Елизабет се обу, излезе в коридора и заключи вратата. Отиде до съседния апартамент и почука. Изчака търпеливо няколко минути и се усмихна, когато Сабра й отвори.
– Излизам до пазара. Ще ми дадеш ли списъка?
– Ето го, мила. – възрастната жена й подаде парче хартия с няколко ситно изписани думи, след което бръкна в джоба си извади шепа дребни монети: – Сигурна ли си, че не те притеснявам?
– Напълно. – увери я Лизи. – Така и така излизам.
Сабра й се усмихна и й помаха, когато девойката заслиза по стълбите.
Бяха минали две седмици от церемонията за приемането й в храма. Две седмици, през които Елизабет всеки ден отиваше до него и се опитваше да намери някой, когото да успее да убеди, че Ка‘Раим няма да избие всички вътре един по един. Но повявата на убиеца се бе оказала прекалено сериозен стимул никой да не я иска там. Кой да предположи, че Франк може да е толкова драматичен? Пушеци, гарван – липсваше само гръмотевичен тътен.
Тъй като нямаше къде другаде да отиде, се върна в скривалището на Сам. Надяваше се да го завари там, но той така и не се появи. Преди седмица дори се бе престрашила да се завърти покрай странноприемницата на Аша. Не бе очаквала наистина да го намери там и точно така се случи. Беше изчезнал, а тя нямаше и как да се свърже с него, освен ако не иска да го потърси направо в Кантората и така да си сложи голяма, ярка мишена на гърба, така че всеки, който му имаше зъб, да знае как да го нарани. Реши да си спести допълнителните проблеми, колкото и изкушаващо да беше. Не само защото Сам й липсваше, но и защото Франк не се бе осмелил да си покаже зъбатата муцуна, а тя много, много искаше да му я разбие.
– Нечистите да го вземат! – измърмори под нос.
Беше издържала успешно и двата теста и той да я прецака така точно накрая? И то след онова шантаво видение! Беше прекарала дни, опитвайки се да разгадае какво означава всичко онова, което водата й показа. Беше ли преминала на страната на демоните, или всичко беше някаква метафора? И какъв беше онзи мъж, когото бе целунала? Защо целуваше някой, който не бе Сам?
Тръсна глава. Отказваше да мисли за това повече. Един проблем наведнъж, а в момента най-големият й бе как да влезе в проклетия храм, за да не си навлече гнева на далшира, който вече я бе смъмрил за избора й на приятели. Сякаш тя контролираше какво прави онази откачалка!
Бутна вратата на блока с две ръце, а тя спря разко и се върна към нея. Чу се изохкване.
– Богове! Съжалявам! Добре ли сте? – завайка се Елизабет, като излезе отвън. Мъжът притискаше ръка към носа си, а очите му бяха леко насълзени, но въпреки това тя го позна. – Хирса?
– Я’дженна амар, Лин. – усмихна й се измъчено гвардеецът, докато премигваше и внимателно опипваше носа си.
– Извинявай. – каза му нещастно. – Бях се замислила и… – приближи се към него. – Кърви ли?
– Не, не, добре съм. Всичко е наред, Лин. – побърза да я успокои и даже махна ръка, за да може да го види: – Виж, нищо ми няма.
Тя се надигна на пръсти, а той започна да върти глава наляво и надясно, за да й покаже.
– Поне няма да те изхвърлят от гвардията, защото си победен от врата. – каза тя и се усмихна криво. – Наистина извинявай.
– Няма за какво. – увери я за пореден път Хирса, преди на лицето му да се изпише леко притеснение и той да се приведе към нея, питайки я почти шептейки: – Но това за вратата, ще си остане наша тайна, нали? – и отново й се усмихна, допълвайки: – Че за малко да победи.
Елизабет имитира превъртането на ключ пред устните си.
– Ще си останеш непобедим воин. – обеща му и когато той се изправи отново с драматично облекчена въздишка, тя го попита: – Далширът ли те праща? Защото тъкмо бях на път към храма, за да се пробвам да говоря с някого отново.
– Не, не е той. – отговори й Хирса: – Днес е почивният ми ден и наминах да те видя как си. Неофициално.
Чак тогава Лизи осъзна, че той не носи униформата си. Напрежението от очакването, че далширът го праща, за да й каже, че услугите й вече не са необходими, трябва да върне предплатата и ловният сезон за главата на Чарли отново е отворен, бавно започна да затихва.
