Глава XIII

Лора бързаше по стълбите на училището. Баща и вероятно вече я чакаше в "Гренадин", кокетно дневно бистро на ул. "Шишман". Станимир често идваше тук да обядва. Беше  много приятно, чисто местенце с очарователна декорация с романтичен привкус. 

Влезе запъхтяна от тичането. Видя го в най-далечния край на зимната градина. Изглеждаше напрегнат. 

Вчера се прибра в 3 ч. Беше попаднал на нещо изключително. Събитие, което щеше да го изстреля на върха отново, този път много по-сериозно. Но имаше проблем със снимките. Нещо прецака качеството им. В главата му вече се въртяха нови планове и грандиозни начинания. Беше направил пробива. Такива, които са шанс веднъж в живота. Надяваше се да извлече максималното от тези кадри. Вече продаде 5 снимки на едно онлайн издание. Но това не беше нищо...

Целеше се много по-нависоко. Само дано се намереше вариант да обработи снимките. В 16 ч. имаше среща със свой колега. Единствено на него можеше да се довери...

Лора нямаше идея какво ще обяснява на баща си за предната нощ. Пое въздух усмихна се и го прегърна. Той и се усмихна, както винаги с лека тъга. Лора му липсваше много, ако имаше нещо за което да съжалява и да се обвинява, това беше тя. Чувстваше се длъжен пред нея. Пред погледа му все още стоеше сладката муцунка, малкото момиченце с дълга коса и кръгли, големи очички, вперени в него, винаги с въпрос. Сега Лора беше неговото  пораснало момиче..., красавицата носеща неговата кръв и жилавия му нрав. Красиво създание за което би дал всичко. 

Отпусна прегръдката, и се отдръпна назад да я погледа! Лора се усмихна свенливо. 

- Тате..., - сякаш не знаеше как да продължи. 

- Лори, как е училището? Вижда му се края май. 

- Да, почти, на финала сме. - за пръв път и се случваше да изпитва неудобство пред баща си. Цялата и смелост днес просто се беше изпарила. 

- Какво има Лора, къде е усмивката? Какво става с Калоян, да не би да върши глупости, кажи ми?

- Не тате, не е Калоян, аз върша глупостите... разделихме се.

- Не може да бъде, не го вярвам. Ще е за малко, ден до пладне. Не можете един без друг.

- Тате, ти най-добре знаеш, че може и без един и без друг...

Станимир усети упрека в гласа и. Може би все още не беше му простила.

- Гладна ли си? Поръчах ти омлет и салата с авокадо и рукола. Знам, че ги обичаш. 

Лора погледна неговата чиния.

- Бях гладен, извини ме, започнах без теб

"Най-вероятно никога няма да се научи да готви" - каза си наум Лора сещайки се колко непохватна беше Петя в кухнята. Отрони тиха въздишка. 

Сервитьорката донесе двете чинии и портокалов фреш. Лора погледна в очите на баща си с тъга. Години наред всяка сутрин той правеше фреш за нея и Игор. Ужасно и липсваше. 

Беше доста гладна. Днес освен ябълката нищо не беше хапвала. В училище за обяд имаше някаква яхния, от която и се повдигаше. 

Хранеше се без да бърза, а Станимир четеше в телефона си съсредоточено. 

- Десерт искаш ли? От хубавото Тирамису? - попита я нежно.

- Ако и ти си вземеш?

Станимир поръча десертите и още вода.

Лора се облегна назад на пейката отрупана с меки възглавници. "А можеше да е различно"...

Тирамису-то беше божествено. И двамата го изядоха с удоволствие. 

- Ох, едва дишам. Страшно много ядох. 

Станимир се усмихна:

- Днес в залата ще се поизпотиш повече. 

Лора тренираше волейбол от четвърти клас. Последните няколко години добави и плуване. Ходеха двамата с баща и, понякога и Петя идваше с тях.

Сети се за уговорката с Огнян за по-късно тази вечер. Тренировката отпадаше...

Мозъкът на Лора работеше в две посоки. Изобщо недоумяваше. "Имаше ли вариант баща и да не беше я забелязал в "Сейнт"?" Съмнително  - професионален фотограф с безупречна техника и най-модерната оптика. Абсурдно беше просто. 

