Нощта настъпваше. Изгарящите лъчи на лятното слънце отстъпваха пред тайнствената лунна светлина, която постепенно завладяваше града. Заедно с това за Стела настъпваше и любимото и време от денонощието. Времето, в което можеше да бъде себе си - без преструвки, без фалшиви усмивки, без притеснения и без обещания. Стела взе кутията с цигарите и запалката си и излезе на терасата.
Приятният летен ветрец развя дългите и черни коси. Седна и запали цигара. Младо и красиво момиче, изпълнено с възможности... момиче, което се страхува да бъде себе си. Погълнато от блясъка на популярността, завладяна от манията да бъде винаги перфектна и такава, каквато хората очакват от нея да бъде. Това беше Стела. Момичето, стоящо на терасата, което в този момент изглежаше необичайно спокойно. И капка притеснение не се четеше в погледа и. И защо? Сега тя можеше да бъде такава, каквато действително е, да изрази чувствата си и да сподели мислите си.
 - Е? Как мина денят ти? - на съседната тереса се настани човек.
 - Знаеш ли какво? Започвам да се чувствам, сякаш посещавам терапевт всяка вечер. Всичко започва да става еднакво... идваме тук всяка вечер, аз ти разказвам за всичко, което става около мен, ти ме слушаш и... общо взето това е всичко. Мислиш ли, че извличаме нещо от цялото това нещо? Имам предвид, за себе си знам, че печеля много, но ти... защо го правиш?
 - Да не би да искаш да спрем?
 - Не казах това, просто... все още ми се вижда някакси нереално... но хубаво.
Мистериозният събеседник на Стела се усмихна.
 - Щом е хубаво, нужно ли е да търсим причината за това?
 - Не, разбира се, но... не си ли се замислял? Та аз дори не те познавам... не знам името ти, не знам възрастта ти, не знам нищо за теб... а ти знаеш целия ми живот. Знаеш за чувствата ми, за страховете ми, за мечтите ми! Всичко, свързано с мен... знаеш всичко, свързано с мен.
 - И защо е така? Защо само аз знам това?
 - Защото все още не съм срещнала друг човек, пред когото да се разкрия...
 - Или може би си го срещнала, но те е страх от това, че ще станеш по-уязвима.
 - Може би...
 - Знаеш ли, Стела, разбирам от какво се страхуваш. Разбирам защо. Но това, което не разбирам, е защо не направиш опит да промениш нещата? Да допуснеш хората до себе си, да им разкриеш тази вълшебна душевност, която аз усещам в теб всяка вечер. Силата, която...
 - Сила? - Стела се разсмя - за каква сила става въпрос? За това, че ме е страх да кажа на приятелите си, на родителите си, на гаджето си, че животът, който водя, ме отвращава? Че всеки ден се събуждам с мисълта, че ми предстоят още 24 часа преструване на щастливо и разглезено момиче.
 - Нима наистина приемаш тези хора за приятели?! Приятелят е човек, който умее да те изслушва, да ти даде съвет и да ти покаже правилния път, когато имаш нужда, а не човек, с когото общите ви занимания се ограничават до пазаруване и ходене по заведения.
 - Може би си прав...
 - Прав съм! И е време не само да го осъзнаеш, а и да направиш нещо по въпроса! Вземи живота си в ръце! Не позволявай на хората да те мачкат и да се възползват от теб. Не им позволявай да се възползват от уникалността ти.
 - Ако не беше ти, не мисля, че щях да се справя през последните няколко месеца...
 - Не се подценявай, Стела! Запомни това, никога не подценявай себе си!
Стела замълча. Колко истина се съдържаше в думите на съседа и. Съседът, за който не знаеше почти нищо. Знаеше само, че той я познаваше по-добре от всеки друг на този свят. Изведнъж в нея се надигна любопитството да научи повече за този човек, който и вдъхваше увереност и сила, както никой друг не можеше.
 - Мога ли да те попитам нещо?
 - Зависи...
 - Как се казваш? Знам... че не искаш да споделяш нищо от личния си живот, но ти знаеш всичко за мен, безкрайно лични неща, а аз дори не знам името ти. Не се връзва, а?
 - Може би не.
 - Моля те! Само това... няма да питам за друго. Дори не знам как да те наричам...
 - Казвам се Григор. На 23 години съм и съм безработен писател.
 - Мога ли да прочета някоя от творбите ти?
 - Всъщност... ти си главната героиня в една от тях.
 - Какво? Наистина?
 - Да, разказът се казва "Не подценявай себе си"
 - О... заинтригувана съм.
 - Мисля, че няма нужда дори да го четеш... посланието се крие зад нашето приятелство. Начинът, по който успях да ти вдъхна увереност през тези няколко месеца. Чувстваш се по-силна, нали?
 - Определено. Открих нови черти в себе си...
 - Радвам се.
 - Има и още нещо. Чрез теб открих нови черти в хората... вярата, доверието... вече не ми се струват така чужди...