Сега е лято. Не си личи по нищо, че е лято. Само усещането е същото. Усещането, което лятото носи на раменете си. Лятото и празният град.
Не съм на себе си. Твърде типично за сезона. Всъщност не знам точно къде съм.
Безсъница след безсъница. Съмва се... И с кофеинови очи се моля за сън. За малко тъмнина. За малко повече от мен самата. За малко повече живец. Вдъхновение. Музика.
Угасва животът. С всяко несбъднато лято. Отминават моментите. Изсипват се като дъжд. И аз ги виждам, но не ги усещам. И себе си не усещам. Нищо. Безпогрешно нищо. Голо. Нямо. Сляпо. Фатално. Не чувствам. Не виждам. Не искам. Нищо.
Лято е. Но не и в мен. В мен е безвремие. Няма сезони. Няма климат.
Не я чувам. Музиката. Настъпва. Разлива се. И отминава. Никаква... като всичко друго. Няма мелодия. Няма акорди. Няма текст. Само някаква странна светлина. И не спя. А ми се иска да е тъмно. Да се затворят очите ми. Да усетя умора. Да пиша и да се уморят очите ми. Да се уморят от четене. Да се уморя от танцуване, от бо ...