Гао Минг се разхождаше на брега на морето.

- Животът е като вълните - прошепна той. - На приливи и отливи. Докато не дойде Голямата вълна и не потопи абсолютно всичко. Тя е висшето наказание за прегрешенията ни. Всеки един от нас си я заслужава.

В далечината се виждаха синевата и безкрая. Безбрежно и примамливо. Пълно с мистика, но и с неописуемо блаженство.

Гао знаеше, че Австралия можеше да се окаже последното му убежище, тъй като мегакорпорацията беше затягаше примката около него. И бавно и неумолимо свиваше жизненото му пространство. Сякаш тази Вселена не желаеше съществуването му! Сякаш всичко отиваше към своя край!

Пясъчните плажове на Австралия бяха чудесни и твърде добри, но кой знае защо бяха пусти и самотни. Нима онези, тичащи към водата младежи, бяха илюзия? Нима в тях нямаше нищо истинско?

Тао все още не беше пристигнал и колкото и странно да звучеше Гао Минг реши да запази тези кратки мигове за себе си и да се подготви за последната част от своя план. За последния си поход, в който щеше да воюва за собственото си съществуване. И или щеше да успее да се измъкне и този път, или да загине, направил всичко, на което беше способен.

В мрака на душата му се бореха много въпроси - кой от кой по-належащи и брутално искащи своя отговор.

Може би Тианмей имаше проблеми, които трябваше незабавно да реши? Може би той трябваше да помогне...

Страданието в неговата форма не беше непознато на Гао - той умееше и боравеше с душите на хората по начин, сякаш познаваше всеки един от тях.

Душата на хората беше нещо странно и незалязващо, но Гао знаеше добре, че накрая всички потъваха - някои просто щяха да издържат повече от останалите. Всичко в този свят беше изградено най-вече на една дума - постоянна промяна и борба за живот. Но каква беше цената му?

Едва ли Тианмей страдаше от финансови проблеми, тъй като той й беше оставил цяло малко състояние. И едва ли синът му беше толкова привързан към него - не, може би гласът на кръвта говореше и у малкия. Може би сегашното време беше малко по-друго, въпреки че вътре в себе си Гао Минг знаеше, че то си беше същото. Маските на хората се сменяха, но лицата им отдолу си бяха все същите. Никога нищо нямаше да бъде различно!

Какво беше оставил зад гърба си? Огромно, неизразимо страдание! Една разбита съвкупност от хора, времеви периоди и събития. Един майсторски нареден пъзел, който беше сякаш цялата съвкупност от цялото страдание, което беше поел сякаш беше един гигантски сюнгер, който имаше нужда от известно време, за да изсъхне и да преглътне и асимилира всичко.

Гао Минг осъзна, че този път скоро неговата глава можеше да бъде на дръвника и трябваше да внимава. Беше доста странно.

Гао знаеше, че и в смъртта имаше тайни, както и в живота и това си беше в реда на нещата все пак.

Погледна пак в далечината - да, тук беше раят, може би беше по-хубаво и от Тайван. Тук никой не го познаваше и не се интересуваше от неговата личност. А кой всъщност беше Гао? Един вселенски номад, решил да търси живот навсякъде, където можеше. Онази искрица, която се асоциираше с божествено чудо.

Престъпните банди, изградени в Австралия, бяха цели две - едната беше бандата на Ахкум, а другата беше бандата на Чан. И двете банди естествено бяха част от огромната организация на Гао, която освен вече трите хиляди тайвански членове, имаше поне три хиляди нови членове в Малайзия, около хиляда в Африка, и около три хиляди в Австралия. Или общо в ръцете си Гао Минг имаше само десет хиляди души. Това за триадно семейство си беше доста добре, но мнозина други бяха изградили по-мощни структури. Гао Минг беше като хамелеон. Винаги се измъкваше заради перфектната си маскировка. И винаги успяваше да си научи урока - а той беше един-единствен. Оцелей! Забрави болезненото минало! Нищо не е важно! Върви само напред! Не спирай! Дори и ако трябва да минаваш през трупове! Нека по-добре да живееш в неизличима тъга и чувство за вина, отколкото да лежиш на дъното на някое езеро, а от посинелите ти устни да се отронват само нечленоразделни думи - и то само заради мехурчетата въздух, които трябваше да се отделят от гниещия труп.

За по-добро управление на момчетата Гао Минг беше въвел известен ред - пък и за да няма излишни спорове и китайците да не се хванеха са катаните, които си бяха предпочитано оръжие в средите на китайските триади. Бавно и неотклонно бандата на Чан се наложи в нелегалните залози и автокражбите, а също в майсторска търговия в областта на яхтите и сърфовете - те вървяха доста добре тук, а Ахкум, което на китайски език щеше да рече богатство, се специализира във финансовите операции и различните форми на откупуване на дългове. Гао Минг реши, че в Австралия можеше да влезе и в производствения бизнес и диамантените полета щяха да са перлата в короната му.

