Сам усети главоболието още преди да се беше събудил. Ужасното туптене го накара да изплува от дебрите на съня и да изръмжи недоволно. Но не беше толкова зле, реши, докато придърпваше Елизабет към себе си. Тя беше в ръцете му. Лежеше до него. Топлината на тялото й и миризмата й бяха неоспоримо доказателство, че не е поредният сън, че не си въобразява.
Той си позволи да се унесе отново, но твърде скоро Лизи се размърда. Сам се завъртя към нея и отвори очи. Веднага съжали, когато чукове заблъскаха по вътрешността на черепа му по-жестоко. Слънцето беше изгряло. В стаята беше прекалено светло. Усещаше се сякаш отново е излязал от тялото, но беше по-зле. Изръмжа отново, но този път по-тихо, защото дори това караше главата му да кънти. Успя да се концентрира достатъчно и използва атмата си, за да накара сенките да се сгъстят и да скрият проклетата светлина, която го прогаряше. Когато прецени, че резултатът е добър, отвори отново очи на време, за да проследи как Лизи сяда в завивките. Тогава и ...