Небесен психотерапевт

Преместих се в нова къща. В съседство се оказа, че живее интересен човек - бивш военен. Имаше много красиво куче. Чисто черна немска овчарка. Много сериозно животно. Още докато го видях си го харесах. Отнесох се дружелюбно с него и то ме прие. Сухо сдържано почти по служебному, но ме прие. Виждайки реакцията  на любимеца си комшията ме погледна доста учудено:

- Охоо! Виж ти! Теб май много, много не те е страх от едри кучета? Да не си им почитател? 

- Не съм се замислял съм им или не съм им фен! А колкото до страха нямам си на идея имам ли го или напротив. Мисля че от кучето зависи не от мен.

- Еее може би е така защото не си на ясно на каква кръвожадност е способно едно толкова едро животно. Все пак те не са тревопасни…

- Защо пък?! Имам си някаква представа. Е! Страхът си го има при всички… Но ако понякога се притеснявам малко то е само от онези четирикраки хаховци с невротичните характери. Или пък от другите непредсказуемите. Дето уж махат опашки, а когато ги приближиш  са готови да ти ударя по някой зъб за личен авторитет… 

- Кучета  психари ли имаш предвид?! 

- Нещо такова! 

- Виж ти! И от коя кучешка диагноза имаш най-големи притеснения – поглежда ме изпитателно съседа.

- Ааа… Не ми е идвало наум да ги диагностицирам! Пък и не мога - щото не съм ни психолог, ни кинолог.

- Ахаа… А ти виждал си психясали кучета?

- Мисля имам някоя и друга среща… Ама то беше доста отдавана. 

- И какво от това! Щом е за кучета – все ми е интересно! Колко това отдавна?

- Бях още ученик. 

- Охооо! Наитина не е било скоро… И какво, какво казваш, че се случи? Разкажи де! Бързаш ли за някъде…

- Ами не… Чакам един приятел да ме вземе от тук с колата, но ми се обади, че десетина петнадесет минутки закъснява.

- Давай тогава – разкажи! Виж Дук и той как е наострил уши…

- Дук ли се казва?!

- Да!

- А защо се е наострил ? – учудвам се не на шега аз – Той пък да не би да ме разбира какво говоря? 

- Може би не всичко. Но думата куче я знае. И си мисли, че нещо за него гориш. Научил го е от нашите разговори у дома, когато си отправяме реплики по негов адрес.

- Еее...Щом и той се интересува – усмихвайки се погалвам черния красавец по главата и приемам -  Добре ще разкажа! Че значи мисля беше около две седмици преди абитуриентската. За последно с класа  си правим прощални разходки из градската градина. Там обаче на няколко пъти се засичаме с едни наши съученици, от другите паралелки.  Движат се с две или три момичета които не познавам. После разбрах, че не са били от нашето училище. Та въпросната групичка води със себе си вълчак като Дук. Но с типичните за породата кафяво-черните шарки. Ама доста по-едро от Дук.

- Охоо и от де такъв гигант?

- На едното момиче бащата му имал връзки в полицията. От там го били взели като пенсионирано. 

- Взели ли го? И как ще го вземат - то тя полицията да не е зоомагазин?

- Ами осиновили го като бракувано. Нали казах – с връзки! 

- Ахаа! Ясно! И после какво?

- Че докато се разминавахме с тях ми прави впечатление, как момчетата дразнеха горкото животно с едни плакати, 

- Плакати ли?

- Да! На обикновени листи кадастрон, на който беше написано нещо за човешката свобода след завършване на средния курс. 

- Няма що! Много мъдро! 

- Кое за свободата ли?

- Не! Да дразниш звяр, който е обучен да напада и залавя хора… 

- Може би наистина не бе върха на съобразителността! Но къде ти по онова време и на оная ни възраст някой си е мислел за това! Момичето се смееше и се опитваше чрез един здрав синджир да удържа почти петдесет килограмовия четирикрак полицай – вече бивш. Парка го знаеш - не е много голям. 

- Знам го разбира се…

- Ние с нашия клас започваме да се забавляваме на една малка трибуна. Там до стълбите на тоалетните… Знаеш и нея предполагам…?