– Добре съм. – каза му. – Както казах, тъкмо отивам за ежедневната си доза разочарование в храма. Навръщане имам да купя лук за съседката.
– А може и ти да си вземеш почивен ден с мен. – предложи й с усмивка Хирса: – Ще се разходим, ще намерим най-хубавия лук в града за съседката, може да хапнем и ще й го донесем. Какво ще кажеш?
– Не знам… – Лизи потърка ръката си над лакътя. – Наистина нямам време за почивен ден…
– Ще ми откажеш в единственият ми почивен ден от седмици насам? – изгледа я нещастно Хирса, преди да допълни: – Дори и след като вече си имаме тайна?
Тя го изгледа критично.
– В гвардията ли ви учат да изнудвате?
– Приемният ни изпит е.
Лизи изсумтя развеселено и поклати глава.
– Надявам се да знаеш къде се продава най-хубавият лук в Ан Налат, защото явно ще трябва да ми го покажеш.
– Естествено, че знам. – заяви й гордо и й предложи ръката си: – На пазара!
– Ти да видиш. – провлачи тя, скръствайки ръце на гърдите си. – И кой е продавачът?
– Един истински гвардеец никога не издава хората си. – заяви й авторитетно. – Ще обиколим целия пазар. От единия край до другия и дори няколко странични пазарчета и когато съм сигурен, че никой не ни следи и информаторът ми е в безопасност – ще те заведа при него.
Елизабет се опита да продължи да го гледа криво, но колкото повече глупости говореше, толкова по-невъзможно ставаше.
– Добре, добре. – разсмя се и му махна с ръка да тръгне. – Води.
– Насам. – обяви й и бавно я поведе по улицата надолу: – Да изследваме първата спирка от дългият списък!
Двамата вървяха мълчаливо един до друг. Не бяха прекарвали много време сами – най-много една-две минути, преди Сам или далширът да се появят, така че Лизи не бе имала възожност да го опознае и сега й бе преди всичко странно да се разхожда с него. Той също изглеждаше някак напрегнат и неловката тишина се разтегна през следващите двадесетина минути.
– Само един почивен ден на няколко седмици ли ви се полага? – избълва Елизабет, когато не можеше да издържа мълчанието повече.
– Искаш ли… – започна в същото време Хирса, но млъкна и чувайки края на въпроса й, побърза да му отговори: – Да. Гвардията сме малко като бройка и почивните ни дни са още по-рядко, но не тежи. Обикновено имаме достатъчно свободно време, но трябва да се разхождаш в униформа, което кара хората да странят от теб.
Лизи кимна и го погледна замислено.
– И въпреки това ти харесва.
– Харесва ми да мога да помагам на хората. – призна й: – А и с Тамеш сме приятели почти от деца. Заедно се учихме да се бием и да яздим. – Хирса сведе поглед към нея: – Да си в гвардията е чест и призвание и много отговорност. Затова имаме и почивен ден. – и й намигна, усмихвайки се, преди да стане сериозен и да я попита: – А ти как се справяш, Лин?
– Аз ям бисквити при бабата в съседния апартамент. – обяви и се ухили на изражението му, когато не бе сигурен какво точно да каже. – Много е грандиозно, знам. Но недей да се срамуваш от себе си. Един ден може би и ти ще можеш да ядеш бисквити при нея.
– Мислиш ли? – успя да се окопити достатъчно, че дори да попита: – Дали лука ще ми помогне?
– Само той – не, но имаме още… – Лизи извади бележката. – Хляб, мляко и вестник.
– Значи има надежда и за мен! – обяви тържествено, преди отново да стане сериозен и тихо да я попита: – А има ли как да помогна и на теб, Лин?
Тя поклати глава.
– Няма с какво. Просто трябва да измисля някакъв начин да оправя кашата, която онзи глупак забърка.
– Не го казвай толкова силно. – прошепна й Хирса, а погледът му малко панически се стрелна наоколо, сякаш проверявайки дали Ка‘Раим не ги гледа отнякъде: – Може да те чуе.
– Дано ме чуе. – избуча тя сърдито. – Тогава може би най-сетне ще се появи, за да му извия проклетия врат!
Хирса пребледня, а погледа му отново се стрелна наоколо, но и този път никой не изскочи, за да ги убие. Лизи не беше сигурна дали това го успокои, или защото си спомни, че всъщност Ка‘Раим я беше обявил за свое протеже и явно това значеше, че тя може да го хули, но Хирса се поуспокои малко. Взорът му беше останал бдителен, но поне стойката му се поотпусна.
