Финиан можеше да усети настроението на Елизабет. Буквално. Дори и черната перла на сабята му да не резонираше с гнева й, карайки цялото оръжие да трепти леко, дори въобще да я нямаше, беше абсолютно невъзможно да пренебрегне тягостното чувство, сякаш се е озовал насред черен, буреносен облак. Това въобще нямаше общо с намръщената й физиономия – момичето се месеше със самия магически поток. Само по себе си това не беше притеснително – всеки магьосник или сянка завихряше енергията около себе си, за да я използва. Проблемът беше, че обикновено това не бе нещо осезаемо.
– Това можеше да е убиеца! – каза тя разпалено. Явно повече не можеше да се ограничава до това да му хвърля ядосани погледи. – Онзи, който беше убил другата жрица пред храма! И никой от вас не изглеждаше особено заинтересован!
– Искрено ме съмнява да сме прекъснали убиеца, Елизабет.
– Защо?
– Защото тя е жрица.
– Различни разговори ли водим? Нали и аз това казвам!
Финиан не отговори веднага. Беше усещал силата на момичето и преди – на онзи бал – но тогава тя бе полудяла от ужас и реагираше инстинктивно с бариера, за да се защити. Беше използвала същата тази бариера, когато избяга от базата им в Рива, но страшникът беше понатрупал достатъчно опит с Ордена, за да не приема на доверие, че това е единственото, което умее. Ако можеше да използва способността си, за да атакува, той със сигурност не искаше да е първият, който ще го открие и изпита на свой гръб. Заради това промени първоначалното си намерение да й спести някои истини за живота, надявайки се така да я разсее.
– Жриците на Ну‘Ахра не са като онези, които си свикнала да виждаш в храмовете на Боговете, Елизабет. Тези са по-…специални. Някои дори биха ги нарекли свещени проститутки.
Надеждите му да й стане неудобно от тази скандална за глезена дъщеря на търговец информация се разбиха на пух и прах, когато Елизабет още по-раздразнено попита:
– И какво от това?
– Вероятно доброволно е тръгнала с него – продължи да й обяснява. – Когато е разбрала, че няма да й плати, е размислила и е започнала да пищи.
– Калахан, и двамата знаем, че не пищеше, за да се отърве от досадник. Не се преструвай, че нищо не се е случило, само защото говорим за жрица! Преди да го разбереш, беше доста загрижен за нея!
Финиан изпуфтя.
– Елиз…
– Всъщност проблемът изобщо не е, че е жрица, нали, Калахан? – прекъсна го тя. – Цялата работа е, че има голям шанс и да е сянка, което за теб означава, че не заслужава да й се помага!
– Не съм казал това…
– Но ако беше сянка, нямаше просто да пищи! – продължи момичето, сякаш той нищо не бе казал. – Щеше да направи нещо! Дори аз използвах моята способност, а нямам представа как!
Финиан имаше усещането, че се мъчи да диша под вода. Част от това беше заради наранените му ребра, но друга се дължеше изцяло на гнева й, който само се засилваше с всяка следваща негова дума. Нямаше как да й каже, че не е права обаче – за него имаше значение, че жрицата може и да е сянка. Ако Елизабет бе виждала и половината, на което той бе ставал свидетел, и тя нямаше да бърза да се ядосва, само че нещо го навеждаше на мисълта, че поредното обяснение колко са опасни сенките нямаше да бъде прието много добре точно в момента. Затова и реши просто да си замълчи и да продължи да я води към кръчмата. За награда гарванът й мина с ноктите си на милиметри от скалпа му, преди да кацне на рамото й.
Никога нямаше да спре да се изненадва колко много си приличаха тези места, независимо в кое кралство или империя се намираше. Не толкова по външен вид, защото тезгяха, масите и столовете си бяха минимално изискване за една пивница, ами по клиентите, които ги посещаваха. Или по-точно – онези, които оставаха до затварянето. Пияници и отрепки, които живееха за чашката некачествен алкохол, която да ги накара да забравят, че не виждат смисъл в нищо друго. Тази среда беше предпочитаната за по-слабите фантоми, които съвсем лесно се прикрепяха към опиянените мъже, но когато с Елизабет надникнаха през мръсния прозорец в задимената кръчма, страшникът видя единствено импа, настанил се на рамото на опаразитения работник.