- Да, да! Прилича на раковина… 

- Точно. А тримата ни съученици Марчо, Петьо, Коста, техните познати момичета и кучето не спират да се гонят наоколо. Тичаха насам натам по алеите като замайени. Разбираемо! Свършваме даскало - за винаги. Живота е пред нас. Морето ни беше до колене. Всичко изглеждаше една весела игра. А ония ми ти звяр скача ли скача и той около тях. 

- Еее то като се отнасяш както трябва, те дори служебните кучета колкото и да са сериозни имат чувство за хумор и им се доиграва понякога…

- Да, да, да! И на мен на това ми приличаше. Че там нали знаеш има едно мостче с нещо като алпинеум след него. 

- Знам го – да!

- Тъй! Значи ние сме на естрадата. Пуснали сме си музика и танцуваме. За пореден път зървам групичката с кучето, докато минават по моста и тръгват по алеята в страни от нас. После съм се обърнал за да сменя музиката. А като вдигам глава виждам, как две от моите съученички се хващат с шепи за лицата и се ококорват. Едната даже изохква буквално закривайки очи. Оглеждам се наоколо – в близост нищо смущаващо. И тогава го чух – спирам на средата на изречението си аз, сякаш искайки да си припомня точно картината от тогава се заглеждам в Дук. 

- Кое и какво чуваш? – пита нетърпеливо съседа.

- Чувам онзи пронизителен момичешки писък, който може би няма да забравя цял живот. Обръщам се и изтръпвам. Кучето се беше изправило на задни крака и държеше момичето за гърлото. Марчо дърпаше  синджира и се опитваше да го озъбти. Но не смееше да го прави силно, защото може би ясно разбира, че ако кучето стисне гръкляна - това може да убие момичето. 

- Така си е! Или от това че му пречи още повече да го разяри… И какво по нататък…

- Да! Но така или иначе от реакцията на Марчо кучето се сепна и изпусна гърлото. Но пък миг по късно захапа девойката за лицето. После разбрах, че момичето се казва Зоя – та пищейки тя се извъртя. Наведе глава в посоката в която я натискаше кучето. Реакцията обаче не допадна на раздразненото животно. Може би защото синджира ограничаваше свободата му и не му позволяваше да я последва. Пусна лицето и, но в този момент Марчо пак го дръпна. Кучето обаче нали бе обучено. Личеше си че току така няма да изпусне противника си. Пък може би в момента по някакъв начин гледаше на ситуацията като служебна задача, която трябва да изпълни до край. 

- Ами ако някой от съучениците ти преди това му е дал команда „Дръж!” Например, за да види дали звяра ще нападне стопанката си след като не тя държи повода - нищо чудно!

- Това не знам, но помня като ден днешен, как кучето се вкопчи със зъби в лявата й ръка  и буквално започна да гризе, ръмжейки и тръскайки невротично глава…. 

- Охоо! – прекъсва ме комшията -  Те така правят. А щом е тръскал глава и дори след неколкократното дърпане на синджира и не е преставал да хапеее… Значи нещата са били сериозни. Определено е искал да разкъсва. 

- Да да точно да разкъсва…

- Да, да, да! Но това не е много нормално за служебно куче. Първо те не хващат за гърлото, а за да бицепса. И второ ако е правилно дресирано те не въртят глава за да разкъсват. Особено ако усетят че са захапали плът. 

- Не знам не разбирам от служебни кучета. Но на това си му личеше, че беше много ядосано. И може би с право. Явно ония щури глави преди това порядъчно го бяха раздразнили. 

- Да! Не е изключено да е от това! Но пък от друга страна това може малко и да е помогнало в конкретната ситуация… 

- Едва ли? – учудих се аз

- Може! Може! Кучето когато е много разярено, то в яда си не гледа точно къде и как хапе. Иначе е щяло да бъде къде, къде  по-точно в действията си. Май всяко зло за добре е била тогава ситуацията.

- Сега като се замислям може и да си прав! Предполагам то по погрешка захапа ръкава в зоната на предмишницата. Зоя обаче успя втори път да се извърти. И тогава направо си съблече блузата. След което пищейки от болка и уплаха избяга по сутиен в храстите. Нейната приятелка Коста и Петьо я последваха. В следващия миг обаче Марчо – онова момче което към момента държеше синджира на кучето също се оказа в опасност… 

- Ааа! Едва ли! Ако четирикракия хубостник е бил добре дресиран, този който държи повода-командва. И кучетата много, много рядко си позволяват точно него да го хапят .