– Имате странни взаимоотношения: – каза го толкова тихо, че Лизи не беше сигурна, че го е чула правилно. – Вие всъщност как се запознахте?
Тя прибра кичур коса зад ухото си.
– Дълга история. – каза и побърза да смени темата. – Щом с далширът се познавате от деца, това значи ли, че трябва да се обръщам със специална титла към теб? – после присви очи мнително. – Кажи ми, че поне ти не си някакъв принц.
– Не, не съм принц или благородник. – побърза да я успокои Хирса: – Баща ми беше учител на Тамеш и понеже бях на подходящата възраст, реши да ни обучава заедно. – след което допълни заговорнически: – Няколко пъти съм успявал да му посиня окото.
Лизи се засмя.
– Сигурен ли си, че трябва да споделяш такива неща за принца си? Не трябва ли да поддържа репутация?
– Трябва. – съгласи се с нея, преди да й каже: – Но сега не съм на работа. Искаш ли да ти разкажа още неща?
Да научи още срамни детайли за един от най-влиятелните хора в Хайрани? Лизи се приближи до Хирса и прошепна със светнал поглед:
– Плака ли, когато му насини окото?
– Не. – отсече, може би прекалено бързо, а и я изгледа заговорнически: – Но после и двамата бяхме наказани, че сме се били без разрешение. Трябваше да ринем цяля седмица на конете за кралските карети и да се грижим за тях, а те бяха много и ядяха още повече. Но пък веднъж успяхме да се измъкнем, прескачайки оградата на замъка и да слезем долу в града…
Хирса продължи да й разказва истории от деството си с далшира. Тя никога не си бе представяла, че ще чуе как принц е крадял сладкиши от кухнята например, а след това е бил наказван да бие масло на ръка цяла седмица. Беше странно да научи, че е имал доста нормално детство и е забърквал бели, които и двамата с Томи бяха правили като по-малки, но определено се забавляваше искрено, когато Хирса имитираше някоя от физиономиите му, когато осъзнае, че е загазил отново.
Честно казано, Лизи не помнеше кога последно се е смяла толкова. Докато въряха из пазара, хората им хвърляха любопитни погледи, но не я интересуваше. През последния месец се бяха случили доста неща и напрежението се бе трупало в нея ден след ден, така че това, тази най-обикновена разходка из града с най-обикновен човек, който не я водеше да се бие с безсмъртни същества и не бе нито убиец, нито принц, беше точно нещото, от което имаше нужда.
– Богове, бих дала пари, за да видя как сестра му го е окичила с панделки и го викат спешно на военен съвет! – изкикоти се Лизи.
– Беше най-красивият на срещата. – сподели й Хирса и допълни: – Имаше една розова панделка, която при едно навеждане му падна пред лицето му, но той продължи до края на срещата, сякаш тя изобщо не беше там. Повече никога не даде на Рамая дори да го доближи, ако имаше панделка по нея.
Елизабет пак се засмя.
– Всъщност звучи като доста добър брат…
По уличката се провря кола, теглена от магаре. Нищо необичайно на пазара и девойката нямаше да обърне никакво внимание, ако не бе забелязала символът върху всяка една от препълнените с ароматни праскови щайги. Стилизиран ястреб с разперени криле. Точно като на печата в кабинета на Франк.
Лизи се пресегна и стисна ръката на Хирса.
– Знаеш ли на кого принадлежи този герб? – попита го напрегнато.
– Колата на Расул Ираж ли? – попита я, като проследи погледа й: – Търговец, който последните години успя доста да увеличи богатството си. Защо?
– Търговец? – намръщи се объркано тя.
– Да. – отговори й: – Всъщност в момента мисля, че е най-богатият човек след императора.
Добре, това се връзваше повече.
– Предполагам, че е уважаван сред благородниците?
– Налага им се. Половината са му длъжници, защото им е давал кредити, а с останалите е съдружник. Мисля, че почти няма бизнес в града, в който да не е замесен. – и се усмихна насреща й: – Сигурно и лука, който ще купим, е негов.
Ама разбира се! Подозираше, че има пръст във властта, но естествено, че той бе заровил ръцете си до лактите в цялата икономика. Лизи се намръщи. Само да го намереше, щеше да го накара да й дава всичкия лук, който някога ще й потрябва, без пари!
