове, каза момичето- Батко, ти как се казваш? Аз съм Руфина, а това са братята ми Делян и Здравец! Ще ни заведеш ли при мама и татко?

- На драго сърце, деца,  накъде да вървим?

- Ти не знаеш ли? Ние сме много малки и не знаем, моля те, заведи ни!- и тримата бяха готови да заплачат отново.

- Стига, стига!- обади се Казимир, Да не мислите, че ние сме длъжни да знаем къде е пещерата на змея Сабин? Чакайте ме тук!- и той бързо тръгна към гъсталака.

- Къде отиваш?- извикаха и четиримата- Изоставяш ли ни?

- Не , разбира се! Отивам на самодивското кладенче да питам самодивите накъде да вървим!- чуха те гласа му вече отдалеч.

 Тъй  като децата бяха увесили нос и заподсмърчаха, Милян извади цигулката и засвири. Изведнъж сълзите им пресъхнаха, усмивки се появиха на устните им, а по бузите руменина. Още малко и тримата заиграха на полянката и весело се развикаха. Гласовете им отекнаха по цялата поляна като че ли беше посред бял ден.

 - Хайде, тръгваме!- това беше Казимир, който внезапно се появи пред тях като едва си поемаше дъх.- Качвайте се на гърба ми!

- Какво е станало, защо си толкова задъхан? Да не те преследва някой?- загрижено попита Милян.

- Някой –не, някоя! Имах там едно старо гадже...Дълга история, но ти да си мълчиш, че ако Радмила научи...

 Качиха се и четиримата на гърба му и не след дълго бяха в подножието на пещерния дворец на Сабин и Струна.

- Ще ви оставим тук, деца, каза Милян, а ние ще тръгваме. Ще се справите ли?

- Разбира се!- извика Здравец- Колко сме се катерили тук...

- Но защо не дойдете с нас?- попита Руфина, Ще се запознаете с нашите и...

- Не, благодаря!- прекъсна я Казимир, Баща ти едва ли ще изчака да му обясним положението, може и да ни прати някоя светкавица за добре дошли! По- добре да тръгваме. Радваме се, че помогнахме!

- Чакайте!- сети се изведнъж Руфина и свали звездичката от челото си. Подаде я на Милян и каза:

- Подарявам ти я за спомен, да не ме забравиш никога! Сложи си я на челото и където и да отидеш, ще носиш мир, разбирателство и спокойствие.- и тя леко се надигна на пръсти и го целуна. Чак сега той забеляза, че момичето не е вече дете,а източено девойче.

- Тръгваме ли?- напомни Казимир, а до него Джар нетърпеливо излая.

......

- Децата ми!-извика радостно Струна, която точно събираше билки и ягоди на поляната за обедния десерт.

- Мамо!- и тримата се хвърлиха в прегръдките й.

- Но къде бяхте, защо не ви намерихме? Толкова ви търсихме с баща ви, толкова плаках за вас...

- Мамо, Бурян ни отвлече и ни хвърли в един кладенец! Но един батко юнак ни извади!- разказваха момчетата.

- Беше много силен и яздеше козел, който може да говори!

- И свиреше на цигулка, а ние играхме!

- И имаше куче, което се усмихва!

- Добре, добре, после ще ми разкажете с подробности. Руфина, а къде ти е звездичката? Изгуби ли я?

- Не , мамо, подарих я на баткото за спомен!

- Руфина, Руфина...Не знаеш ли, че ако едно змейско момиче подари звездичката си на някой момък, тя се сгодява за него?

 Лицето на девойчето засия.

-Наистина ли, мамо? И аз мога да се омъжа за батко Милян като порасна? О, мамо, аз само за него искам да се омъжа!

  И тя затанцува от радост, а майка й поклати глава. Можеше годеникът на дъщеря й да е някой порядъчен млад змей, но този пък е юнак...

.......

  Вече беше утро и петелът Теодор беше пял цели три пъти. Милян се събуди и сладко- сладко се протегна. Но изведнъж скочи. Не беше в леглото си, а под една круша в градината на чичо Стоян. Дрехите му бяха прашни, а ръкавът съдран.

„Какво правя тук?, помисли си момчето, Помня, че си легнах в леглото снощи...Може би съм ходил насън! Да, сигурно е така!“

  Изведнъж напипа нещо в джоба си. Беше малко златна звездичка.

„Но какво е това? Как е попаднало в джоба ми? Боже! Да не съм го откраднал от някъде насън? Трябва да попитам Казимир!“

  Да, Казимир сигурно можеше да му обясни всичко. Но не след дълго той и сам щеше всичко да си спомни.