– Искаш да се бия с това? – прошепна възмутено Елизабет. Беше застанала на пръсти, за да може да надникне вътре: – Калахан, този е огромен!
– Ако всичко мине както трябва, няма да се налага да правиш нищо.
– Искаш да кажеш, ако случайно реши да те сгъне на три вместо на четири ли? – попита го хапливо. – Не знам, на мен ми изглежда като почитател на четните числа. Вероятно вкъщи си има по две ръце, два крака и десет зъба от всеки от предишните умници, които са искали да се бият с него.
Финиан не удостои това с отговор – най-вече защото беше съгласен с нея. Вместо това я попита:
– Виждаш ли фантома?
– Виждам нещо до врата му – отвърна тя след малко, присвивайки леко очи.
Страшникът кимна доволно.
– Нещо друго? Или върху някой друг? – зададе следващия си въпрос, като сам започна да оглежда другите четирима мъже вътре.
Елизабет помълча няколко дълги минути и поклати глава.
– Не виждам нищо – каза и го погледна. – Трябва ли да виждам други?
– Не, просто проверявам. Ако една сянка не вижда фантоми, значи фантоми няма – невъзможно беше да му убегне, че й стана неприятно. Може и да беше започнала да се примирява със същността си, но това не значеше, че й харесва да го чува. Колкото и да се опитваше да прикрива емоциите си, очите й бяха твърде изразителни и винаги я издаваха. Финиан въздъхна тихо и каза: – Добра работа.
Момичето го погледна изненадано и кимна леко.
– Какъв е планът? – попита го. – Нали няма да влизаме вътре? Не ни трябва да се бием и с приятелите му.
– Няма да влизаме вътре. Ще изчакаме да излезе и…
Ръката й се стрелна и стисна неговата.
– Няма да чакаме дълго – каза му напрегнато. – Видя ни.
Фин се обърна и едва успя да зърне разгневената муцуна на гигантския хайрянин, когато Елизабет го дръпна рязко, за да тръгне след нея. Болката проряза ребрата му и внезапна доза страх и еуфория за идващата битка нахлуха в главата му. Новата яснота го накара да се зачуди дали освен по ребрата не е отнесъл и някой по-силен удар по главата. Може би ако преживееше тази нощ, можеше да обвини него за малоумното си решение да преследва опасен фантом полу-пребит и със сянка, на която не вярваше напълно за партньор.
Елизабет ги доведе до първата пряка и тъкмо щяха да се шмугнат в нея, когато исполинът излезе от кръчмата с гръмовен рев. Фин се обърна и се ухили на гиганта зъбато. Момичето явно беше по-разумно от него и го задърпа зад ъгъла.
– Какво ти става? – изсъска ядосано тя.
– Ядосвам го – каза Фин и й направи разсеян знак с ръка да мълчи, без дори да я погледне, съсредоточавайки се към ъгъла.
Тъпия удар в тила му го накара да се обърне.
– Ядосваш го?! – гневните й очи го гледаха между разрошени руси кичури. – Искаш да те набие повече ли?!
– Когато са ядосани, правят повече грешки. Запомни, когато ловиш фантоми, всяко едно предимство, независимо колко е малко, е от полза!
И естествено поучителният му тон само я ядоса повече и сабята пак заигра на кръста му. Или от гнева й, или от тежкия тропот, който наближаваше зад ъгъла. Елизабет щеше да каже нещо, но Фин я дръпна още крачка назад тъкмо навреме, за да видят как гиганта връхлита като разярен кон през мястото, където бяха преди миг.
– Пази се! – прошепна й той и я бутна назад, за да застане във фехтоваческа стойка, която му позволяваше бързо да използва магия или сабята си срещу фантома и временното му, но смущаващо голямо тяло. Момичето залитна, но успя да възстанови баланса си и застана в нещо, което явно тя смяташе за приемлива бойна поза.
Улицата беше широка – достатъчно широка, за да е пазарна улица със сергии и тезгяхи, но за щастие търговците ги бяха прибрали преди часове и наоколо нямаше никого. Освен тях и обсебеният гигант. С толкова много място Фин можеше да се опита да отбягва яростните нападения на исполина, докато не видеше възможност за контраатака. И, естествено, Елизабет можеше да му помогне. Изведнъж липсата на план и дори на знание какви точно са способностите на момичето се оказаха голям недостатък в… планирането му.
– Елизабет, цели се във фантома на врата му – извика й Финиан, без да се обръща към нея. Погледът му следеше исполина пред тях, който сякаш обмисляше следващата си атака.
