Ху и останалите наближаваха мината Аргайл в Австралия. Тази мина беше отдавна затворена преди с помощта на Гао Минг да се възобновят добивните дейности на розови диаманти и прочие. Това беше едно наистина незабравимо място, което щеше да бъде една от последните им спирки. Мината беше доста дълбока и на практика приличаше на директна порта до самия Ад. Слизането в мината му приличаше на слизане в Ада. Но сега тя беше почти единствената им надежда за защита от мегакорпорацията. Гао беше решил да задели всички възможни средства, но той беше старо куче и далеч не разчиташе на пари, за да се справи с проблемите си. Можеше само да ги използва още малко за подготовката на някои дреболии - преди да се отправи към последното си пътуване. Душата имаше странното свойство да обича пътуването в мрака, ако това не я отклоняваше от целта на нейното пътуване. Ако това и помагаше да избягва опасностите. Основните сгради на мината се намираха встрани, а малко по-нататък беше нейната червеникава терасовидна повърхност. Безкрайните й тераси водеха дълбоко надолу. Мината беше толкова странно място. А розовите диаманти, произвеждани тук направо невероятни. Блясъкът им можеше да накара всеки да си загуби ума.

Хората, които вървяха след него, разбираха, че всъщност изплащаха дълга си. Смъртта не беше най-страшното нещо, което можеше да се случи на някой. Самият страх от смъртта беше пречката или бариерата, която спираше умовете при тяхното пътуване. Едно тъжно вглеждане в собственото съкровено може би черно огледало на душата.

Ху осъзнаваше, че ако не успееха, до голяма степен пропадаха възможностите им да противодействат на мегакорпорацията и на нейната манипулативна същност. Но той знаеше и друго - там долу беше разковничето на всички тайни. Там долу лежеше съкровището, което търсеше. Знаеше, че понякога в пълния и непрогледен мрак човек виждаше по-ясно, отколкото при най-ясното слънце, защото мобилизираше сетивата си и осъзнаваше ролята си в цялата Вселена. А какво беше Вселената? Китайското Дао даваше отговора на онова, което се криеше отвъд.

Ху осъзнаваше, че властта на мегакорпорацията се крепеше на нейната неопределеност и непознаваемост. На нейната тотална неизвестност и на това, че сякаш тя представляваше самото Небе. Но дали наистина бе така?

Диамантените мини имаха солидна охрана, но Гао предвидливо беше разпуснал част от гардовете - в мината не охраняваха обикновени охранители, а истински добре обучени елитни командоси, които освен бяха преминали през тримесечно суперинтензивно обучение по Китайско Дао при самия Гао Минг. Така че ако трябваше да използват забранени знания, за да защитят мястото, те нямаше да се поколебаят да го направят.

Ху усети как едрите тестиси между краката му се свиват. Той беше надарен и силен и знаеше, че всичко на този свят е преходно и безумно тъжно. Човек трябваше да осъзнае, че дори в страданието си можеше да намери онова щастие и уединение на душата, което беше възможно да му донесе по-високо ниво на себепознаване. Самият път на душата беше път на самотата. Път на едно измамно съществуване, което завършваше в неизвестността.

Ху осъзнаваше, че хората не идваха заради него самия, въпреки че можеше и да ги нарече приятели - те изплащаха дълга си и изпълняваха вярно своята служба.

Мината привидно обаче изглеждаше затворена - това беше хитра идея на Гао Минг. Предупредителни надписи - доста вехти и износени твърдяха, че не може да се ескплоатира, тъй като мястото е отдавна запечатано. Гао ги беше направил по поръчка. Трябваше всичко да бъде автентично. И декорът да изглеждаше истински. Много от техниката и камионите бяха прибрани във вътрешните нива, а отгоре войниците конвоираха денонощно, но напълно дискретно. Така забързаната работа не правеше впечатление на никого. Имаше нещо важно обаче. Колкото и да си напъваше главата, Ху не можеше да стигне дори до едно трайно свойство на мегакорпорацията, но на база на огромните си знания по Китайско Дао все пак предугаждаше, че най-вероятно тя не разчиташе и не чакаше на абсолютни величини, които като цяло бяха крайни, а или разчиташе на относителни такива или пък боравеше с някакъв вид крайно-безкрайна размерност, какъвто всъщност беше и основният принцип при изграждане на Вселената.