– И след като е толкова заможен, вероятно живее и на уникално място? – попита сухо. – Може би в самия дворец на а‘азвама?
– Не, там е запазено само за а‘азвама, семейството и персонала му. Ираж живее до двореца. – и посочи към сградата, която можеше да се види от всяко кътче на града, след което ръката му се отклони леко в страни и поясни: – Голямото имение на скалите. Виждаш ли го?
Дали виждаше сградата, която беше толкова бяла, че почти те заслепяваше?
– Виждам го.
Дали беше там сега? Изкушаваше се да отиде и да го потърси, но стражата сигурно щеше да я изхвърли още като приблежеше центъра и по-богатите квартали. Такива като нея, независимо за кого работеха, нямаха място дори на улиците им, какво оставаше на скалите при онези с истинска власт.
– Щях да се притесня, ако не успееше. – каза й, след което усмивката изчезна от лицето му, заменена от леко притеснение: – Защо се интересуваш от него, Лин?
Лизи го погледна със съжаление. Сигурно се опасяваше, че има задача от Кантората да убие Расул Ираж, а той току-що й бе помогнал.
– Срещнах човек, който носеше печат с този герб. – реши да му каже колкото от истината можеше. – Исках само да знам кой е, това е всичко.
– И нищо друго?
– Нищо друго. – увери го и се усмихна криво. – Аз не съм член на Кантората, Хирса. Просто Ка‘Раим има интерес към мен и е мой… учител.
– Учител? – изгледа я объркано Хирса, а после объркването му прерасна в притеснение, когато сковано каза: – Разбирам.
Лизи размаха ръце.
– Не, не такъв учител! Учи ме на магия! – побърза да му обясни. – Уменията ми се проявиха няколко седмици, преди да дойда в Хайрани и нямах никаква представа как да ги контролирам. Той ми помогна да се науча. Обучава ме да се бия, а също и как да говоря и пиша хайрански, но това е всичко. Наистина!
Хирса остана загледан в лицето й няколко мига, след които явно реши да й повярва, защото напрежението някак се оттече от тялото му.
– Извинявай, Лин. – усмихна й се виновно. – Но ти си протежето на Ка‘Раим. Първото, за което изобщо някой е чувал.
Лизи сви рамене.
– Той е… особен. – и това ако не беше смекчаване на истината, тя не знаеше какво друго би било. – Но далеч не е толкова лош, за колкото всички го мислят. Ако човек може да се абстрахира от работата му, де. – добави припряно и се прокашля.
– Никой, освен теб, не го е виждал извън работата му. – изтъкна й Хирса, преди да попита: – Виждала ли си къде живее?
– Не.
Отрече го толкова бързо, по инстинкт, че сама се изненада. Кога точно бе започнала да иска да го предпази? Той беше убиец и по-лошо – бе замесен във властта в Хайрани. Длъжна беше да сподели нещо подобно с гвардията и този път знаеше, че Хирса ще й повярва, защото всички знаеха за способността на Ка‘Раим да скача от тяло в тяло. Нямаше значение дали този Расул Ираж всъщност бе Франк, или убиецът го „носеше“ – фактът си оставаше, че онзи човек не съществува и на негово място е същество, което е подвластно на нещо дори по-опасно, защото можеше да го контролира.
Лизи можеше да попречи на всичките им планове, осъзна изведнъж. Ако издадеше тази информация, Ираж щеше да се превърне в най-отбягваният мъж на континента и по този начин да провали и замислите на господаря му. И Франк трябваше да знае това. Трябва да е бил наясно какво може да направи тя, когато я доведе в кабинета си и не скри печатите от нея. Това значеше ли, че иска да го издаде? Или че й вярваше достатъчно да не предизвика гнева на господаря му?
Елизабет нямаше отговор, но макар да знаеше кое е правилната стъпка в случая, нещо в нея бурно се възпротиви дори само на мисълта да го предаде.
Имаше нещо много сбъркано и с нея.
– Той ме харесва, но не мисля, че ми вярва достатъчно за нещо подобно. – каза на Хирса. Вглеждайки се в откритите му очи, имаше чувството, че се готви да настъпи лапата на някое дружелюбно кученце. – Не е голям почитател на компанията ми. Особено гвардейската част от нея. – усмихна се криво. – И знае, че аз пък не одобрявам онова, което той прави. Не е толкова глупав да ме покани на торта и сок при това положение.
