Миг по-късно Сам вече беше до нея и я вдигаше на ръце.
Беше закъснал. Беше позволил на фантома да се доближи до нея и беше закъснял да й помогне. Проклиняше се, че не го е спрял по-рано, но ядът и вината му можеха да почакат. Сега имаше нещо много по-важно, което трябваше да направи.
– Дишай, амара! – заповяда й, докато я притискаше към себе си и крачеше към изхода от басейна.
– Не. – простена прегракнало тя и въпреки болката, която трябваше да е непоносима, се опита немощно да се извърти и освободи. – Пусни ме! Пусни ме!
Сам изръмжа и я притисна към себе си. Почти тичайки излезе от помещението и се насочи към стаята й. През цялото време Елизабет леко потреперваше в ръцете му и тихо проскимтяваше от болка. Само заради това му идваше да се върне долу и да извие врата на жреца, но истината беше, че той беше точно толкова виновен за случилото се, ако не й повече. Беше допуснал това същество да й се нахвърли и да я рани. Да докосне същността й и да откъсне парче от нея. Сам не се беше чувс ...