Бреговете ми – отдавна опустели. Сърцето ми, пулсиращо от дъното на океана. Тъжна песен. Дочул си я…

Скрит сред сенките, а всъщност… луна. Бледа, тъжна, но свети в тъмнината…

Вихрушката от емоции, запратена към бездната…

Още ли съм лавата, криеща се зад камъка в очите ти? Обитавам ли земите на мълчанието ти? Притаяваш ли дъх докато ме четеш? Защото аз…

Колко много си казваме на белия лист… строим пътища сред върховете, а в реалността скриваме думите си, някъде между залеза и изгрева, на които се възхищаваме от отдалечените си острови…

Споменът за теб… обитаващ едно от нощните шкафчета на съзнанието ми. Уж малък, но заема цялото пространство…

Не е нужно да си тръгваш от мен…