Чувах гласът ти и отсявах различните отенъци в него. Болката сякаш звучеше с твоето име.
Попита ме: „Поничке, как се живее с това?“. Знаех отговора. Просто нямах сили, да ти кажа по телефона. Болката в гласа ти ме спря. С това не се живее, преживява се. Ден след ден. Ти продължаваш да живееш. Не се усмихваш, движиш се, понякога се храниш. Все повече време се взираш в празните стени. Не мислиш, просто не искаш да мислиш. Знаеш, осъзнаваш, че този човек го няма. Че най-близкият ти човек си е отишъл. Завинаги...
Правиш се на силен. Заради майка ти, заради гаджето ти, заради приятелите ти. Заради всеки друг, но не и заради себе си. И така минава ден, седмица, две. Сивота, автопилот, автостоп, живееш така, както можеш. Тогава се случва нещо, което те измъква от сивотата. Нещо, което да те кара да се усмихнеш истински. Крачка напред. Посягаш към телефона, за да се обадиш. Тогава осъзнаваш, че този, на когото искаш да се обадиш, вече го няма. Две крачки назад. Продължаваш да живееш. Някакси. ...