Тодака страдаше, когато си помислеше, че новопостъпилите момчета в организацията, трябваше да вървят по мръсния и брутален път, по който самият той беше вървял. Това беше животът - едно озъбено псе. Изпълнен със смърт - много повече смърт, отколкото живот. Път на насилие, загуба на съзнание, бруталност, безразборна среднощна езда в различни мотели, които бяха използвани и за много по-прагматични цели. Якудза беше не просто законна, не просто необходима, но дори без подкрепата й политическия живот на страната нямаше да бъде същият. Тодака знаеше, че можеше да поспи поне една нощ, но не искаше да губи тренинга си. Както беше известно повечето японци спяха, където завареха, защото работният график в страната беше непоносимо тежък. Работеше се непрестанно или почти непрестанно. И малцина имаха реално време да поспят у дома. Тодака все пак поне можеше да се наслади на удоволствието на лежи на собствено легло, да освобождава животворния си сок в тази да я наречем наложница, въпреки че по-късно момичета като нея бяха вербувани към фамилиите, ако това дори не беше ставало и по-рано. Жените във фамилиите имаха право и да основат собствени семейства, но трябваше все пак да потвърдят лоялността си или поне принадлежността си към съответния клан.
Оставаха нерешени достатъчно много въпроси, които Тодака знаеше, че ще се стоварят върху неговия гръб. Тодака беше силен и желаеше да направи нещо, което вярваше, че щеше да донесе добруване на клановете. Едно обединение - макар и под негово ръководство. Да, традицията юбицуме водеше до отрязване на фалангата, но дали тя беше достатъчна за съхраняване на истинския дух на Якудза - на онази неразбираема същност, която караше японците да не се интересуват от нищо друго освен от живота в Япония. Дори и когато правеха бизнес навън, те избираха някакво друго, чуждо посредничество или чужда помощ за внасяне на дефицитни стоки като различни храни или оръжия. Известно беше, че Якудза бяха лоши стрелци, но в настоящата епоха поради едни или други обстоятелства трябваше да се научат да боравят с оръжие поне на едно прилично ниво. Не винаги беше удачно да се използват мечове, ножове или велосипеди, но когато беше възможно, Якудза ги предпочитаха. Защото това носеше японския дух на най-голямата престъпна фамилия в страната. Звучеше смешно, дори и за престъпниците, че новопостъпващите членове, трябваше да държат тест от дванадесет въпроса, който беше сигурен гарант, че бяха наясно със законодателството и че нямаше да влизат в излишни проблеми с полицията и властите. Отговорът на въпроса "Какво трябва да направите във всичките си дейности?" беше изключително прост и точен "Да докладвам и да се консултирам с шефовете си." Но именно това превръщаше организацията в нещо толкова неповторимо. Нещата бяха прости като небето и земята, но в същото време толкова сложни и дълбоки. Като океаните и моретата, които ограждаха страната. Японците имаха поговорка "Помисли и вземи решение. А като решиш – не мисли." Затова практиката беше, че взетите решения не се подлагаха на повторно обсъждане или пък не се изпитваше излишно колебание при изпълнението на задачите.
И Хироюки не се беше излъгал. Те действително бяха лицето на Япония или пък задния й двор, където трябваше да се решат някои по-особени проблеми.
Юшима беше изключително заинтересован от шефа си и от съхраняването на живота му. Това му беше работата. Затова се залови здраво с предоставените му финанси да направи онова, което се изискваше от него. А, то включваше дълбоко проучване на средата и настроенията и проверяване на приятели и врагове. Не, че Хироюки не можеше да ползва модерни анализатори или дори да наеме някой суперкомпютър, който да изчисли всички рискове, но за японците личният контакт беше много важен. А Хироюки знаеше, че Тодака скоро щеше да държи в ръцете си всички козове. Оставаше само окончателно да внедри Бокузо и Яшимара, а също така и да установят контрол над пристанището, което просто щеше да ги направи почти богове.
Японската религия съчетаваше елементи на будизма и шинтоизма, но онова, което й придаваше особена идентичност беше отношението на самите японци към ролята на боговете в живота на хората. И да, Тодака беше шинтоист. Това, според него беше напълно в реда на нещата поради простата причина, че всичко на този свят имаше свое ками. И така и трябваше да бъде. Ако искаха да набират нови членове, не рядко техни фенове ставаха такива, а източниците за това бяха какви ли не. А и самото членство в организацията беше напълно законно и позволено - от друга страна много от членовете й се занимаваха едновременно със законни и незаконни дейности според ситуацията, което правеше нещата още по-сложни и специфични.