– Щеше да е прекалено хубаво, ако го е направил. – въздъхна примирено Хирса, преди да я попита: – А случайно да знаеш как наистина изглежда?
Елизабет го погледна весело.
– Не трябваше ли да е почивният ти ден?
– Май отново си права. – усмихна й се в отговор Хирса, преди да зададе следващия си въпрос: – И след като той никога не те е канил на торта и сок, може ли аз да те поканя?
– По-скоро си мислех да хапнем набързо някое от онези шишчета, които продават на съседната улица. – опита се да отклони предложението му тя.
– А може да седнем някъде на сянка. Знам едно тихо и приятно местенце наблизко, където ще може спокойно да обсъдим лова на лук.
Не можеше да му се отрече, че е упорит.
– Толкова ми е омръзнало да седя по цял ден в апартамента. – каза му. – Искам да съм навън. Сред хора.
– Да бъдат шишчетата на отсрещната улица тогава. – примири се Хирса и тръгна бавно натам: – Тъкмо после може да продължим направо с търсенето. А, докато стигнем до там, разказах ли ти как предизвикахме сбиване в една кръчма на кея?
Елизабет си отдъхна вътрешно и тръгна до него. На сергията, където продаваха абсолютно всичко, което можеш да си представиш забучено и изпечено на шиш, Хирса си взе две, а тя – четири. Щеше да си вземе още две, но я хвана срам, когато забеляза усмивката му. Имаха дребно пререкание кой да плати, което тя загуби, когато той отново използва съвсем скорошното си нападение от врата. Така въоръжени, продължиха нататък.
– Колко още мислиш да използваш това? – попита го кисело.
– Колкото е възможно по-дълго. – информира я.
– Давността му изтича. – каза му.
– Хей! Хирса!
И двамата се обърнаха към гласа. Принадлежеше на млад мъж, може би на възрастта на гвардееца, който им махаше от отсрещния тротоар. Хирса се усмихна и понечи да му помаха с ръката, в която държеше шишчетата, но после се усети и смутен вдигна другата. Мъжът се запровира през хората на улицата и само след малко застана пред тях, прегръщайки Хирса и тупайки го по гърба.
– Къде се губиш? – попита мъжът. – Майка от месец само ме пита кога ще ни дойдеш на гости отново.
– Тези дни. – отговори му малко смутено, но след това на свой ред му се ухили широко и започна също да го тупа по гърба: – Особено, ако обещае пак да направи от онези питки!
– Мисля, че ще успеем да уредим нещо. – каза мъжът и се отдръпна. Погледна към Лизи и подкани Хирса. – Няма ли да ни запознаеш?
И просто така Лизи видя как Хирса се смути за миг и лицето му сякаш леко се зачерви, преди да каже малко отсечено:
– Разбира се, Лин, това е Аруш, Аруш – Лин.
– Я‘дженна… – започна Лизи.
– Лин? – възкликна Аруш. – Твоята Лин?
– Не! – отсече прекалено бързо Хирса, а после още по-припряно и дори малко пелтечейки започна да обяснява: – Това е друга Лин! Съвсем различна!
– Я не се занасяй! – засмя се Аруш и го тупна по рамото, преди да се ухили на Лизи. – Само да знаеш колко ни е разказвал за теб!
– Така ли? – попита притеснено Елизабет и погледна към Хирса, който бе покрил очите си с ръка и май се молеше да изчезне.
– О, да! Лин това, Лин онова! Може само за теб да говори с часове! – при това я изгледа от глава до пети и каза замислено: – Не знам защо си те представях малко по-висока…
– Бързаме! – извика в този миг Хирса и сграбчи Лизи за ръката, дърпайки я да тръгне след него: – Много бързаме, Аруш. Ще си поговорим, като дойда на вечеря! И предай поздрави на леля! – продължи да подвиква през рамо, докато крачеше с едри крачки възможно най-далече от приятеля си.
Лизи подтичваше след него, опитвайки се да не се смее, а пък той упорито гледаше само и единствено пред себе си. Дори ушите му бяха почервенели.
– Да разбирам ли, че си ме споменавал? – попита го невинно тя.
– Може и така да се каже. – отговори й Хирса, без да се обръща към нея и без да забавя крачка.
– Знаех си, че правя и добро впечатление от време на време! – пошегува се тя.
Той само я стрелна с поглед през рамо, но не отговори. И тогава тя осъзна, че за него това не беше шега. В името на Боговете, беше разказвал за нея на други хора.