- Най-вероятно е така - да. Но Марчо в опитите да удържи разбеснялото се животно бе навил синджира около ръката си. А понеже бе дребен за по-добра опора и да може да удържи напора на кучето се бе свлякъл на колене. Като килограми да е бил с някое друго кило над тези на четирикракия бивш полицай. Сега обаче това, че повода беше къс даваше предимство на кучето. Ръката на съученика ми се бе поусукала. А от напъните на животното да се придвижи по посоката от която идваха стоновете на момичето, Марчо все повече губеше равновесие. 

- Ооо – отново ме прекъсна съседа – падне ли на земята и не може ли да опъва синджира, за да командва - край с авторитета му. Особено ако самия той не е щатния водач на кучето или ако то не го познава добре.

- Тогава всичко това което каза няма как да съм го съобразявал. Но помня как се притеснявах от друго, че ако Марчо изгуби контрол кучето ще го повлече към храстите и пак ще докопа Зоя.  

- Да, да, дааа…! Спасило го е това, че е бил на другия край на синджира. А за всяко добре дресирано куче това означава, че там е господаря или върховния на глутницата. При служебните е малко по различно… Но ако са се опознали по-рано през деня и кучето си го е харесалооо… Нали ти казах - трудно ще тръгне да го хапе без команда. Но както разбирам до тук от разказа ти този едър хубавец не е бил много, много с всичкия си… 

- Сигурно! Много години по-късно  говорих с един водач на служебно куче и той също като теб се усъмни в нормалността му. Каза ми че служебните кучета не хващат за гърлото, а както и ти каза за бицепсите. Или ако държиш нещо в ръка атакували китката. И другото ми каза - че след захапка за мускула на ръката кучето се опитват да те събори на земята. А аз си спомням, че онова само хапеше и въртеше глава. Което е било ясен признак, че въпросното животно е било психясало. Или по-скоро се е било подало на инстинктите си от колкото на дресурата, която е получило в школата.  Но аз тогава бях твърде млад. И както вече споменах всичките тези подробности не ги знаех. Действах си по някакъв си мой емпиричен вътрешен усет. 

- Добре и какво измисли?

- Извиках на Марчо да се държи и с бърза стъпка без да бягам подходих към задницата на кучето. А нали казах че бе средата на май 

- Така, така! Нали преди абитуриентската било… 

- Именно! И съм само по някаква ризка с къс ръкав. Нямаш с какво да си повия ръцете, ако се наложи да вляза в единоборство с озверялото четириного.  Но пък се възползвах от това че вниманието на кучето все още бе приковано от болезнения вой, жалните риданията и шумоленето на храстите, в които се бяха мушнали стопанката му и другите които бяха с нея. Може би и за това кучето така и не ме усети как стигнах до него. Първо го хванах за каишката на врата. Раздрусах го и няколко пъти му извиках: „Мирен! Мирен!” Той за малко спря да се дърпа. След което го прекрачих, държейки го с две ръце за нашийника. Чак тогава той разбра, че ще искам да го контролирам и взе да върти глава с явното желание да ме ухапе. Пуснах нашийника и светкавично го сграбчих за ушите. Стиснах с всички сили. А моите пестници виж ги, доста са здравички – въртя демонстративно ръце към съседа, а той се усмихва и кима утвърдително.  

- Виждам вижда… И какво после?

- После плътно го приклещих с колената си точно зад на гръдния кош. И колкото повече той мърдаше толкова по-силно аз стисках, ограничавайки до колкото мога дишането му. Гърлото му загъргори ядно. Втори път понечи да се извърти за да се защити – но вече бе късно. Тази му безпомощност доста го стъписа. Тук не знам! Може би и от елемента на изненадата, че някой го е яхнал, или пък може би и от факта, че ограничих дишането му, но агресията му доста спадна.