Тодака все пак имаше добро отношение към младите момчета или младите лъвове, както вътрешно ги наричаше той - имаше само едно правило, което все пак си позволяваше да вмъкне от себе си. Трябваше да са около навършване на пълнолетие. Не че нямаше и по-млади кандидати, но Тодака искаше да няма издънки и проблеми с властите. Разбира се, че Ковид ситуацията създаваше известни безпокойства, но само това не можеше да бъде пречка пред изпълнението на грандиозния замисъл на Тодака.
Между впрочем той беше получил сериозни сведения от двете си протежета по отношение на извършеното от тях и дори доволно беше потрил ръце в знак на своето собствено превъзходство над останалите. О, да, струваше си и още как, ако беше в състояние да постигне онова, което жадуваше.
Можеше и да звучеше смешно, но Тодака се грижеше за здравето си и това беше важно, защото предвид статута си едва ли можеше да се надява на добро отношение. Всеки в този живот беше сам като куче. Повечето от главите на мафиотски фамилии бяха на около петдесет и нагоре, така че Тодака не правеше изключение от правилото. Е, в краен случай, имаше някои стари длъжници, но и те не смееха да си подадат носа навън. Някои от сътрудниците си изкарваха прехраната като най-обикновени продавачи на храна и бизнесът беше потръгнал с огромни темпове - особено покрай честванията на Лунната Нова година.
Тодака реално живееше както обикновените японци - поне що се касаеше на спазването на здравните разпоредби, но от друга страна не можеше и да се отрече, че животът му беше на ръба на закона. Някои от по-отраканите и по-бързо ориентиращи се гангстери се занимаваха с нещо далеч по-интересно и доходоносно, а и не на последно място - напълно законно. Те продаваха медицински консумативи и това беше добре дошло, тъй като доста от нелегалните бизнеси западаха.
Но Тодака искаше не просто да придобие власт, а и пълна финансова независимост от ударите на съдбата. Да, имаше случаи на членове, които дори предпочитаха да се самоубият, но да не влачат жалкото си съществуване. Не беше никак лесно да бъдеш гангстер. Това беше неблагодарна и тежка работа, на която само комиксите, аниметата, филмите и видеоигрите придаваха романтика. Но Тодака беше смъртно уморен от цялата бруталност и липса на перспективи.
Дяловете, на които можеше да се надява като главен виновник за удара, бяха петдесет процента. Бе решил да награди богато Бокузо и Яшимара с цели двадесет и пет процента и да им предостави името си и пълната си протекция бързо и ефективно да създадат и собствени семейства, но не беше лошо да поработят за него - поне още малко. Поне докато можеха да се надяват на цялия хаос, породен от изключителните обстоятелства.
Бокузо и Яшимара не бързаха да му съобщят за новите си планове. Те бяха решили също да постигнат нещо в живота или да се опитат да го направят. Знаеха колко много семейства едва свързваха двата края въпреки изключителното ниво на развитие на Страната на изгряващото слънце.
Тодака възнамеряваше да вложи своите сто двадесет и пет милиона долара в доходоносен дял в огромно казино в Макао, където беше раят за комарджиите. Всъщност дори се надяваше вторият удар по контейнерите да бъдеше скоро, защото за строежа на казиното щеше да бъде нужен поне един милиард долара в най-добрия случай, а според някои изчисления можеше да бъде дори цели три милиарда. Така че ако можеше да обедини приходите от първите два удара в тази инвестиция щеше да има изключително изгодна позиция в Китай, където нещата нямаше да замрат никога. Пък и Макао беше на около час от Хонг Конг, което беше още един фактор, който го убеди, че планът му - макар и банално прост, щеше да даде отличен резултат, тъй като не бяха много членовете на семейства в Япония, които изобщо се стараеха да направят нещо подобно като изнасяне на инвестициите извън територията на страната. Нещо повече, твърде далновидното му развитие като диверсифициран център на хазарта в една гигантска пустина за забрана за залаганията беше едно огромно предимство.
