Сео Юн се беше придвижил с част от хората си и беше оставил другата отвън - все пак можеше и да има изненади. Ху и Тао бяха най-верните хора на Гао Минг, но Сео Юн беше в тази игра твърде отдавна и знаеше, че можеше да се очаква всичко. Колкото и трудно да беше за вярване мнозина имаха твърде интересно виждане относно ролята на Алиф - той беше кръвен брат на Гао Минг - не беше ли логично да го смени, ако нещо се случеше с него. В крайна сметка същността на оцеляването в този бизнес беше логичната смяна или пък насилственото вземане на властта чрез някаква форма на преврат. Алиф беше отраснал на африканския бряг и знаеше страданието на местните, беше чувал писъците им, осъзнаваше болката им, беше споделял трудностите с тях. Източното крайбрежие на Африка беше едно от най-суровите места на земята, където можеше да се роди човек. Брулено от безмилостни ветрове, но понякога изгаряно и от яркото слънце. Там беше преминало детството на Алиф. Като малък се беше присъединил към бунтовническите групи в Лесото, които се занимаваха с трафик на диаманти. По-късно се срещна с Гао Минг и двамата станаха кръвни братя. По онова време в Мозамбик имаше въоръжени конфликти, които на практика не бяха спирали кажи-речи никога. В Африка правото на по-силния да съществува беше всеизвестно - така Алиф стана част и от търговията с оръжие. А по-късно беше помогнал на Гао Минг в изграждането на неговата империя.
Той беше забелязал мъртвилото по улиците на Ордос - местните си живееха в някакъв собствен свят и не им пукаше особено какво се случваше. Ордос беше със специален статут на град и това само беше добре дошло.
Сео Юн беше довел невероятно подготвени охранители, които бяха обучени и в Китайското Дао - те също усещаха вибрациите във въздуха - странната миризма, носеща се от лабораториите. Бяха странни и особени години - години на страдание, което нямаше как да не се отрази върху цялата душевност на сътрудниците - ако изобщо те имаха души.
На практика не се интересуваше от нищо друго освен от тайните съоръжения, които му бяха показани. Но на Тао и Ху им беше хрумнала интересна идея - не бързаха да покажат всичко на Сео Юн още същия ден - имаше доста неща, които да се подготвят.
Кореецът усещаше нещо странно - сякаш беше дежа вю от предишен живот. Нима това място имаше собствена душа? Нима някъде там съществуваше нещо, което се беше изплъзнало от полезрението му?
Честно казано искаше и жадуваше да приключи по-бързо на това място - да се измъкне от твърде потискащата атмосфера, която цареше наоколо. Сътрудниците бяха като роботи. Всичко се сортираше прилежно. И работата никога не спираше.
Малцина осъзнаваха, че самият Алиф имаше изключително дълбок план за развитието на ситуация - знаеше, че рано или късно сътрудниците в корпорация Дао щяха да поискат нов лидер.
- От колко време сте тук? - запита ги Сео Юн.
- Повече от десет години - отговориха и двамата.
Вечерта Сео Юн настоя тримата да се нахранят заедно и да обсъдят възможните разширения по трасето, за да можеше да се вдигне ефективността на доставките.
Сео Юн беше леко скептичен по отношение на някои търговски въпроси и най-неочаквано запита:
- Какво мислите за Ордос? Не Ви ли притеснява нещо тук?
- Ами досега местните не са ни се бъркали - каза Тао. - Те дори не знаят, че съществуваме.
Звучеше убедено.
През това време хората на Тугуслар плюс Чин Хае бяха заели позиция - не искаха да рискуват Сео Юн да избяга по някой подземен тунел, какъвто допускаха, че съществува. Искаха да го хванат в истински капан - от който нямаше мърдане.
Времето течеше безкрайно бавно и тягостно.
Никой от групата не пушеше - защото димът от цигарите би издал позицията им. Странно беше, че хората на Тугуслар не говореха изобщо - бяха в очакване на нещо изключително - дори на най-малък знак.
Сео Юн беше осъзнал, че Алиф държеше много повече козове, отколкото изглеждаше - разбира се Алиф не се беше свързал с него веднага, а беше използвал един специфичен метафизичен прозорец - и Сео Юн беше изиграл ролята си добре.
Вечерята вървеше мъчително трудно и Тао и Ху, за които това някаква промяна в дневния ред усещаха, че Сео Юн имаше да каже и още нещо.
- Можем да действаме още тази нощ - каза Чунг Хе на Тугуслар.
- Нека почакаме един ден. Почти съм сигурен, че Сео Юн ще иска да научи повече, отколкото му се полага. Тогава ще влезем и ще ги хванем - отговори монголецът.
Неговият народ беше олицетворение на духа на коня - духът на свободата, на безбрежната и необитаема шир. На онова, което ги караше да превръщат потомците си в отлични ездачи още от тригодишна възраст.
Името на Ордос идваше от монголски език и означаваше дворци - въпреки че на практика беше част от Вътрешна Монголия, която се намираше в Китай.
Тугуслар нареди на хората си да починат малко - на всяко дежурство им се полагаха по петнадесет минути почивка. Бяха се разположили в две разкошно изградени чисто нови сгради, които дори не бяха завършени и можеха да наблюдават отдалеч какво се случваше. Не искаха да се приближават твърде много - имаше шансове Тао да беше сложил хора на позиция и те можеха да им окажат съпротива. Беше по-умно и практично да почакат правилния момент.
Тугуслар видя, че и в безкрайните степи в родната си Монголия, и тук - почти насред пустинята - все беше напълно сам. Дълго време той беше усещал тази празнота, но сега можеше да свърши нещо полезно и да спре завоевателния поход на Сео Юн, който искаше да контролира всичко в региона, а най-вероятно по-късно щеше да дойде и при тях самите.
За всичките няколко десетилетия от своето основаване Ордос почти не беше привлякъл нови жители - правителствените власти бяха опитали какво ли не - без особен резултат. Градът пустееше.
Изгревът над подобна пустош беше неописуем - но Тугуслар беше решил да направи всичко възможно и да се доберат до корееца - каквото и да им струваше.
Знаеше, че най-вероятно той щеше да е разположил постове. Не бяха сигурни и за това колко дълги бяха подземните тунели, но щяха да се справят, щяха да успеят - нямаше връщане назад.
- Да умреш като войн е най-голямата чест - каза Тугуслар на Чунг Хе. - По-добре гибел отколкото позор.
Нощта беше времето, когато в пустинята ставаше студено и те трябваше да внимават. Тугуслар остави постовете и отиде при Чунг Хе.
- Какво ще правиш после? - попита го той.
- Загубих приятел - имах го за кратко, но го загубих - това е моят шанс да имам път. След като се справим със Сео Юн нещата може би ще поемат в друга посока - каза Чунг Хе.
- Пътищата на хората често се разделят - отговори Тугуслар, - и накрая хората тръгват по свой собствен път, оставайки сами със себе си.
Чунг Хе все още носеше част от парите, които беше получил още от ветеринарния доктор. Разбира се никой не подозираше, тъй като беше нахвърлял някакви дрипи в раницата си.
Монголците по природа не бяха алчни, защото бяха свикнали да се задоволяват с най-необходимото. И Чунг Хе осъзна, че именно това ги правеше щастливи.
© Атанас Маринов All rights reserved.