– С какво да се целя? – отвърна момичето.
– С каквото имаш! Прътове, ножове? Нечистата ти летяща кокошка?
– Нищо нямам! Защо не ми даде оръжие, преди да дойдем тук?
Финиан се обърна към нея и отново се зачуди дали наистина не си е ударил главата прекалено силно. Защо наистина не й даде оръжие?
– Пази се! – викът на Елизабет го накара да отскочи назад инстинктивно, но когато погледна, гигантът не се беше помръднал от мястото си, където стоеше. Фантомът от врата му обаче гледаше нещо над главата на Фин с интерес.
Страшникът погледна нагоре и беше приветстван от вихрушка от нокти, пера и клюн, които гневно се забиха в лицето му с грачещ писък. Проклетият гарван беше полудял и се опитваше да изкълве очите на Финиан от лицето му! Единствената причина да не беше успял все още, беше, че страшникът бе вдигнал защитно ръце и животното беше прекалено разярено, за да се концентрира само върху едно нещо и в същото време го дереше, биеше с крила и се опитваше да пробие бузата му с клюн, когато беше открита. Елизабет бързо хвана птицата и я издърпа назад и гарванът некоординирано, но много ядосано, шляпаше с крила и грачеше.
– Не! Стига толкова! – скара му момичето и го гушна при гърдите си.
Гарванът сякаш малко се успокои, но Финиан можеше да чуе ниското постоянно заплашително ръмжеше, идващо от птицата, която беше забила поглед в него. Явно не приемаше много добре някой друг, освен Елизабет, да го нарича „кокошка“. В момента обаче Фин си имаше други проблеми.
Комбинация от цвилене и съскане огласи улицата. Фантомът отново се кикотеше с ужасяващия си глас.
– Предупредихме те, страшник! Но ти не слушаш! – устата на обсебения гигант не се движеше и дори погледът му не беше насочен към тях, а блуждаеше някъде надалеч в нощта. Изведнъж, сякаш беше марионетка, ръката на мъжа се вдигна и посочи към Елизабет.
– А ти! – изсъска отново гласът – Не ни е страх от теб! Ти си нищо! Само фрагмент!
Елизабет изглеждаше в потрес, но гарванът изкряка гневно и запърха с крила, докато момичето не го пуска. Птицата се стрелна леко нагоре, колкото да може да кацне на главата й и да наблюдава обсебения. Отново се чу ръмженето, но този път Фин предполагаше, че не е насочено към него. Съществото на врата на гиганта и Франк изглежда се взираха един в друг по някаква незнайна причина, за която Финиан дори не би могъл да предположи, тъй като взаимоотношенията между сенки и фантоми не му бяха съвсем ясни. Знаеше само, че птицата е по някакъв начин свързана със силите на Елизабет и за момента служеше като добро разсейване. Финиан изпрати огнено кълбо право към гнусния паразит на врата на работника, но явно не беше достатъчно бърз или достатъчно тих и исполинът се отмести навреме, за да предпази съществото с рамото си.
Цвърченето и миризмата на изгоряла плът накараха Елизабет да се прегъне в погнуса.
– Какво правиш? – дойде гласът на момичето и Фин щеше да и отговори, когато усети удара в ребрата си.
Камък. Работникът го беше замерил с камък. Страшникът чу пукотът и тежестта в гърдите му стана десет пъти по-голяма, преди краткият му полет да завърши на прашния път. Опита се да издрапа назад и да подготви нова магия, но се задави с кръв, преди да успее да завърши заклинанието. Фин се закашля и изплю лепкавата солена слуз от гърлото си, но гигантът вече не го чакаше. Издърпа го за единия крак и стовари своя върху коляното му. Страшникът изкрещя и с поглед, замазан от сълзи, видя ужасеното изражение на Елизабет.
– Бягай! – изрече само с устни, без глас. Кръвта отново запушваше гърлото му и с последни усилия той замахна с меча си към гиганта.
Съскащият кикот отново се разнесе. Сабята беше забита в ръката на обсебения мъж, но не беше прорязала кокала. Фантомът не го интересуваше здравето на жертвата му и безмилостно използваше тялото както си искаше като голяма кукла. Присмиваше на усилията на страшника.
Фин впи поглед в празните очи на исполина и този път беше абсолютно сигурен, че ще умре.