НЕ ПЕЙ МИ, СЛАВЕЮ
ПРЕДИСЛОВИЕ
Попитах живите. Казаха ми, че не знаят. Потърсих в книгите — не пише. Отидох на старите гробища и попитах мъртвите. Написах — каквото „чух”.
Април, 1876 г.
Талим му викаха — военно обучение. Бяха приключили и Даскал Никола Дабев ги разпусна да си ходят. Скоро всички се пръснаха. Само Вълко и Стояна останаха да лежат под една цъфнала джанка в края на поляната. Още бяха запъхтяни от търчането и боя със саби. Нощта беше топла. Тази година пролетта подрани, излъга овошките — цъфнаха и сигур някоя слана ще ги попари — ще окапят цветовете. Язък! Вдишваше Вълко с пълни гърди този аромат, но усещаше и един друг, от който му се замая главата и мислите му взеха да щъкат, накъдето не трябва. Потта на жената е като магнита за желязото. Тази миризма привлича детето към майчината гръд, обещава му храна, топлина, закрила... Това чувство не се забравя. Остава завинаги. Ей на, сега му се ще да сложи глава на гърдите и́, да загребе с пълни шепи и да пие ... да я изпие цялат ...