Бокузо и Яшимара осъществиха и отличен резултат от продажбата на фалшивите артефакти, които бяха направо златна мина. Да, наистина златна, защото от тях успяха да изкарат още около двадесет милиона в брой. Тях, обаче ги отчетоха чинно пред Тодака, защото беше честно да се отнесат уважително към него. Той от своя страна любезно им ги предостави като режийни разходи за създаване на техни собствени семейства - да, тези пари можеха да им послужат в набирането на нови членове. Но Бокузо и Яшимара бяха умни и интелигентни. Знаеха, че утре или вдругиден, ако мегакорпорацията се развихреше можеше и да няма какво да оставят на евентуалните си бъдещи наследници. Да, това беше твърде, твърде възможно. Наистина твърде възможно. Но ако се погледнеше от друга гледна точка, имаше и нещо съществено, което не беше убягнало от вниманието на Бокузо и Яшимара, а именно тънкия усет на Тодака за правене на бизнес и организация. Да, той не притежаваше точно техния размах - който беше брутален и бърз, но Тодака ги превъзхождаше определено с далновидността си и с по-големия си опит. Но най-вече с онова, че искаше да изгради нещо, което действително да го надживее.
Бизнесът с хазарта в Макао можеше да донесе сериозни приходи, ако казиното заработеше като хората. И казано направо, инвестицията от един или два милиарда можеше да донесе дори два-три или цели четири милиарда на година. И то в долари след като печалбата бъдеше обложена с данъци. Но същественият момент тук беше, че в Макао чуждестранните инвестиции бяха освободени от всякакви данъци. И това беше добре дошло за Тодака. Това беше огромно състояние, но съвсем недостатъчно за някой, който искаше да контролира всичко като него. Казиното щеше да бъде само първата стъпка. Плюс това гангстерите, които отиваха там, знаеха добре, че трябваше да играят на едро. А на едро означаваше едно - за една нощ да се завъртят двадесет-тридесет или дори сто милиона при игра на някои от престъпните босове. А нормалните клиенти си играеха, каквото искаха. А избор определено имаше. Отделно имаше и сериозна маса от ВИП играчи.
Тодака си беше направил сметката. Знаеше, че Якудза трябва поне малко да преодолее някои неща в традицинното си мислене, ако искаше да се развие и да оцелее. Да, Макао щеше да му даде достъп и до интересни контакти сред китайските триади.
Сътрудничеството между Триадите и Якудза не беше от вчера, но истината беше, че японците не бяха много лесно допускани до интересни инвестиции от подобен калибър. Особено на места, които се контролираха от местните бандити.
Бокузо и Яшимара все още не знаеха пълния замисъл на Тодака, но усетиха, че можеха да се включат в интересното начинание, а името на Тодака скоро щеше да означава много - дори и зад граница.
Тодака им каза, че иска да се срещнат след извършването на втория удар и прибирането на парите и от него. А след това ако имаше още някоя загуба, това щеше да се използва за действителното разширяване на финансовата мощ на групировката и собствените им семейства.
От първия удар бяха спечелили малко над двеста и петдесет милиона, като това включваше не само фалшивата валута, различни скъпоценности, ценни произведения на изкуството, които естествено бяха фалшификати, но и доста интересни и редки неща като медицинско оборудване, което те препродадоха на черната борса по изключително завишени цени, поради простата причина, че точно такова в момента в страната липсваше. Цялата операция беше изключително тежка и Тодака не изчака да го помолят, за да се намеси и да им удари едно рамо при намирането на потенциален купувач. Това само спечели уважението им към него. И те разбраха, че с него се работеше действително добре и точно.
Трябваше да чакат почти седем месеца преди да успеят да направят втория удар. Това беше твърде много, но този път успяха да спечелят почти четиристотин милиона. Да, твърде невероятно, но факт. С вече заработените шестотин и петдесет милиона долара можеха да си позволят някои волности като например мажоритарен дял в изграждания обект. Така дори и инвестицията да нарастнеше потенциално до цели три милиарда долара - и то само за казиното, те щяха да бъдат мажоритарни собственици. И да държат поне двадесет процента от целия бизнес, което означаваше и че щяха да прибират не по-малко от петстотин милиона на година. Тодака се надяваше и да инвестира в суперхотел, които да бъде близо до самото казино, но за това бяха нужни още доста средства, с които не разполагаха. Нямаше как да поиска от Хироюки по твърде обясними причини. Но Бокузо и Яшимара видяха реално, че интересите им съвпадат напълно с дадените им заповеди от Хироюки, тоест нямаше нищо лошо да осребрят своето прекрасно сътрудничество с дялове в новия бизнес.
След втория удар Тодака ги покани на среща.
- И двамата се справихте добре - с умерена, но изпълнена с достойнство нотка в гласа произнесе той. - Но това е само началото на истинската Ви работа. Япония няма потенциала да ни предостави онова, което целия свят може. И ако диверсифицираме своите интереси, няма въобще да се притесняваме при избухване на вътрешна гангстерска война, която след направените промени става все по-малко вероятна. Пък и този бизнес може да ни донесе несметни богатства.
