Когато съм сама с трите любими приятели - кучето, котаракът и морското свинче - сякаш времето спира и се спуска врата. Отварям я и... виждам свят, непознат но същевремено толкова близък по сърце, но защо ли?
Сега ще ви разкажа, мили приятели, какво видях...
Едно малко китно селце, разположено в полите на голямата планина. Колко много хора на едно място, наречено - оброчище. До голям дъб - бял голям камък, като кръст са постлани дълги бели платна. Какво ли няма там - ядене, бъклици с вино и ракия, медовина, бели погачи кравайчета. Момци и моми облечени в бели дрехи. Възрастни жени с бели забрадки и мъже с бели ямурлуци. Хоро се вие, деца играят и деца навсякъде. Но изведнъж откъм хребета на планината долетяха ято черни гарвани, а след тях идваха мъже воини. Високи, руси, с боздугани... Нападнаха мирните трудолюбиви хора... избиха ги! Няма го веч китното селце. Няма го и вековния дъб. Остана само белия каменен кръст.
Вратата се затвори и аз стоях безмълвна, какво беше това?
Отидох на сел ...