Думите на Чарли зажужаха в главата й като досадна муха. Преди поне имаше оправдание, че не знае за чувствата на Хирса, но сега… Какво правеше? Не трябваше въобще да се съгласява на тази разходка, но той беше толкова нормален и да разговаря с него бе толкова лесно – без никаква драма или нуждата да бъде винаги на щрек, за да не се окаже в някакъв капан. Бе имала нужда да се отпусне, но това не беше никакво извинение.
Трябваше да приключи с всичко това още сега.
– Хирса.
– Лин. – каза в същото време той: – Трябва да знаеш, че Аруш малко преувеличава нещата. И аз…
– Спри. – каза му и го дръпна за ръката, за да го накара да престане да ходи. Когато това се случи, го заведе по-встрани и измъкна ръката си от неговата. Насили се да го погледне. Той бе изправил гръб, почти по войнишки мирно, а от руменината му не бе останала и следа. Нейното сърце биеше с тежки, бързи удари, които оставяха неприятно чувство в гърдите й. – Извинявай. Никога не съм целяла да те подведа, а мисля, че в момента се случва точно това.
– Няма за какво да ми се извиняваш, Лин. – отговори й на свой ред Хирса. Личеше си, че изобщо не искаше да води този разговор и още по-малко да чува тези неща, но тогава сякаш надеждата проблесна в погледа му, когато я попита: – Но бихме могли да излезем няколко пъти и да видим?
Тя поклати глава.
– Няма да е честно. Спрямо теб и спрямо… – прехапа устна и замълча.
– Разбирам. – каза след малко Хирса, а в усмивката му ясно се виждаше горчивина: – Е, бях длъжен да опитам.
Лизи се хвана, че е стиснала краищата на ризата си и си наложи да отпусне ръце. Беше й невероятно трудно да го гледа в очите, но се насили да го направи, когато сковано каза:
– Най-добре да тръгвам.
– Мога да те изпратя. – предложи бързо Хирса, сякаш до сега не бяха говорили как тя не може да отговори на чувствата му. Явно и той си го спомни, защото смутено добави: – Ако искаш, разбира се.
– Няма нужда. Все още трябва да напазарувам. – прокашля се и отстъпи от него. – Ще се видим друг път.
Той само кимна унило и Лизи му обърна гръб.
Чувстваше се отвратително, но знаеше, че е постъпила правилно. Хирса беше добър човек и точно затова трябваше да бъде честна спрямо него, колкото и да не й се нравеше идеята, че го е наранила. Имаше чувства към Сам. Силни, дълбоки чувства. Да не го вижда всеки ден… Липсваше й повече, отколкото някога бе вярвала, че може да и липсва когото и да е.
Богове, никога не бе правила подобно нещо в Рива. Не бе най-голямата красавица и не предлагаше най-голямата зестра, така че никога не й се бе налагало да отклонява вниманието на ухажори. Пък и цялото й семейство винаги бе очаквало, че ще се омъжи за Мартин. Как изведнъж за няколко месеца в Хайрани в живота й се бяха появили цели двама мъже, които имаха интерес към нея, щеше да си остане вечна загадка.
Елизабет приключи с пазара и се запъти обратно към апартамента. В последния момент, преди да завие към блока обаче, реши просто да приключи с всичката гадост за днес и тръгна към храма. Очакваше да се натъкне на млади жрици, които да бъдат изключително любезни с нея и също толкова безполезни. Ако не друго, то поне никой не я сочеше с пръст и не правеше знаци за прогонване на злото с ръце. Дълбоката качулка я бе предпазила да не бъде разпозната от кандидатите тогава, така че само жриците знаеха как изглежда.
Елизабет отиде при големия фонтан във формата на цвете, потопи ръка във водата и разхали врата и лицето си. Когато вдигна глава, едва сдържа развълнуваният си вик. От другата страна стоеше Иснани и разговаряше с един от посетителите.
Девойката тръгна към нея, направи две крачки и после на бегом се върна, за да вземе покупките, които бе зарязала на земята. Не изпускаше жрицата от поглед и докато се приближаваше към нея, в главата й започнаха да се блъскат всички идеи за това, което можеше да й каже, за да я накара да я приеме тук. Когато Иснани я погледна с проницателните си очи обаче, осъзна, че всичките й планове не струваха. Нямаше да стане с шикалкавене.