- Еее да! Тя агресията се разгаря от адреналина и кислорода в кръвта. Пък като си му намалил притока на свеж въздух… Разбираемо е устремът му да позатихне малко… Въпреки че те не се дават толкова лесно когато са разярени…   

- О да! Не се предаде. Даже самоотвержено направи още един два опита да изръмжи, но аз не пусках. Обратно! При всеки негов опит да ръмжи или напъни да отиде към храстите стисках още по-силно с колене и на спирах да му казвам: „Мирен! На място!” 

- Дааа… така съвсем си му вземал страха. Не може да хапе, не може да мърда, че даже и трудно диша… Дааа… И после какво?

- После той започна скимти като пале. Използвайки това че вече не ми ръмжи, а ми се оплаква от болка и безсилие помолих Марчо колкото се може по-бързо да увие и закопчее синджира на близкия чинар. Дланите ми бяха започнали да се изпотяват и имаше опасност да изпусна ушите на този разярен полицейски пенсионер. За това и в момента в който чух карабината на синджира да изщраква зад дървото подвикнах на съученика ми да бяга на страни. След три четири секунди пуснах кучето. То тутакси се окопити и се втурна към бягащия пред него Марчо. Но в същия този момент аз зад него започнах да крещя: „Мирен! Мирен! На място! Седни! Седни!”. Предполагам това съвсем обърка изнервеното животно. А докато се бореше със себе си дали да се подчини на дресурата, изпълнявайки моята командата или отново да се отдаде на инстинкта си за преследване, двамата с Марчо бяхме вече извън обсега на синджира… Така че комши не е да не съм се срещал от близо със злобна кучешка захапка. 

- Дааа…! Наистина сте били на косъм от възможността още някой да пострада. Ама пък нали си бил много млад - това ти е било нещо като бойно кръщене с кучетата. А с момичето какво стана? Имаше ли някакви сериозни травми?

- О да! По няколко шева на шията бузата и едната ръка. И да ти кажа сега като се замислям сякаш в самата ситуация не се бях уплашил толковааа... 

- Ами бил си под първоначалното напрежение  – прекъсва ме с усмивка на лице съседа - Нямал си време да се плашиш!

- Може и така да е. Но докато кучето гонеше Марчо аз успях на бегом по другата тангента да взема блузата на момичето. Исках да и я занеса. Честно да си призная ей те тогава вече страшното ме връхлетя със силата на ураган.

- Че от къде пък в една блуза чак такава шубе буря? 

- Ооо… По дрехата имаше грозни дупки. А около тях се виждаха малки парченца от кървава човешка плът. 

- Ухааа! Гадна работа!

- Да чак тогава осъзнах, как ако не се бяхме справили с Марчо тази парченца свежо месо можеше да е на някой от нас двамата. И може би цялата ми човешка същност се докосна до това какво и е било на Зоя. Представих си как ще реагира тя ако сега види собствените си окървавени частици наръфана плът. Вървейки към храстите почистих набързо дрехата, но след видяното по ръкава сърцето ми се сви на топка от притеснение. Една мисъл се блъскаше в главата ми: „Как ли ще изглежда самото момиче?”. Тя обаче се беше свила като кълбо в ръцете на приятелката си и почти нищо не видях. После научих от момчетата, че много трудно родители и съученици са я убедили да дойде на абитуриентската.  

- Да дойде ли? Ама ти нали каза че не е била от вашето училище?

- Да! Но по някакво стечение на обстоятелствата двете училища празнувахме заедно! И си мисля добре че го направи. Защото човек може да му се случи да присъства на три свои брака или на четири свои развода, но първия учебен ден и абитуриентската вечер са уникални житейски преживявания, които не е редно да се пропускат.  

- Така си е! Е поне един танц не изтанцувахте ли с нея.

- Това не помня! Помня че тя малко закъсня. Но ме намери на бала и ми благодари – завърших си разказа аз и за пореден път погалих Дук зад ушите - Та така де! След като съм имал още и някой по-лек инцидент с други кучета вече не съм съвсем без опит.  Но то твоето куче е много сериозно и спокойно. Предполагам такива бели не прави.

- Еее! Не винаги е такъв и не винаги е така кротък. Виждаш ли тези белези по муцуната?

- Да! И  от къде?

- На времето като беше по-млад го пусках да се бие с другите кучета. 

