Алиф беше свършил добра работа и Гао беше успял да установи абсолютно трайни връзки с бунтовниците, използвайки ги за целите си - все пак се нуждаеше от снабдители. Да, трябваха му още диаманти на първо време, поне докато мините заработеха с пълния си капацитет. Колкото и да се опитваше, Гао усещаше, че нещо му се изплъзваше. Как не беше допуснал или поне усетил намеренията на Тиенмей? Когато се замислеше, не беше усетил нищо нередно или пък издайническо в поведението й. Сякаш тази жена беше точна като швейцарски часовник, които никога не изоставаше или пък избързваше. Това ли беше тайната на живота?

Толкова пъти Гао се беше изплъзвал и толкова пъти беше осъзнавал, че някой го преследва. Когато видя умиращата Тиенмей разбра, че този път беше много близо до това да загине. И все пак беше оцелял. Но къде беше смисълът? Цикълът беше безкраен. А Гао сякаш се въртеше в този неспирен кръговрат.

Алиф беше направил много, но Гао искаше да погледне цялата картинка. Сега вече имаше зад гърба си наистина правилните хора - това бяха Тао, Алиф и Але, а също и Конг Минг, който беше със статут на Бяло хартиено ветрило и щеше да се занимава най-вече с административни въпроси, които постоянно изникваха.

Конг Минг беше странна птица - висок и източен като прът. Може би беше над два метра, но изглеждаше невероятно силен и атлетичен. Имаше особена походка - изглеждаше съвсем леко флегматичен, но обученото око можеше да разпознае инстинкта му на професионален убиец. Обикновено се обличаше невероятно семпло. Да, един член на триада обикновено се занимаваше с други неща - не точно да гледа чай, но функциите на тази плантация бяха далеч отвъд простото печелене на пари. Той едновременно следеше настроението сред китайската общественост, помагаше и за някои пиар въпроси, поддържаше сериозна мрежа от информатори, не на последно място решаваше доста сериозни бизнес въпроси вътре в самата организация.

Веднъж Гао се беше обърнал към Конг, който също носеше неговата фамилия:

- Каква е тайната, с която държиш всички тези хора? Как ги караш да ти се подчиняват?

Конг тихо се наведе и това навеждане сякаш беше безкрайно:

- Никога не си прибирам дълговете докрай, уважаеми Гао Минг. Никога не ги освобождавам от служба. И никога, ама наистина никога не ги изпускам от поглед!

Гао съумя да прозре, че в организационно отношение и по отношение на самата жестокост Конг ще надмине Тао значително. Самият Тао беше обучил тайванската си банда да бъде безкомпромисна във всяко отношение, което касаеше тях и лично Гао Минг. Повечето си признаваха доста преди да настъпи този момент - тоест за тях имаше някакъв изход все пак. Какво повече му беше нужно на Гао? Конг носеше и огромни пари - дори само от чаената плантация. Във Китай пазарът на чаения бизнес беше оценен на впечатляващите седемдесет и осем милиарда долара годишно. На Гао му стигаше един милиард чиста печалба годишно от чая - и щеше да бъде предоволен. Конг се справи блестящо с поставените цели и работниците преизпълняваха нормата.

Плантацията за чая далеч надхвърляше размерите на онази първата за медицински канабис, която беше изградил в Африка преди да я премести в пещерата. Простираше се върху почти десет хиляди хектара, а добивите задоволяваха огромна част от нуждите на местната диаспора.

У Конг се наблюдаваше някакво странно влияние от страна на древните му предци - той беше невероятно далновиден и образно казано планираше дори за хилядолетия напред.

Китайската диаспора в Австралия беше грубо около милион и половина души, което беше доста - почти шест процента от общата популация. Това даваше още по-широк избор на Гао при набора на членове. Като цяло чаените церемонии бяха добро място за събиране на представители на китайската диаспора - естествено Гао Минг имаше доста по-тънко намерение чрез подобни празнични събирания да държи под око възможно най-добре това обкръжение.

Гао реши все пак да се види и с втората си жена - сега след загубата на Тиенмей тя беше единствена.

Тя му се усмихна подкупващо:

- Знаех, че ще се върнеш и знаех, че всичко това ще бъде успешно. Ти наистина си Гао Минг. И смятам, че си способен на всичко.

Гао се зарадва на почтителността й. Беше успял някак да се изплъзне и този път.

Какво толкова се обаче се беше случило?

- Този път имах чувството, че това щеше да бъде края - някак тъжно каза той. - Но ти ме познаваш, Амандла. Винаги съм се опитвал да давам най-доброто, на което съм способен.

Тихо я прегърна.

Синът му беше пораснал. Беше може би на около две години и можеше да ходи. Гао го наблюдаваше с невероятна любов как се опитваше да оцелее. Как всяка малка крачка за него беше огромно изпитание. Искаше един ден да стане велик воин и да управлява поне африканския клон на компанията, а може би и повече. Все пак беше син на Гао Минг.

Трябваше да се върне обаче, за да се види с другия си син, който беше ескортиран от Тао.

По обратният път Гао Минг се запита дали нямаше да възникне сериозна вражда между тях някой ден или пък да има някакво разделение. Доста силно се съмняваше и все пак.

Когато кацна на летището в Сидни, Тао беше докарал отрочето му с чартърен полет от Китай. Беше горещо и странно. Беше наистина време, когато човек започваше да се пита не беше ли цялата земя един огромен Ад?

Младежът се хареса на Гао - личеше си, че беше добре възпитан, умен и изключително скромен. Майка му все пак се беше опитала да направи всичко по силите си да получи подходящо възпитание. Той беше учил при най-добрите възможни учители, които можеха да купят парите. Гао го беше изпратил на учи в Япония, Англия и Съединените щати и малкият освен че владееше езици, беше блестящ във счетоводството, управлението на бизнес и бойните изкуства. Беше далеч по-завършен в това отношение дори от Гао. Но Гао освен познанията си по Китайско Дао имаше и безценен опит. Опитът да оцелява. Другите кланове се колеха, хората умираха, времената се сменяха, но Гао си стоеше кажи-речи същият. А бяха минали години. Икономическата обстановка, политическата конюнктура, целият свят се тресеше от епидемия. Гао обаче бавно и неотклонно изграждаше своята империя, а малкият просто трябваше не да следва стъпките му, а да намери своя собствен път.

Гао бащински го потупа по рамото. Младежът показа възхищението си и лоялността си.

- Аз съм Гао Минг, а ти си Ху - обърна се той към него.

На китайски език Ху означаваше дух. Момчето определено имаше силен дух и беше решено да прави всичко, което се изискваше от него.

- Да - кимна то. - Тук съм, за да Ви служа.

Тао и останалите се оглеждаха - да не би някой да ги изненадаше и да станеха мишена за противника.

После всички бавно потеглиха. Знаеха, че новата ера бавно и сигурно започваше, но най-вероятно щеше да бъде като старата. В крайна сметка цикълът на живота се нуждаеше от нова и свежа кръв.