– Я‘дженна амар, Лин. – поздрави я Иснани, но чертите й не омекнаха, въпреки любезната усмивка, която се появи на лицето й.
Лизи обърса потта, която бе избила над устната й и се приближи съвсем.
– Я‘дженна амар. – промърмори и стрелна с поглед мъжа, с когото жрицата бе разговаряла, преди да я помоли: – Може ли да поговорим на саме?
– Разбира се. – отговори й с още една доза хладна любезност и я подкани с жест: – Последвай ме.
Иснани я отведе в една ниша до един от прозорците, далеч от хората в централната зала, но все пак на достатъчно публично място. Лизи се бе надявала да влязат в някоя стая, където спокойно да може да поговори с нея, но сега започна да се чуди дали жената не се страхува от нея.
– Искам да се извиня. – започна. – Нямах представа, че той… Че ще се случи така.
Погледът на Иснани я обходи внимателно, сякаш я изучаваше. Търсеше нещо, но Лизи не можеше да каже какво. И изглежда жрицата го намери, защото нещо в нея се смекчи. Усмивката пак беше любезна, но някак не толкова студена.
– Защо искаш да постъпиш в храма, Лин? – попита я внимателно Иснани.
Това беше – въпросът, от който зависеше всичко. Тревогата, че ще се провали, я стисна за шията, но въпреки това Елизабет отговори по единственият начин, който знаеше, че жрицата ще приеме – с истината.
– Виждала съм с очите си на какво са способни нечистите и как отнемат всичко от човека, дори човечността му. Искам да помогна това да спре. Знам, че мога да го направя, но не и сама. Трябва ми помощ. Трябват ми напътствия, каквито мога да получа тук. Само тук.
Явно беше уцелила правилният отговор, защото чертите на жрицата съвсем омекнаха, а в погледа й се появи едно разбиране, че знае какво е усещането да искаш и да можеш да помогнеш. На Лизи й се стори, че Иснани е дори радостна да чуе точно това, въпреки че беше съвсем възможно и да си въобразява от желание най-сетне да намери път обратно в храма.
– Значи искаш да помагаш на хората да спасят душите си? – попита я жрицата.
– Да. – кимна девойката.
– Това означава, че ще трябва да се откажеш от предишният си живот, Лин. – напомни й отново жрицата, преди да допълни: – И той също да се откаже от теб.
Лизи сведе глава.
– Не мога да обещая, че Ка… че той ще ме остави на мира. Преследва ме от месеци. Направих всичко, което се сетих, за да се отърва от него, но той не иска да се откаже от мен.
– А ти искаш ли да се откажеш от него? Ще устоиш ли и ще му откажеш ли, ако отново дойде за теб?
Елизабет понечи да се съгласи, но думите не поискаха да излязат от устата й. Да се откаже от него. Боговете й бяха свидетели, че с месеци не бе искала нищо повече от това той да я остави на мира, но сега, когато се стараеше да отговаря честно, осъзна, че повредата в мозъка й стигаше много по-надълбоко от това да не иска да го издава на гвардейците. По някое време, по някакъв напълно необясним начин нещо се бе променило и тя не само не го мразеше вече, ами май всъщност даже… Нечистите да го вземат, даже държеше на него.
Наложи си да спре да се мръщи и си пое дъх.
– Ще му откажа. – отговори. Това, че той просто щеше да я игнорира, беше отделен въпрос.
Иснани я огледа още веднъж и вдиша бавно. Изведнъж на Лизи й просветна. Тя беше жрица и сигурно се хранеше с фантоми. Обонянието й трябваше да е обострено и сега проверяваше дали не я е излъгала. За миг притеснението я обхвана, но тогава видя усмивката да разцъфва на лицето на Иснани. Същата топла и приветстваща, която беше видяла и в деня на изпитанията.
– Няма да ти бъде лесно, Лин. Той е могъщ магьосник. Ще те търси и едва ли ще се откаже лесно, но ако мислиш, че съдбата ти е да помагаш на нуждаещите се и искаш да я следваш, ние ще ти помогнем.
– Значи ли това, че мога да постъпя тук? Като жрица?
– Да. – отговори й Иснани. – Ако си готова – още утре може да постъпиш в храма и да се закълнеш пред Луната и Ну‘Ахра.
Елизабет се усмихна.
– Готова съм.

Моля последвайте Лизи тук :)

www.facebook.com/LizzyShayNechistite
www.leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay