Остатъка от пътя до дома на Лоним Садат двамата успяха да обсъдят детайлите на мисията. Оказаха се доста оскъдни. Благородникът беше известен с любовта си към историята и прахосваше голяма част от богатството си в спонсорирането на различни научни експедиции и археологически разкопки. Ако интересът му към политиката беше дори наполовина толкова голям, колкото към някое смачкано парче злато, ковано от древните хора, вероятно щеше да е сред най-близките съветници на А‘азвамът. Садат обаче се държеше толкова далеч от боричканията за власт в Лунарата, колкото благородната му кръв позволяваше. Нямаше врагове, защото макар да можеше да говори за руини и забравени градове с часове, никой не го приемаше за пречка. Той също нямаше от кого да търси отмъщение – затова и беше ужасно странно, че е поискал среща с член на Кантората.
Чарли беше избраният представител, а Сам, или по-точно Расул Ираж, трябваше да бъде посредника, представяйки мошеника за свой търговски партньор пред хората на приема, така че никой да не заподозре нищо за сделката, която Садат явно искаше да сключи с Гилдията на Убийците.
Сам се чудеше защо Майсорът бе избрал точно Флетчър, който не беше от дипломатите на Кантората, докато не научи и втората част от мисията. Трябваше да откраднат най-новата играчка на благородника – някакъв древен нож, който за първи път щеше да бъде показан пред хора тази вечер. Това беше както благословия, така и проклятие. Знаеха къде ще бъде предмета и някои от обичайните защити щяха да липсват, заради представянето му пред публика, но също така щеше да е пълно със свидетели и заклинанията, които пазеха оръжието от такива като тях, щяха да са многократно по-силни и опасни. И тук идваше Чарли – един от най-добрите магьосници, с които Кашан‘кай разполагаше, макар и само шепа хора от Гилдията да го знаеха. Може и да не беше кой знае какво в бой, но усетът му за магията си съперничеше с този на някой демон и, за разлика от Сам, който пак щеше да се справи с бариерите, но също така да вдигне и цялото домакинство на крак, Флетчър беше достатъчно търпелив и деликатен, че да им даде шанс да се измъкнат с находката незабелязани.
– Някаква идея какво му е толкова специалното на този нож, че Майсторът да го иска? – зачуди се Казра.
– Честно казано – нямам никаква представа. Ако трябва да предполагам, Садат е изровил някаква старо парче желязо и му е лепнал името на някой легендарен артефакт, който някой от по-суеверните “приятели” на Майстора иска.
Сам изсумтя тихо, приемайки отговора. В крайна сметка не го интересуваше. Даваха му задача, той я изпълняваше и обикновено получаваше и шанс да се нахрани с някой, който го заслужава. Този път ситуацията беше малко по-деликатна и щеше да му се наложи да прескочи вечерята, но така или иначе все още не беше гладен.
Мислите му отново неусетно се върнаха върху Елизабет. Напоследък му се случваше все по-често. Имаше чувството, че по цял ден почти не мисли за нищо друго, освен как му се е усмихнала, как го е нахокала за нещо. Или как понякога изражението й ставаше толкова тъжно, че нещо в човешкия му костюм откликваше без негова команда и го принуждаваше да стисне ръцете си в юмруци, за да не се пресегне и да я прегърне както си носи подноса с вечерята за някой клиент на странноприемницата. Днес пак се беше появило – и изражението, и странното желание – когато на вечеря Лизи им каза, че може би ще е най-разумно да се върнат да разпитат повторно Хедаяти без нея, защото няма как да се измъкне през нощта незабелязано, след като Калахан спеше в същата стая. А и на следващия ден трябваше да работи в странноприемницата. Сам щеше да излъже, ако каже, че една част от него не се зарадва на предложението да се срещне със свидетеля без нея, само че тази част беше много, много малка и се стопи съвсем, щом момичето добави, че страшникът е близък с Аша и има вероятност ханджийката да му сподели за разходките им по лунаратска работа. Вбесяваше го, че се страхува от този мухльо и че въобще не осъзнава как той я тегли назад. Само за няколко седмици без него беше успяла да си стъпи на краката и да започне да гради някакъв живот за себе си в Хайрани и после само за два дни от завръщането му започваше отново да се затваря и ограничава.
