"Потребителската ти сесия приключи. Време е обаче да вземеш решение дали ще останеш до края, че и след това" помисли си Ху.

Имаше чувството, че пътуваше по широка магистрала, от двете страни на която имаше сняг, а отгоре върху напълно черното небе стоеше луна със отчетливо жълтеникавосивкав цвят. Някакви странни силуети на скали допълваха причудливия пейзаж. А наоколо нямаше никакви признаци на живот - нито явен, нито неявен! Истината беше, че Ху нямаше спомен някога да беше посещавал място като това, но самото дежа вю оставаше. Да, това беше много точно описание на онова, което се случваше в съзнанието му. Сякаш някаква много важна брънка не трябваше да бъде разнищвана, ако Ху искаше да оцелее. Трябваше да остане безформен. Трябваше да остане сам! И да бъде безкрайно внимателен!

Странно беше, че животът приличаше на празна улица, която всеки пресичаше, за да си свърши работата. И всеки път можеше да му бъде последен! И после може би никой нямаше и да го помни!

Но колкото и да се чудеше, Ху усещаше, че с правилната душевна нагласа ще успее да проникне в тайните на мегакорпорацията и да придобие идея как тя управляваше всичко. И какво точно се случваше. Да, Ху знаеше, че Адът беше зад него. Какво толкова имаше да губи?

От Гу все още нямаше никакви сведения. Явно или не беше открил нищо, или се пазеше прекалено много, защото колко всъщност беше живял беше трудно установимо. Мнозина от Древните се пазеха от контакт с останалите като от чума, а Гао беше установил контакт с него по извънредно интересен начин.

Понятието Древен се даваше не на онези, живели хилядолетия - тъкмо напротив, а на онези успели да предпазят себе си от потока на контролираните промени, чрез който мегакорпорацията извършваше своите регулярни чистки. Всъщност толкова много животи бяха заложени на карта.

С течение на времето Ху усети и онова чувство с минаването в следващото ниво на осъзнатост. Гао беше кръстосал една трета от света, а имаше бизнес интереси в останалите две трети. Беше успявал методично в почти всяко свое бизнес начинание, проваляйки се едва два-три пъти. И то може би за добро.

Талантът му да оцелява беше безспорен. Но Ху се запита дали това беше достатъчно? Къде беше разделителната линия между това просто да минаваш между капките и истинското оцеляване при всякакви обстоятелства?

Китайското влияние в Австралия се засилваше. Ху осъзнаваше, че много от младежите идваха в организацията на Гао, защото той им предлагаше шанс за живот. Шанс да печелят добре и да постигнат нещо.

След като прибраха парите от застрахователите много от тези хора нямаха желание да останат тук и Гао Минг чинно им преведе възнагражденията за акцията в диамантената мина. Малко по-късно криптовалутните операции дадоха отличен резултат, а самият Гао успя да се свърже с Гу и да усети, че той беше готов да свърши работата, както трябва.

Гао Минг усети, че скоро развръзката предстоеше. Реши, че програмираните събития са само част от цялата картинка - в крайна сметка всеки можеше да бъде изтрит по всяко време. Да, Гао реши все пак да осъзнае добре какво му беше казал Гу.

- Оцеляването ми през всичките тези години не беше случайно. Метафизичният дълг се трупаше - му беше казал Гу чрез шифровано съобщение по време на срещата си. - Най-вероятно мегакорпорацията знае всичко за всички. Или поне онова, което я интересува. Имат сътрудници, които се занимават точно с това.

- Програмираното съзнание е мощно оръжие - допълни Гао Минг, - но едва ли мегакорпорацията очаква само с това да контролира всичко. Погледнете, залъгват ни да се вглеждаме в декора, а забравяме за най-важното...

Сега Гао Минг разбираше, че Хироюки беше взел много хитро много предимства и беше успял да постигне нещо изумително - да спаси себе си чрез Тодака. Сега, Гао Минг беше сигурен в това. И ако преди това беше само подозрение, сега беше истинска убеденост. Явно имаше борба и в самата мегакорпорация. Да, Гао Минг усещаше това с истинкта си на безформен хищник, чието съзнание не беше засегнато от програмираните промени.