Тя се втренчи в лицето му, опитвайки се да долови настроенията...

- Значи, казваш че това с Калоян е сериозно? Как се чувстваш, кажи ми? Какво стана с вас?

- Ами..., аз съм виновна. - Лора спря за секунда. Чудеше се дали да продължи. От дете се разбираше с баща си много по-добре отколкото с майка си. Дори на него първо представи Калоян. 

- Тате..., надявам се да ме разбереш, влюбих се.

Станимир се усмихна.

- Така ли? Това ли ви раздели? Лора разкажи ми. Ще ти олекне.

Лора съсредоточено гледаше дупката в дънките си, стърчащите конци и голото коляно. 

- Тате, той..., той е зрял мъж! - Буца заседна в гърлото и. Искаше и се да скочи и да побегне.

Изражението на Станимир се промени.

- Женен предполагам?

- Разведен. - "Как можеше да бъде толкова трудно?"

- И как разбра, че си се влюбила? Що за човек е?

- Занимава се с изследователска дейност, иновации, има бизнес, завършил е "Харвард".

- Моля? Лора какви ги приказваш. Не е за теб!

- Обичам го! - изтърси Лора, почти като защитна реакция.

Станимир се облегна назад, хвана тила си с ръка?

- Какво мислите да правите?

- Нищо, от скоро е, от 3 април, няма и месец. 

- Майка ти знае ли? Виждала ли го е?

- Не, не никой не знае. Тя знае единствено за Калоян, че скъсахме.

- Лора, трябва да измислиш начин да го запознаеш с нас. Един месец не е малко. Знаеш, завършваш 12-ти клас, кандидатстудентски изпити. Не са ти необходими драми точно сега.

- Знам.

Телефонът на Станимир иззвъня. Той погледна екрана и физиономията му се изкриви с погнуса. "Филип Карабулев". 

- Ще му звънна после. 

Стана необяснимо разсеян, започна да премята някаква папка в ръцете си. Лора и новото и увлечение изчезнаха далеч назад в мислите му.

Погледна встрани и каза:

- Ух за малко да забравя. 

Лора се втрещи. "Господи какво следваше?"

- Имам нещо за теб.- той се протегна и взе широк хартиен плик. - От последната сесия на половин цена. В колата имам и още една торба с две чанти, мисля , че ще ти харесат.

Лора стана и се метна на врата му.

- Татенце, благодаря ти.

Тя разтвори плика и се зарови в него. - Ау, страхотни са. Винаги ме уцелваш.

- Часовникът ти, от него ли е?

Лора сведе очи.

- Да, тате, трябва да ти кажа нещо. Излъгах мама, че ти си ми го подарил...

- Браво Лора,защо? Какво ти става, въвличаш и мен!

- Страхувах се да и призная. Станала е много чувствителна.

Последните думи Лора изрече с ясното съзнание, че ще засегне баща си. Беше реакция за самозащита. А Лора беше играч, понякога и с всички средства. Просто искаше за днес темата "Огнян" да приключи дотук.

- Как се казва?

- Огнян.

Добре Лора, измисли среща някаква, вечеря, може и навън само ме предупреди няколко дни по-рано.

Станимир се сети за последния скандал на Петя, когато се прибра в 3 ч. в гнусните педалски дрехи. Телефонът му иззвъня отново. Беше Петя. 

- Здравей скъпа. С Лора съм. ...Не имам среща с Лъчезар, ще работим по снимките, качеството е ужасно. Лъчо ще изпробва една нова програма. ...Не, не знам колко ще се забавя. Зависи как ще се справим.

Затвори някак си рязко. Просто млъкна. Петя беше затворила.

Лора не изпитваше нищо, не се интересуваше дали баща и е щастлив с нея, въпреки, че го обожаваше, егоизмът в нея надделяваше. 

Изминаха няколко минути в неловко мълчание.

- Как е Игор, звънях му не вдигна?

- Не слиза от компютъра, не говори с никого. Разминаваме се. 

Станимир отново се смръщи. Живееше с вината, че е разбил живота на децата си. Лора не го окуражи, и тя мислеше за същото.

