Глава XXVI

- Зоя моля те! Ще го закопчаеш ли? - Калина беше вдигнала с една ръка косата от тила си, а с другата държеше нежно златно колие с красива плочка с барелеф. 

Зоя я погледна учудено, но побърза да се захване със закопчалката. 

- Ето, готово е. 

- Благодаря ти. - Калина поглади с ръка овалната висулка и се протегна, за да вземе шлифера и чантата си. 

- Съжалявам, че те оставям сама. Ако нещо те притеснява ще ми звъннеш нали?

- Всичко ще бъде наред, не се тревожи!

Зоя я гледаше как пристъпва на тънките си токчета. "Твърде необичайно! Беше сложила сако и пола в меко кафяв цвят, а цикламената ѝ риза просто избождаше очите. Следобедна среща в мола с бившата ѝ свекърва, знаеше че е критична стилна дама, която цял живот се е занимавала с мода, но определено Калина се държеше странно вече втори ден. Зоя недоумяваше каква е причината. Не ѝ се вярваше неспокойствието да се дължи само на тази среща. 

Калина се чувстваше неудобно в тясната пола. Предпочиташе дънки или рокли. Тази сутрин прегледа целия си гардероб. Странното чувство на неприязън към собствените ѝ дрехи изобщо не я напускаше вече близо пет години. Постепенно от рафтовете изчезнаха ярките цветове дори любимото ѝ бяло. Купуваше сиви и  безлични бежови дрехи. От три години, когато слезе с два номера надолу вместо да освежи гардероба си тя изхвърли и последните жизнерадостни нотки в него. Навяваха ѝ тъжни спомени. Не попадна в капана на черното, както повечето жени в подобна ситуация, но в сивото потъна безвъзвратно. 

Станимир я чакаше с малък букет тъмно червени рози. В гърлото ѝ заседна буца, ...точно като булчинският ѝ букет. Тя пое цветята с дясната си ръка и едва смогна да завърти главата си. Целувката, насочена към устните попадна върху бузата ѝ. 

Не искаше да мисли за нищо в този момент. Нито за бъдещето, нито за миналото, нито пък за настоящия момент. Усещаше приятна топлина, когато беше до него, какво повече можеше да иска? Двамата постояха така безмълвни. После той я хвана за ръка, като преди това беше взел с другата шлифера ѝ. Чудно защо, но ето че Калина изпита неудобство, както при първата им среща.

И двамата се спогледаха, сякаш тази мисъл си играеше неуместни шегички с тях и отскачаше за малко някъде зад челата им. Калина се долови как се озърта като тинейджърка, криеща се от родителите си. Станимир здраво стискаше ръката ѝ. Ако само можеше да се отпусне, поне за миг...

- Всеки момент ще са тук. Хайде да вървим. - той я поведе измежду магазините, и тя едва сега успя да даде свобода на спотаяваната си въздишка. 

Лора се затича към тях и ги прегърна бурно. Зад нея Силвия гледаше с едва забележима усмивка. 

Калина се отдели от прегръдката и се доближи до Силвия. Както винаги в нейно присъствие се чувстваше миниатюрна и невзрачна.

Силвия успя да овладее неодобрителното си изражение.

- Калина, чудесно изглеждаш, храниш ли се въобще? 

- Силвия, радвам се да те видя. - в гласа ѝ се долавяше някакво облекчение. 

Силвия я прегърна през раменете и чак тогава за секунда погледна сина си. Тихомълком кимна към него за поздрав и му обърна гръб като поведе Калина напред. 

- Къде е Игор, надявам се не е отказал да дойде? - Станимир гледаше към Лора с надежда.

- Ще дойде тате. Казах му къде сме.

- Какво ти е? Плакала ли си? - разтревожен Станимир се взираше в очите ѝ.

- Много ли личи? Не исках да ви тревожа. Заради Огнян е!

- Защо, какво се е случило? Защо не ми се обади?

- Нищо тате. Видяхме се днес за малко. Запознах го с баба. - Лора замълча за момент, от неприятния разговор този следобяд още ѝ горчеше. - После ми се обади, че заминава!

- Това ли е? Сигурна ли си? 

- Ами..., той! Аз не знаех, че ще пътува. Нищо не ми беше споменал. А и с баба имаха малко по-остри реплики.

Станимир измести главата си назад като по инстинкт сякаш, за да избегне препядствие пред себе си. Познаваше добре майка си. Очевидно тя беше влязла в открита конфронтация. Жалко, че напоследък изобщо не си говореха... В главата му изскочи  образът на Петя от тази сутрин. Нацупена и бясна тя затръшна вратата след него. 

Хвана за ръка Лора и двамата последваха Калина и Силвия. 

Игор седеше някак встрани от всички. Беше мълчалив както обикновено. Косата му закриваше очите и всичко, което и без това  трудно се четеше в тях. Точно срещу него Силвия изпъкваше с безупречната си осанка. 

- Хайде, наздраве. Да сме живи и здрави! - тя вдигна чашата си с широка усмивка към омърлушените лица около нея. Станимир почти не смееше да я погледне, Калина беше дори още по-смутена отколкото в началото, Лора чакаше с нетърпение да се сгуши във възглавницата си и да излее насъбралата се тягост в очите ѝ. 

- Игор, момчето ми! Нищо ли няма да ми кажеш.

Той се размърда леко, повдигна чашата си, усмихна се малко заучено и отрони. 

- Наздраве на всички!

Беше повече от отчайващо. Силвия потръпна от внезапната хладина, която буквално и преносно я обля откъм гърба. Отпиваше от деликатното вино и се взираше напосоки наоколо. Най-близките ѝ хора..., магията беше изчезнала. Спомни си ги, щастливи, заедно! Морските ваканции... сякаш това слънце просто беше угаснало. Погледът ѝ се закова върху Станимир. "Как една необмислена авантюра беше отровила всичко". 

Виждаше ги рядко. Отдалеч се опитваше да си представя, че всичко е както преди. Но очевидно нещата бяха завили в много грешна посока. 

- Вие двамата! Колко често се срещате, за да говорите? Събирате ли се с децата си?

Калина и Станимир неловко изместиха погледите си в неопределена посока.

Силвия пое въздух дълбоко. Вечерта се очертаваше като  пълен провал. Самата тя се чувстваше като арбитър в безмълвен спор. Огледа се отново в лицата им. Можеше да разчита единствено на Лора, но тя едва що не се беше разциврила на масата. 

- Добре! Ще си поговорим за тези неща. Калина, утре до обяд можеш ли да се освободиш? Имаме да свършим малко работа!

- Да, разбира се. Утре съм втора смяна. - Калина гледаше плахо, но право в очите ѝ.

- Стани, а с теб ще обядваме, нали не си на снимки? 

- Не майко, свободен съм през целия ден. - той се опитваше да разгадае загадъчните сенки, танцуващи по високото ѝ гладко чело. 

- Добре, чудесно! Лори, ти надявам се ще ме приютиш отново в твоята стая, в онази розовата ти пижама?

Лора се пресегна и я прегърна силно. 

Всички насочиха погледите си към Игор в очакване. 

- Е с теб младежо ще ми бъде най-трудно. Ще трябва да ме въведеш, малко съм далечко от скейтборда и компютърните схватки! 

Как изобщо беше възможно? Тя успя да ги разсмее.