На улицата вече бе валяло сто и петнадесет пъти, когато две мънички фигурки излязоха иззад ъгъла и се насочиха към Градинката. Влажните павета и самотният бордюр... Няма по-добра компания от тях в една юнска вечер.
Две мънички сенки се плъзгаха и увиваха по сякаш на-никъде-водещия път...
... А след това валя цяла нощ...
... И цял ден...
Пристъпваха някак несигурно, но може би това бе от мъглата, да от мъглата ще да е изглеждало така...
- Имам безплатни минути – рече Ким и несъзнателно изгуби сянката си в една от локвите.
- Никой няма безплатни минути... Всеки заплаща за изгубеното Време, всеки в някакъв момент трябва да заплати цената на безсмислието... – отвърна Ем.
Краченето изглеждаше някак по-дълго и разтеглено, когато не говореха. Затова трябваше да запълват празнотите, неяснотите, които висяха около и над тях, трябваше да ги запълват с думи... Да натъпчат с думи тишината, за да не може да отвори устата си и да засмуче двете момчета в себе си... Това бе единственият начин да не остават, всеки сам, със своите мисли...
- Ем, ти и Ваня сте ми спасението.
- Ако сам не можеш да се спасиш, никой не може да те спаси, разбираш ли... То е като да започнеш да се давиш в едно Море... Защото знаеш, Тя е Море... Винаги е била Море. Затъваш все по-дълбоко и по-дълбоко, а над главата ти винаги има вода. Толкова е трудно да изплуваш на повърхността след това, да се върнеш на сушата... Тя е Море и те залива постепенно, обгръща те, кара те да се чувстваш като у дома си в Нейната утроба... Забравяш дните, часовете, минутите... Забравяш себе си... Забравяш Времето... Защото единственото, което има значение е потъването...
Ким поклати глава и запали петстотин-и-осемнадесет-цяло-и-осмата-в-период цигара за нощта:
- Ако това беше така, досега всички да сме се удавили в нея, не е ли така? Нямаше ли да има хиляди отчаяни хора на дъното, които дори и да могат, вече вкусили разочарованието, не искат да изплуват отново?
- Именно за това ти говоря, Ким – рече Ем и седна на пейката, която както винаги беше суха. Това беше тяхната пейка. Винаги когато валеше, тя оставаше суха. Нямаше дърво или навес над нея. Тя просто винаги оставаше суха – Когато всички ние потъваме, независимо колко време останем на дъното, най-накрая успяваме да изплуваме, сами се издърпваме... Затова никога повече не казвай, че аз и Ваня сме твоето спасение. Аз и Ваня сме нещо като... резервен пояс, разбираш ли ме? Трябва да се само-спасяваш... Не разчитай на други хора да правят това вместо теб...
- Ем, не говори така. Не ми харесва, когато говориш така... Последният път, когато...
- Да, последният път се оказах прав.
- Ем, ти си като някакъв Компас срещу Бури... Винаги когато започнеш да говориш така, знам, че ще се зададе Буря, а дори не знам откъде, не знам защо... И нищо не мога да направя, абсолютно нищичко – Ким дръпна от цигарата и изпусна дима, изпусна нишката на мислите си...
- Не трябва да се страхуваш...
- Защото страхът е слабост?
- Не... Защото страхът е каприз, нищо повече...
Настъпи онова Миниатюрно Мълчание, по време на което всеки един от тях изпиваше думите на другия, оглеждаше ги под лупа за някакви пролуки и след това ги поглъщаше окончателно в ума си... Нямаше нужда да се гледат в очите или да си стискат ръцете за довиждане... Всичко бе твърде ясно от много време насам... Защо да слагат в рамки това, което и без друго избуява свободно и необуздано?
... А след това валя цяла нощ...
... И цял ден...
- Имало нещо много красиво в пушенето, така казваше Една Приятелка...
- На мен това ми го каза един Клоун...
- Тя казваше, че имало нещо много интимно в това да допуснеш димът да проникне в теб, да влезе в теб навътре, на дълбоко, да те обсеби, а след това да го оттласнеш и да го изхвърлиш от себе си, да го отблъснеш...
- А Клоунът казваше, че нямало нищо по-интимно от пушенето, защото, докато пушиш, допираш цигарата до устните си, сякаш я целуваш, а целуваме само най-близките си, само тях допускаме до устните... Уви, не всички правят така...
- Ем...
- Да?
- Вярваш ли в Бог?
- Този въпрос ми го задаваш за... Наистина вече не-знам-за-кой-път, Ким... Не ти ли омръзва?
- Не, не... На мен винаги ми харесва как отговаряш на този въпрос, разбери ме... Начинът, по който отговаряш, интонацията на гласа ти, дори стойката ти в такъв момент, винаги ми действа успокояващо... Самият ти ми действаш успокояващо. Когато знам, че има някого, когото мога да питам за не-знам-кой-вече-път един и същ въпрос и той да не ми се разсърди или обиди, се чувствам сигурен...
Ем пое дълбоко въздух и изрече отговора на въпроса си, който и двамата вече знаеха дума по дума... През цялото време Ким мърдаше устните си заедно с тези на Ем, сякаш извайваше всяка една дума, сякаш целуваше всяка една дума... Но не издаваше и най-малкият звук... Само леко помръдваше устни и оставяше димът да свърши останалото... Кълбетата от дим да хвърчат около тях...
- Не знам вече дали да вярвам или да не вярвам, Ким, това е проблемът... Толкова много неща се случиха в моя Съботен Филм, толкова много... Твърде трудно е и отговорно да заявиш в какво вярваш или в какво не вярваш, Ким. Независимо за какво става въпрос, дали за Бог, дали за Дядо Коледа или нещо друго... Когато казваш, че вярваш в нещо или в някой, ти го утвърждаваш, вдъхваш му допълнителен живот... Донаписваш го... А когато отричаш, рушиш и задраскваш, затваряш вратата и оставяш това нещо или някой да гние и да мухлясва... Не смятам, че съм достатъчно силен, за да мога да вярвам или да не вярвам в каквото и да е било...
Настъпи мълчание...
Ким бе допрял ухо о пейката, така чуваше как гласът на Ем вибрира... Как изпълва целия въздух, усещаше плътността му, усещаше го пълнокръвно и всецяло... Усещаше как сънят започва да се промъква под клепките му...
- Ким, гушни ме...
- Добре, Ем, но така ще заспиш..
- Аз искам да заспя!
- Ким, така искам да си ми брат, защо не си ми брат?
- Не знам, Ем... Всъщност ние с теб сме нещо много по-хубаво...
- Какво сме?
- Ние сме не-братя...
Сгушиха се един в друг и не след дълго заспаха... Градинката бе пуста като изключим един гълъб, който непрестанно чоплеше нещо в пясъчника. Църквата ги пазеше... Църквата ги закриляше, тя бе огромна и масивна, като крепост... Хвърляше сянка върху тях и ги караше да изглеждат още по-мънички... Над пейката им нямаше дърво или навес, само църквата... Нежни капки започнаха да се спускат около тях... Но нито една не падна върху сгушените им тела... Студът прокарваше пръстите си навсякъде, но ги заобикаляше... Те се стапяха в дъжда... Стапяха се в юнската вечер... Как бе възможна такава красота? Невидяна от никого красота...
... А след това валя цяла нощ...
... И цял ден...
© Питър Хайнрих All rights reserved.