Но за разлика от останалите начинания, това си беше доста по-трудно изпълнимо. Имаше нужда от високо ниво на подготовка и предвиждане на евентуалните рискове. А също и съмишленици, тъй като мощни хора от правителството можеха да му окажат нужната подкрепа. Трябваше само да установи контакти с тях по правилния начин.

Сякаш че се задаваше буря и май беше крайно време да се прибира. Понякога подобни тропически бури можеха да бъдат невероятно опасни и в действителност причиняваха огромни щети на местното население, което беше свикнало да вижда и алигатори, които бяха изхвюрляни на сушата от излезлите речни корита, когато морето се разбушуваше, както сега се случваше. Гао Минг изпитваше странното чувство за дежа вю. Изпитваше пречистващото усещане на океана, но и осъзнаваше смъртната опасност, която го грозеше. Какво беше животът? Нима не беше една измамна илюзия на някой наивник? Или беше реална закономерност с циклично повторение? Или просто беше един вселенски хаос?

- В този живот покоят е забранен. Но и в отвъдния - също - мрачно заключи той.

Обърна се и видя Тианмей. Как го беше намерила? Да не би очите му да го заблуждаваха? Но беше точно Тианмей!

Косата и беше леко разрошена и приличаше на някоя фея. Неговата любима. Той не забравяше и втората си жена в Африка. Животът му всъщност беше доста объркан, но все пак това си беше неговият живот.

Гао изгледа с изненада жена си. Нещо обаче го смущаваше. Локацията му беше строго пазена тайна. Негови сподвижници трябваше да я вземат от летището и по контролиран от него начин да организират срещата. Наоколо нямаше никой.

Гао се опита да прецени ситуацията за част от секундата - не, не се мамеше всичко беше даволски измамно истинско!

Тианмей замахна с танто нож, който беше насочен към гениталийте на Гао. С умело движение той избегна опитите на тази жена да го кастрира като животно. Със светкавично движение той се доближи до нея, разпаряйки роклята й, което щеше да попречи на свободата на движението й, с умел удар разтвори краката й, клекна бързо и заби острието в утробата й.

Лицето й изразяваше объркване и мъка.

- Може да има много императори - промърмори Гао Минг. - Но със сигурност Гао Минг е един!

Тианмей се строполи. Танто ножът беше страшно остър и дълъг. Беше проникнал дълбоко. Беше я наранил, лишавайки я завинаги от възможността да бъде плодовита майка и способна любовница, а секунда по-късно и от живота й.

Гао Минг не съжали, че може би беше оставил своя син наполовина сирак. По-добре той да живееше с истински баща, отколкото с невярна майка. Гао знаеше, че вървеше по тъмен път. Път, който водеше по-скоро надолу. Сякаш слизането му в преддверието на самия Ад беше безкрайно.

Колко усилия бяха нужни на някого да постигне своята цел? Гао Минг отдавна беше слязъл в Ада и се печеше на този огън. Вечен огън! Разбра, че Тиенмей беше пратила онези двамата убийци много преди да се оженят - или по-точно около една година или година и половина по-рано. Тя беше агент на мегакорпорацията. Отлично обучен и крайно опасен. Кой знае как Гао беше избягнал кастрацията си дори по време на любенето си с нея? Може би професионалната етика у нея беше надделяла или просто Гао излъчваше нещо необяснимо. Тя можеше да го убие и в съня му. Въпреки че той имаше добре развито трето око. И владееше Китайско Дао до съвършенство.

Интересно беше да се знае докъде ли стигаха възможностите й? Гао беше уселил опонентката си в нежните интимни устни и острието беше влязло чак до черния дроб - Тиенмей беше загинала почти моментално. По лицето и беше изписано странно изражение. Явно земята винаги щеше да си остане бойното поле между Рая и Ада.

Гао искаше да изкрещи. Стоеше с окървавения труп насред нищото. И тогава разбра. За първи път осъзна какво се случваше!

Човекът, който го преследваше, не беше Тодака, към когото изпитваше уважение, не беше естествено и покойният Яшимара, нито Тао или пък някой друг. При скоропостижната смърт на Кеничи оставаше само Бокузо - истинският предател! Той също беше агент на мегакорпорацията!

- Това копеле иска да излезе по-хитро и от Гао Минг. Но небето е над всички нас. Изглежда той отчаяно иска да се бори за правото си на съществуване с всички сили.

Гао Минг се почувства още по-сам отвсякога преди. Дори семето в утробата на Тиенмей е било мъртво - не във физическия смисъл на думата, но в душевния. Но синът му трябваше да живее. Гао Минг щеше да бди с всички сили над оцеляването му. Малкият щеше да бъде един ден новият император!