Хората мълчаливо следваха Ху. Знаеха, че имаше план и също знаеха, че според указанията му бяха прибрали по почти сто и петдесет хиляди на човек от застраховката. Изглеждаха като демони, тръгнали за своята плячка. Ху беше взел със себе си само около петнадесет души. Освен онези няколко, които се бяха опитали да го нападнат, или поне Ху беше взел действията им за такива, имаше и техни съседи. Всички бяха съвсем редови членове на бандата на Гао Минг. Но дори и те минаваха през свръхинтензивен тримесечен подготвителен лагер - физически и психологически - за да знаеха какво да правят.

Малко по-малко Ху беше проумял, че според инструкциите не биваше да се занимават с охранителите, които бяха предварително инструктирани да не откриват огън и щяха да бъдат формално набити - макар и наужким от хората на Ху. След като ги вържеха и ги упояха с хлороформ, щяха да ги измъкнат на безопасно разстояние, без да будят подозрение - те щяха да взривят някои от галериите, но не основните, а просто една-две, което щеше да бъде колкото за лице. Трябваше да има елемент на насилие и някои от тях бяха малко насинени - при това наистина. Впоследствие, Гао беше платил на полицията да дойде - без да вдига шум, колкото да отчете какво се беше случило и малко по-късно застрахователите щяха да бъдат принудени да платят. Имаше и негласна договорка и с тях. Парите щяха да бъдат завъртяни на фондовия пазар и криптовалутен пазар и в относително кратки срокове изтеглени обратно.

Да, внушителната сума от седем-осем милиарда плюс запасите на Гао, които бяха за около дванадесет милиарда щяха да съставляват цели двадесет милиарда долара. Но дали дори тази колосална сума щеше да бъде достатъчна?

Гао знаеше, че Тодака може би отдавна беше натрупал дори двойно повече, а може би и петорно. Едва ли щеше да успее да го срази само с финансова мощ. Пък и не това беше целта на Гао. Той искаше да се спаси от неявните си преследвачи.

- Внимавайте, когато слагате експлозивите - каза Ху. - Няма нужда никой да пострада. Трябва просто да изпълним задачата.

Другите кимнаха.

В крайна сметка Гао Минг им беше обещал пълна компенсация от по половин милион долара на човек, ако си свършеха работата като хората. С толкова пари човек можеше да започне начисто навсякъде. Стигаха и за приличен нов дом, и за доста хубава нова кола, а също и за покриване на застраховките за дълъг период от време. Гао знаеше как да убеждава хората.

Но Ху знаеше, че беше необходима особена виртуозност, за да се справеше с мнителността на застрахователите. Те едва ли щяха да повярват на този случаен инцидент, но от друга страна картината на престъпността в Австралия се променяше, а ситуацията тук беше твърде неясна. Точно и на това разчиташе и самият Ху.

- Трябва само да изпипаме всеки детайл - промърмори той. - А застрахователите може дори и да платят и повече, ако изпълним номера докрай.

Като цяло богатството на Гао Мин трябваше да бъде удвоено на по-късен етап. Щяха да разводнят авоарите и да използват някои от най-неугледните на пръв поглед, но най-сигурни убежища - Британските Вирджински острови, някои банки в Естония, а също и много хитри приоми за покупка на самата криптовалута. Щяха да използват и част от парите за допълнителна инвестиция в графитени мини на остров Мадагаскар, където потенциалът беше огромен в това отношение. Ако се справеха с всичко, парите на Гао Минг щяха да са поне четиридесет, а може би и петдесет милиарда. С подобен ресурс щеше да е способен да противодейства на почти всякакви атаки. И все пак Ху знаеше, че не всичко е пари. Щеше и да използва така наречения метафизичен дълг, за да увеличи покупателната им стойност много повече.

Нощта се спускаше - така че трябваше да бързат! Колко ли дълго можеше да изтрае този нестроен хор на измъчени обречени души, подобно на егрегор, който имаше неясна духовна структура? Но Ху знаеше, че от усилията им зависеше много.

Гао Минг го беше посъветвал след като приберяха парите от застрахователите, бързо да оплоди някоя жена и да я скрие далече. Беше се поучил от Тодака - ето как Тиенмей отдавна не беше между живите. А и Гао се беше разминал на косъм със собствената си смърт. Да оставаше му прекрасната Амандла, но все пак трябваше да я пази като зеницата на окото си.

Мистичният младеж нито прие, нито отхвърли думите му, но вътрешно Гао Минг усети, че той няма нищо против и че целите им съвпадат. Да, потомството щеше да гарантира живота им!

Ху погледна за последно към хоризонта - беше с невероятен цвят, смесица от бяло, лилаво и синьо и Ху за първи път, макар и да го смятаха за демон, се почувства за момент сякаш по-близо до Небето. Но пътят на мрака го зовеше...