Финиан можеше да усети настроението на Елизабет. Буквално. Дори и черната перла на сабята му да не резонираше с гнева й, карайки цялото оръжие да трепти леко, дори въобще да я нямаше, беше абсолютно невъзможно да пренебрегне тягостното чувство, сякаш се е озовал насред черен, буреносен облак. Това въобще нямаше общо с намръщената й физиономия – момичето се месеше със самия магически поток. Само по себе си това не беше притеснително – всеки магьосник или сянка завихряше енергията около себе си, за да я използва. Проблемът беше, че обикновено това не бе нещо осезаемо.
– Това можеше да е убиеца! – каза тя разпалено. Явно повече не можеше да се ограничава до това да му хвърля ядосани погледи. – Онзи, който беше убил другата жрица пред храма! И никой от вас не изглеждаше особено заинтересован!
– Искрено ме съмнява да сме прекъснали убиеца, Елизабет.
– Защо?
– Защото тя е жрица.
– Различни разговори ли водим? Нали и аз това казвам!
Финиан не отговори веднага. Беше усещал силата на момичето и ...