Станимир се огледа, погледна часовника. 

- Лори, ще трябва да тръгвам. Ела с мен до колата да ти дам чантите. 

Лора го наблюдаваше как слага фотографската си чанта през рамо. Там някъде, вътре, размазана или не, беше и тя с бялата си рокля. За пръв път си пожелаваше нещо такова...

Да тя не искаше баща и да успее да обработи тези снимки!

Станимир отвори багажника и и подаде тъмен плик. Лора не издържа и го отвори. 

- Господи страхотни са. Тате благодаря ти. Приближи се и го целуна. Той я прегърна за  кратко и после седна зад волана. 

- На колко години каза, че е?

Лора почуства как и прималява.

- Е, добре. Какво ли значение има! Станимир вече беше мислено другаде ...

Докато се отдалечаваше сивата "Тойота" на баща и Лора на свой погледна часовника си. 15:30 ч. Зачуди се за момент. После тръгна надолу по "Шишман" аптеката на майка и беше в другия край. Вървеше и мислеше какво да и каже за довечера. Толкова тягостно беше за нея да увърта. 

Може би моментът беше дошъл. Нямаше как да отлага до безкрай. 

- Здравей, мамо!

Калина вдигна глава и се усмихна широко. Лора беше прелестна и свежа. Истинска глътка кислород.  Цял ден виждаше тъжни физиономии, болни хора, възрастни. Работата не и тежеше, но не можеше да се отърси от  мисълта за измъчените хора. 

- Ах Лора, здравей миличка. Калина излезе в салона на аптеката. Лора кимна за поздрав на Зоя. 

- Искаш ли да се разходим за малко да пийнем нещо?

- Не, мамо, не ми се пие нищо, досега бях с татко в "Гренадин". Но можем да се разходим, ако искаш? 

- Добре, ей сега се връщам. 

- Мамо, можеш ли да ги оставиш отзад, да не ги нося с мен? - Лора и подаде двата хартиени плика. 

Калина ги погледна с едва забележимо недоволство, взе ги и влезе за навътре да свали престилката си. Върна се с чантата си и тънко кожено яке. Тръгнаха по улицата.

- И как е той? - попита Калина някак отнесено, като  че ли в себе си таеше отговора, който искаше да чуе.

- Все същия си е. Умислен, погълнат в работа и задачи. Попита за всички. - излъга Лора.

- Така ли? Ти какво му отговори?

- Ами накратко казах му как се справяме. Но най-много говорихме за мен,... и за Калоян, ... и за новият ми приятел!

Калина спря и я погледна в очите

- Лора, отдавна чаках удобен момент да поговорим за това. Не исках да те притискам.

Лора почуства някакво облекчение. Доближи се до майка си, за да я прегърне. Беше по-висока от Калина с почти една глава, а Игор с още повече.

- Кажи ми Лора какво те притеснява?

- Мамо, има нещо, което трябва да знаеш... той е зрял мъж. По-голям е от мен... и от тате!

Калина застана на място,зашеметена от това което чу, току що. 

- Господи, Лора. Не разбирам. Какво е това увлечение? Заблуждаваш се. Не може да има истинска любов с такава голяма разлика. 

Калина замлъкна. Историята се повтаряше, първо съпруга и си тръгна с 18 годишно момиче, сега  дъщеря и излиза с по-възрастен от баща си даже. Лора стоеше на крачка от нея и я гледаше с изпитателен поглед.

- Не знам какво да ти кажа Лора. Дано сама разбираш в какво положение си! Ще говорим довечера. Връщам се на работа.

- Мамо, прости ми.

Калина се сепна от тези думи, върна се крачка назад и я прегърна. 

- Детето ми!

- Мамо, мога ли да изляза довечера? Обещавам да не се бавя. Може ли? Ще дойде да ме вземе в 18:30 ч.

Калина се загледа в очите на Лора. После някак отнесено каза:

- Добре, Лора. Не закъснявай! Моля те в десет часа най-късно да си се прибрала. Ако прецениш го покани да се качи горе, като те прибира. Да се запознаем и да поговорим.

- Добре, мамо. - каза Лора вече малко уплашено...