- Вашето доверие е най-ценният актив за нас - обърнаха се с почтителен поклон към него те. - Името Ви действително отваря много врати. Ще дадем всичко от себе си, за да Ви служим вярно.
Естествено, дори и с подставените лица на Якудза, не можеха да грабят пристанището до безкрай. За последните кажи-речи дванадесет месеца бяха прибрали около седемстотин милиона, но тези контейнери така и не бяха пристигнали в порта. Нещо повече. Бокузо и Яшимара решиха вместо да бездействат, да използват времето, което имаха на разположение, за да наберат потенциални кандидати не само за себе си, но и такива, които да могат да внедрят и в другите фамилии, което щеше да бъде следващата част от плана на Тодака, който поначало беше и на самия Хироюки. Започнаха първо от онези, които като най-върли фенове бяха готови да работят почти за без пари - поне докато понатрупат малко реноме. Това бяха първите месеци, докато ги научеха какво точно се случваше и как да пробиеха своя собствен път.
Бяха необходими и още допълнителни - по мнение на Тодака - към триста милиона долара за построяването на суперхотела. Естествено цялата сграда щеше да струва над милиард, но за сметка на това китайските му партньори се бяха съгласили да покрият разликата, виждайки перспективата на подобно партньорство. И дори и така, делът му в хотела щеше да бъде значителен и сериозен. Почти тридесет процента, което с десетте процента от казиното, тъй като другите десет щяха да се държат от неговите протежета Бокузо и Яшимара, щеше да означава двеста и петдесет милиона печалба плюс приходите на хотела, които не бяха основната причина поради която Тодака искаше да инвестира и в него. Имаше много по-скрита идея. С тези пари можеха да бъдат изградени поне четиристотин луксозни стаи, което беше впечатляващо. Но идеята беше Тодака да използва сградата и за прикритие на други от своите бизнеси.
Тодака не искаше да прекали с лакомията си и реши третият удар по контейнерите да бъде последен. Да, подобни мащаби бяха малко плашещи на първо време, но не беше въпросът за финансите, а за прекаленото разводняване на дейността им. И, не не искаше да допуска грешка, която много новобранци допускаха. Щеше да направи нещо огромно. И веднъж завинаги да се утвърди като много сериозен фактор.
При третия удар нещата не вървяха гладко въобще, но като цяло нямаше никакъв значим проблем по събирането на онова, което можеше да бъде ограбено. Но този път трябваше да раздадат близо два милиона в подкупи, за допълнителна сигурност, че никой нямаше да пропее. Все пак и бреговата охрана имаше нужда от средства. Този път в контейнерите намериха и контрабандно злато за поне десет милиарда йени, а това правеше към осемдесет и пет милиона долара само от него. Това за пореден път убеди Тодака в правотата на вижданията му. Да, трябваше да бъде благодарен за тези три златни шанса за изграждане на собствената му империя. Бокузо и Яшимара щяха да станат десните му ръце и бизнес партньори, които да бъдат много важна част от бъдещата му огромна империя.
Макар и успешен, техният последен удар беше донесъл малко над триста милиона долара, като се вземеше предвид и дългото петмесечно чакане в осребряването на всичките намерени неща. Най-трудно беше с контрабандното злато. И все пак за Бокузо и Яшимара нямаше невъзможни неща.
Така проектът тръгна с пълна сила. Казино, на каквото можеха да съперничат много малко световни казина и огромен хотелски комплекс, който да му придаде допълнителна тежест.
Тодака реши да не влага всичко в хотела, а само сто милиона долара, а останалите да бъдат набирани от чуждестранни партньори. И този път китайците се отзоваха и прозряха бъдещото ползотворно сътрудничество.
Сега предстоеше целият комплекс да бъдеше завършен и да станеше опорна точка в задграничните им операции. С останалите средства се предполагаше, че той щеше да има на разположение възможност да оперира свободно и да финансира клана, ако останалите бизнеси се закучеха съвсем. Да, трябваше да предвиди и този сценарий.
- Да, влакът на живота ти наближава планината, но защо да се страхуваш от онова, което се крие зад нея? Нима не е по-добре да умреш с чест и достойнство като истински мъж, опитвайки се да осъществиш най-съкровената си мечта? - произнесе полугласно той.
Разбира се, Тодака не беше толкова наивен, че да вярва, че провидението или пък продажните власти, или пък който и да било друг нямаше да се опитат да разплетат изкусно изградения от него замисъл.
Хироюки в това време беше надлежно осведобяван за напредването на собствения си план.
© Атанас Маринов All rights reserved.