- Ахаа! И как е?

- Охоо! Страховит боец е. Но само на ринга. Или в свободен вариант ако му кажа аз. Иначе е тежкар. И ме слуша. Кажа ли му: „Не! Или Бебе!” Замръзва на място. Но кажа ли му - „Дръж!” или „Бой!” - ела го виж! А ти къде си се научил така да общуваш с кучета? 

- На улицата. 

- На улицата ли? И как ?

- Ами така! Като ми хареса някое куче отивам и го погалвам. Или му давам нещо за хапване. 

- Аз помиярите ги недолюбвам - Дук също. Но не обичам и да се бие ей така за нищо. За това и не го насъсквам срещу тях.   

- Добре си го дресирал значи!

- Да! По спартански! А теб помиярите като не те познават не си ли имал инциденти с някой от тях?

- Не! За сега за целия ми живот два пъти ме е хапало куче. При това домашен любимец, който обаче май и той не бе с всичкия си. 

- Ха така? Пак луд четириног! А той защо реши, че трябва да те ухапе?

- Знам ли? Странен си беше той! И ей така без повод си набелязваше вещи из къщата – самотен чехъл, забравен чорап или дори някоя капачка от безалкохолно търкулнала се под леглото … И започваше да ги пази. 

- А това с неговото пазене на кого пречи?

- Проблема беше, че той е нисък вижда предмета дори да е под някой секция – а ние от високото и не подозираме, че от долу има кучешко съкровище. И понеже ти не виждаш какво пази и ако недай си Боже доближиш някаква негова си мисловно-ограничтелна линия или самия предмет, оня започваше да ръмжи. А пресечеш ли мисловната му линията на комфорт направо скачаше да хапе.

- Ама това без някой да му е издал команда - „Пази!” - така ли ? 

- Да, да! Няма заповед да е стража! 

- Ахааа… Охранител ентусиаст? Така ли?

- Нещо такова…

- Дааа… Определен си попадал все на кучета психари…  

- Има нещо такова. Падат ми се от време на време… - смея се аз и галя Дук зад ушите – Ама то и за това когато на хората при които живееше оня хапльо щом им се роди второ дете -  сприхавия черен рошльо беше екстрадиран да се ентусиазира с шашовите си охранителните прищевки на село.

- Явно! Е! Заслужил си го е…

- Ооо… Да да! – съгласих се аз и гледам моя познат се появява на кръстовището – Ааа! Ето го и моя човек идва вече…

- Еее довиждане комши – махва ми с ръка съседа – пък следващия път като се видим ще си довършим приказката.

- Разбира се – усмихвам му се аз, погалвам за последно Дук и се качвам в колата.     

Така след някой друг по-дълъг разговор със съседа аз и кучето станахме нещо като приятели. Всеки път като се видехме се поздравявахме пък било то и от далече по комшийски. А ако пътищата ни се пресичаха  с Дук се поздравявахме по кучешки с нашите си ритуални погалвания – между очите и зад ушите. Даже единия път съседа с известно чувство на ревност ми сподели:

- Не зная как го направи, но така му влезе на моя черньо под кожата чее... Като се появиш и започва малко на булонка да ми прилича като поведение… 

- Защо пък точно на булонка?

- Ами първо като те усети, че си наблизо спира на място или имитира, че му се ходи по голяма нужда, нищо че само преди пет минути е свършил тая работа. А появиш ли се на живо все се опитва така да ме поведе че да се срещнем с теб. Пък и другото има - той е малко серт. Само на членовете на моето семейство позволява да го пипаме около очите и ушите. Друг посегне ли към главата му или се дърпа, или тихо изръмжава. 

- Еее кучешка му работа. Навярно с нещо съм го впечатлил. Да не би да е разбрал за какво става на дума там когато ти разказвах за онова психясалото куче и момичето…

- Че от къде да знам – смее се комшията – Ама ако е така да го помоля да го изджавака като преразказ на жената ли? 

- Може! Може! – смея се на свой ред аз – Като си спомня как умно ме гледаше тогава. Нищо чудно и да успее!

И така живота си продължи. Срещите със съседа и моя четириног приятел също. Както съвсем случайните така и тези които самия Дук провокираше за да бъде погален от мен зад ушите.

Един ден в ранния след обяд ги виждам в далечината. Така както се движим се очертава да се засечем. Но забелязвам, че Дук е с провесена опашка и присвити уши. В първия момент си помислих че е нещо болнав. Но после забелязвам, как в мига, в който ме вижда някак си съвсем тенденциозно подвива куйрука. Завърта глава настрани и подръпва комшията в другата посока. Но то пък съседа ме вижда и кажи речи насила го довлича до мен:

- Какво му е на Дук! Увесил е нос. Не поздравява с опашка!  Болен ли е? Или беля е направил някаква и си го опердашил. 

- Не! Не е болен. Пък за пердааах… Ааа… Вече е голямо момче той! От както е станал на три години не съм му посягал. Но днес малко се попосдърпахме .

- Ахааа! Заради накърнено его ли е умърлушен…

- Може и за това да е!

- И защо си му се карал?

- Ами  не ме оставя да си пийвам на спокойствие. Сипя ли си втора чаша ракия и почва да се навира в ръцете ми все едно ме кани на разходка. А недай си Боже да си сложа трета…

- Хе хе хе! И какво?! Да не би да иска и той някой шотче? – смея се на глас и се опитвам да го погаля, но той засрамено навежда глава и не ми позволява.

- Ами шотче! Иска ама - друг път! Той не може да понася миризмата на алкохола.

- Ми какво тогава?

- Започва да се завира между мен и масата. 

- Това разбрах ама защо?

- Предполагам  да ми попречи да пия. Че малко по-сериозно го скастрих днес за това – завършва комшията и заканително клати дидактическия показалец към Дук, който обръща глава и е повече от ясно, как по никакъв начин не иска да ме погледне в очите.

- Яяя! Чак пък толкова ли да е умен? 

- А беее - едва ли е от точно от ум! 

- Че друго от какво да е тази му съпротива срещу твоето пиене? – не спирам да питам и най сетне успявам да го погаля главата на провинилия се борец за трезвеност, но той още повече подвива опашка и свежда засрамено глава мигайки смутено. 

- Е! Срам не срам трябва да призная - патил си е горкия от моите пиянствания!

- Патил? Чак до там ли прекаляваш, че да налиташ и на кучето? 

- Понякога май, май губя мяра… - хлъцва кисело съседа и се усеща че ми лъха, извинява се и се заоправдава – Да бе отърва ли се и тогава не мога да спирам на време… - но после тръсва глава и поглежда към Дук - Ама нее! Не, не, не! Нали ти казах, че вече сме големи момчета, че да се пердашим?

- А какво тогава се е случило? Да не би да си го зорил да пие нещо алкохолно и да му е прилошавало… - смея се отново на глас.

- Неее…! Не е от това.

- Ха така?!  - питам недоумяващо – Че то друго не остана май като вариант…

- Вярно че не е лесно да се сети човек… Но той го помни… Един път се бях налюскал – ама здравата. И уж излязох да го разхождам, хем и аз да глътна въздух и да поизтрезнея. Ама ми стана зле. Приседнал съм на поляната и съм заспал. 

- Че какво толкова… Той пък да не би никога да не те е виждал, как подпийнал си лягаш у вас?

- Не, не! Виждал ме е! И още как. Но като съм се въргалял там по моравата двама или трима апапи ме обраха. 

- Как така?! С такова сериозно кучета около теб и да те оберат? Стига! Той не те ли е защитавал? 

- О да! Нали ми е най-големия приятел - бил се е горкия юнашки с тях. Но сигурно са му хвърлили някаква дреха на главата. А после са го налагали с желязна тръба от скеле. Намериха я там до мен. И чак когато са го съборили са ми вземали каквото са успели. Сигурното е обаче че е имало много лай и псувни. Някой от съседите е чул шумотевицата и е викнал ченгетата…

- Ахаа… Разбрах! Значи сега си има страх, че ти като се напиеш юнашки и него го бият.

- Нещо такова – смее се на глас съседът, пак хлъцва леко, а от устата му отново политат ухания от престоял алкохол, след което чуква Дук по едното ухо и продължава в назидателен тон – Предполагам едва ли обаче и до ден днешен този черньо тук го е грижа за отмъкнатия ми часовник.   

- Яснооо! Горкия Дук – усмихвам се съчувствено и отново посягам да погаля кучето, но то се снижава почти до земята – Ето виж!  Само като слуша разказа и се свива! – опитвам се да се шегувам аз и после продължавам сериозно - Ама щом пък това докарва до такъв дълбок стрес най-големия ти приятел не би ли било редно да намалиш пиячката. 

- Ааа да бе! Ти почваш и ти като жената. Виж комши! - вирва самохвално зачервения си нос съседът и продължава авторитетно - Той може и да ми е приятел, но заради едно куче, макар и да ми е вярно до гроб, няма да си зарежа последното удоволствие, което ми е останало на земята.

- Ахаа – разбирам! Имаш си приоритети - казваш?

- И това може да е вярно като мисъл! – прави крива гримаса съседа, но после се овладява и се опитва да смени темата - Но знаеш ли онази твоята случка с нахапаното момиче, която ми разказа преди време много ме впечатли! Иии все се каня… Но днес вече като се приберем ще я разкажа на жената… Че и тя все се чуди как и защо Дук ти е такъв фен… Нали не възразяваш?! 

- Не! Не възразявам … - съгласявам се аз, но вътрешно ми става и тъжно и смешно.

И от този ден си знам. Видя ли Дук да е провесил опашка и още повече да не иска да се срещнем си имам едно наум - или съседа е лееекичко прясно пиян или е твъъърде силно снощен. Пък сега тук ако съм честен ще кажа, че през живота си съм вижда и чувал достатъчно много стопани да се жалват от това, как се притесняват от деянията на своите домашни любимци. Но за пръв виждах животно съвсем открито да се срамува от постъпките или нетрезвото състояние на господаря си.

А иначе то ясно! 

Живота си потече в неговото си русло. 

Ние пораснахме на години.

Дук и той с нас - но като всяко куче остаря седем пъти по бързо от нас. 

Накрая съвсем грохна. 

Съседа известно време го разнася буквално на ръце.

Накрая го приспаха с инжекция.

След евтаназията комшията две седмици ходи из улиците като на натирен от Отвъдното призрак с очи подпухнали от скръб. А засичахме ли се на спираше да хълцука срещу мен, повтаряйки ми, как вече нямало кой да го води към нарочно провокирани срещи с мен. Опитвах се да го успокоявам или да му давам кураж, но трудна работа. Той веднага започваше да се вайка, как и Дук са го приспали също като бяха умъртвили онова пенсионираното полицейско куче за което му бях разказвал. И това се повтаряше на всяка наша среща.  

 В един момент направо вече започнах да съжалявам, че му споделих за случката, но пък може би точно от така стеклите се обстоятелства ме загриза желанието да отида на онова място където се бе разиграла въпросната драма. То пък пусто да опустее свободното време напоследък ми бе в някакъв неистов дефицит и все не успявах. 

Шест месеца по-късно обаче се налага да се срещнем с един човек, който не познаваше добре градската градината. Идва време за срещата и както сме се разбрали си звъним, всеки обозначавайки се къде точно е, защото никога не сме се виждали. Оказва се той погрешка вместо на обясненото от мен место отишъл точно до естрадата на която танцувахме с класа в деня на инцидента.Чак ми стана смешно. Направо си помислих, че тук пръст има духът на Дук, който умишлено го бе завел там, както правеше с Пенчо. Но този път го е сторил не просто да се срещна с някого, а за да мога да изпълня заканата си и да посетя мястото.

 Така и стана. 

За да не губим повече време и да обяснявам къде съм към момента самият аз отивам при човека очакващ ме до естрадата. Свършихме разговора и той си тръгва, но аз останах. И си казвам ето сега е момента да огледам и да си припомня онова мое събитие в детайли. 

Ако съм честен най-трудно познах чинара на който Марчо тогава върза разбеснелия се четирикрак полицай. Може би защото дървото бе нараснало на ствол повече от три пъти. И за да съм сигурен отидох до сами него. А като го видях от близо как е възмъжал се усмихнах защото ми мина през ум, че в днешни дни с тази си заякнала осанка дори разбеснял се слон би удържал. И на ум си му благодарих защото присъствието му тогава може би наистина ни спаси.