А отгоре на всичкото явно пазеше и някаква тайна от него, която беше споделила с Чарли.
Сам изръмжа тихо и се намръщи на Флетчър, който му отвърна с повдигната любопитно вежда и сардонична усмивка.
Каретата спря пред имението на Садат и вратата й веднага беше отворена от слуга, който ги поздрави и любезно им предложи да ги заведе до приема. Сам прие също толкова любезно, въпреки че приглушената светлина от реещите се мързеливо из въздуха над алеята атеши щяха да го ориентират така или иначе.
На Елизабет щеше да й хареса тук. Приемът и този път се състоеше в градината. Всеки човек с положение в Ан Налат се стараеше да притежава две неща – да се уреди с дом в подножието на двореца и този дом да е обграден от възможно най-голяма градина с възможно най-много и най-добре поддържаната зеленина. Най-заможните можеха да се похвалят с декоративни езерца. Останалите, сред които беше и Садат, строяха шадравани.
Дълги шатри, разположени направо върху зелената трева, приютяваха отрупаните с храна маси. Десетки мъже и жени, облечени в най-пищните си дрехи и носещи най-скъпите си бижута, седяха и хапваха или пък стояха с позлатени чаши в ръце, събрани на групички. За фон на приповдигнатите им разговори служеше приятна, ненатрапчива музика, която се носеше от музикантите чак в другия край на градината, усилвана с въздушна магия, за да достигне навсякъде.
Сам усети момента, в който забелязаха присъствието на Расул Ираж. Дори без засиленото си обоняние, практически можеше да подуши алчността, която припламна в погледите им. Фалшивите усмивки застинаха на лицата им, докато го спираха, за да го поздравят с угоднически тон, какъвто беше чувал само от Аша, когато се опитва да измъкне повече пари от някого. Той, от своя страна, се постара да представи на всички новия си търговски съдружник, Румен Барс от царство Рувен, а Чарли ги омайваше един по един, играейки го като дружелюбния веселяк с очарователния рувенски акцент. На Сам му звучеше, все едно Флетчър се опитва да говори, след като е хрупал лед през последния половин час, но няколко млади съпруги, дъщери, а и няколко сина, вече бяха започнали да оглеждат с интерес мошеника, въпреки че беше чужденец.
Казра не можа да изтърпи дълго да го гледа как флиртува с всичко, което му се усмихне. Щом един слуга мина покрай тях с табла с храна, която да занесе до масите, убиецът се пресегна, грабна една случайна чиния и я натика в ръцете на Чарли.
– Ето. Яж. Млъкни.
Флетчър изгледа храната, сви рамена и послушно си натъпка устата.
– Просто те е яд, че ме харесват повече от теб. – изфъфли, пръскайки трохи.
– Кое от „млъкни“ не разбираш? – изсумтя Казра, мръщейки му се неодобрително. – Поне яж със затворена уста.
– Защо? – Чарли обърса уста с опакото на дланта си. – Очаква се от мен да имам ужасни маниери, щом съм от Рувен. Вероятно се радват, че все още не съм направил жертвоприношение с домашната котка на Садат. Просто си играя ролята!
– Аха. – продължи да му се мръщи Сам.
– Отпусни се! Ще ни издъниш, като ме зяпаш, все едно се мъчиш да ме дематериализираш. Нали трябва да сме приятели!
– Съдружници. – поправи го убиеца. – За да няма проблем, когато реша да се отърва от теб.
– Помислил си за всичко, а? – усмихна му се криво Чарли. После отново си напълни устата и се усмихна на една млада слугиня, която мина покрай тях. Момичето мигом се изчерви и му хвърли срамежлив поглед, преди да продължи с работата си.