Оки беше запазила правото си да създаде семейство и след като Бокузо беше набрал толкова много мощ - тя беше приела псевдонима Лейди Смърт - като онази японска легенда. Тя беше странна птица. Скоро мобилиза мъжете около себе си. Нямаше проблеми да има отрязани глави, но заповедите й не се престъпваха никога. Колко малко беше нужно, за да бъдеш глава на семейство, а колко живота зависеха от теб!

В легендата за Лейди Смърт тя отмъщаваше за съпруга си - беше въпрос на дълг и беше оставила невероятна кървава диря след себе си, изпълнявайки мисията си. Сега Оки Нокабуро играеше нейната роля отлично - само че не беше легенда. С типичен женски усет, тя реорганизира семейството по начин, по който по-малко имаха нужда от външни източници на финансиране, а разчитаха изцяло на бизнеси вътре в семейния клан. Всеки от членовете можеше също да създава свое семейство - това правило се запазваше непокътнато. Но въведеното от Оки правило за тотална елиминация правеше семейството много по-гъвкаво. Правилото означаваше, че всеки заловен в прегрешение, се задължаваше в най-кратко време да изпълни дълговете си преди да бъдеше премахнат. Това също намали някои от загубите до известна степен. Семейството навлезе и в нови бизнеси, като се опита да върви по стъпките на Тодака, но в свой собствен стил.

След трагедията във Фукушима преди повече от тридесет и пет години, рибните пазари в Южна Корея бяха тръгнали надолу, а много от продуктите там идваха именно от Япония. А това беше огромен бизнес. Сега тя далновидно реши да засили връзките не само с Корея, но и с Китай, което щеше да й даде огромно предимство и да я утвърди като лидер на клана.

Всички знаеха, че Лейди Смърт е евентуалният наследник на Бокузо, който все още минаваше за любимец на Тодака. Но Тодака съвсем не бързаше да дава своя окончателен отговор.

Тодака се убеди, че тя беше правилен избор, защото не знаеше милост. Набързо извърши брутални екзекуции на всички онези, които изразяваха несъгласие или пък не бяха способни да се справят. Хироюки беше останал непроницаем. Беше създал впечатление, че дори не съществуваше. Но Тодака вече беше убеден, че чистката неусетно беше започнала. Вътре в самата мегакорпорация. Рано или късно щяха да стигнат и до него. Всички тези години на внимателна подготовка не бяха отишли напразно. Той все още обитаваше онази къща в традиционен стил, откъдето чрез астрален полет се беше явил на Гао Минг. Беше предупреждение, но нещо го беше спряло да му каже останалото, а Тодака не желаеше да рискува с повторен опит. Не, щеше да бъде крайно опасно.

Тодака не хранеше излишни илюзии, че беше свършил мръсната работа на Хироюки, спасявайки го от промените. И двамата имаха токени, и двамата умееха да управляват. И двамата бяха създали свои кадри. Разликата беше, че Хироюки почти никога не беше слизал от своя небостъргач. Стоеше там горе - като богоизбран - и следеше кои щяха да си отидат.

Малкото наследство на Яшимара беше дало резултат - децата вече бяха тийнеджъри и се бяха включили по брилянтен начин в организацията на Тодака. Те не знаеха какво е страхът - подобно на своя генетичен родител. Нали самият дявол владееше хората чрез седемте вида страх? И те бяха основното му оръжие.

Бокузо осъзнаваше, че нямаше как да се избегне последното раздаване на картите. Кеничи и Яшимара бяха пътници. Може би следващият щеше да бъде той? Засега обаче гледаше да не кръстосва интересите си с Тодака, а да използва новото си протеже като евентуален наследник. Оки беше родила и детето растеше, а Бокузо го пазеше като зеницата на окото си. Щеше да дойде времето й то да влезе в играта... Като поредния потребител...

Метафизичният часовник на всеки тиктакаше по различен начин, но какво щеше да се случи с онези, които бяха забравили за него и живееха без да му служат или дори за онези, които съвсем се бяха отървали от него? Дали изобщо беше възможно?

Защо смъртта беше нужна? Къде свършваше безконечния й кръг? Времето изтичаше. В крайна сметка смъртта беше просто един нов преход в битието.