 Но имаше и нещо друго което ме впечатли. По някакво необяснимо стечение на обстоятелствата на самото мястото където кучето тогава захапа момичето извисяваше снага някаква двуметрова сюреалистична каменна пластика. А точно пред храсти, в които нейните приятелки я прикриха сияеше снежно бяла арка-паметник на загинали незнайни войни - паднали за свободата на родината ни. Ще каже човек, че съдбите на всички участници в събитието се бяха наговорили по този начин да увековечат едно мимолетно събитие от най-красивите ни житейски години.    

После живота отново ни завъртя.

Съседът се премести да живее на друго място

И доста време дори ги бях забравил.

 След около година и нещо обаче случайно срещам съпругата му. Заговаряме се. И от тема на тема отваряме дума и за Дук. Аз изказвам съжаленията си за загубата въпреки, че самата кончина бе останала вече достатъчно назад в миналото, а тя ми отвръща:  

- По принцип и аз много съжалявам за самото куче - беше прекрасно и много умно животно. Липсва ми и до днес! Но пък с радост си мисля за него като за верен и добър приятел. И то не само до гроб ами дори и след като го изпратихме в Отвъдното…

- Извинявай но не те разбирам – погледна я смутено аз.

- Знаеш ли след като го загубихме някой неща у дома всъщност се подобриха.

- Как така? Искаш да кажеш, че Дук ви е вредил по някакъв начин с присъствието си ли?

- Не, не, не! Друго имам в предвид! 

- Какво? 

- Пенчо почти спря да пие.

- Спря?! Да пие?! Виж ти!? И как! То хората нали уж от мъката на обратно - пропиват се! Пък виж го ти наш Пенчо засушил се! 

- И аз не мога да си обясня как и какво се случи. Но е така! 

- Ама кое го спира. Мъката по Дук или самия спомен за него?!

- По-интересно е!

- Ехаа! По – интересно ли!? Я сподели !

- От както Дук се възнесе Пенчо все казва, че посегне ли към чашката и сякаш духът на черния му приятел се спуска от покоите си в Небесата и застава между него и масата. Досущ както правеше приживе с тялото си. Не знам до колко е вярно, но Пенчо твърди, че буквално усещал как някаква невидима космата сила го изтласква от масата. 

- Ахаа! Сила! И то космата!? Ехаа! Казваш имате си космат Небесен дух - псхихотерапевт в помощ на Пенчо срещу пристрастията му към чашката?

- Точно казано! И аз все се чудя! И си викам: „Виж го ти вълчака му с вълчак и на небето си е останал все така сериозен… Също както беше и на земята.”  

- Виж ти! Виж ти! – почесвам се учудено и аз – Значи упорита душа ще излезе този вашия Дук… 

- Така ще излезе - да! И ако като жив не успя да се пребори с моя да не пие, то като дух от Ония свят май, май е на път да я свърши тази хубавата работа. 

- Еее значи на Спасов ден ще има за кого да палиш от дебелите свещи. 

- Ооо – свещи ли?! Какви ти свещи!? Ако Пенчо наистина трайно престане с това пиене аз  съм се зарекла на Дук паментниче с барелеф ще му заръчам  за там където го погребахме.

- Еее това вече се казва приятел – вдигам вежди аз.

- Това, това! – клатейки глава повтаря след мен бившата ми комшийка и после с навлажнени очи поглежда нагоре склопва ръце като за молитва и продължава - Дук! Ти си знаеш, че и приживе в моменти на откровеност съм те благославяла за това което правеше за моя Пенчо, но и като дух небесен пак бъди благословен моето момче!

  От тогава си имам обеца на ухото! Усетя ли някакъв носталгичен порив лъхащ от времената ми на невръстност – знам! Дук е размятал черната си опашка. И може би там някъде от къщичката си небесна ме подканя отново да се отбия до естрадата и чинара, с явното желание да се присетя и за него, а защо не и мислено да го погаля зад ушите. 

След което ме оставя на спокойствие да се отдам на онези си спомени за младежките ми лудории, които по някакъв начин са ни направили по-силни по-зряломислещи и по-подготвени за трудностите в живота ни.