Сам поклати глава. Никога нямаше да разбере защо всички го харесваха толкова много. И то не защото беше чужденец – много хайранци така и не одобриха решението на А‘азвама да затвори границите и да изолира Лунарата от останалия свят – а просто защото беше Чарли. Ако можеше да се отърве от него, щеше да го направи, но мошеникът беше като някакъв неприятен обрив, който отказваше да изчезне. В началото се беше замислил дали да не го убие, но Флетчър взе, че се оказа полезен по повече от един начин. Сега пък излизаше, че двамата са приятели. Не знаеше как е допуснал да се случи това и му се искаше някой да го беше предупредил по-рано, но вече нямаше друг избор, освен да продължава да го търпи. А и Елизабет също беше паднала в капана и го харесваше – щеше да плаче за него, ако изчезне.
Двамата бавно си проправяха път през приема. Сам беше принуден да продължава да говори с хората, които го спираха, с хладна любезност, като единственото положително нещо беше, че успя да положи основите на евентуална бъдеща сделка. Чарли го гледаше така, сякаш му бяха поникнали маргаритки на главата през цялото време.
– Какво? – изръмжа му раздразнено накрая Сам.
– Нищо. – поклати глава мошеникът и се почеса по бузата. – Просто е странно да те видя да се държиш адекватно с хората.
– Това пък какво трябва да значи?
Чарли се подсмихна с очевидно задоволство от перспективата да му обясни, само че беше грубо прекъснат от бумтящ, весел глас.
– Ираж-азари! Толкова се радвам да Ви видя! Мислех, че няма да имате възможност да дойдете!
Всичко в Лоним Садат беше внушително – от дебелите му, рошави вежди до огромния корем, който стърчеше цяла крачка пред него. Най-впечатляващата му черта обаче беше гъстия му мустак – все още недокоснат от бялото, което се забелязваше в косата му, и завит в края на тънки фитилчета, които се виреха отвъд границите на зачервеното му, запотено лице. Мъжът се беше насочил към тях, но Сам предпочете да го пресрещне, преди Садат да е умрял от усилието да извърви петте крачки – и сега хриптеше и пуфтеше подозрително.
– Я‘дженна амар, Садат-авазари. – Казра се приведе в лек поклон и докосна пръсти до челото си в знак на уважение. До него Флетчър правеше същото, но с доста по-дълбок поклон. – Нямаше как да не дойда.
Увисналите бузи на благородника потрепнаха, а мустакът му се навири в почти прав ъгъл нагоре, когато мъжът се усмихна.
– Сигурно си чул за почетните ми гости, а?
– Почетни гости?
– Господарят на Водата е решил да си вземе почивка от управлението на кулата на магьосниците, за да види малкото ми откритие. – заяви Садат, приглаждайки и без това опънатата си маслено зелена дреха върху корема си, в опит да прикрие колко е доволен от това развитие.
Майсторът на магьосническата кула рядко я напускаше и се приемаше за голяма чест дори сред благородниците, когато реши да ги удостои с присъствието си. Все пак с една негова дума градините, езерата, шадраваните – целият им престиж и богатство – можеше да изчезне.
– Явно слуховете са стигнали и до неговите уши. – добави усмихнато Садат и му намигна. – И не само до неговите, ако може да се вярва на приказките на гостите ми. – после вниманието му се насочи към Чарли. – А това е?
– Румен Барс, моят сътрудник. – представи го Сам. После сниши глас и се приведе към благородника: – Онзи, с когото са Ви обещали да Ви запозная.
– Хм? – разсеяното изражение на Садат накара двамата с Чарли да се спогледат със споделено подозрение. Поне докато топлият ветрец не донесе миризмата сандалово дърво, орлови нокти и ванилия и не му изясни защо благородникът не се притесни особено, че пред него стои убиец на Кашан‘кай.
Сърцето на Джайеш се сви болезнено в гърдите му, а Сам трябваше да си наложи да не оголи зъби и да не изръмжи.
Мамка му! Какво, нечистите да го вземат, правеше тя тук?!
Когато се обърна, беше успял да убеди лицевите мускули на Джайеш да се изкривят в репетираната блага, бащина усмивка.
– Велахе, мила моя! – възкликна. – Каква приятна изненада!
Вещицата му се усмихна. Под ръка беше хванала незима – бъдещият а‘азвам на Лунарата.