Елизабет се ослушваше за всеки шум. На пръв поглед нощта бе тиха, но впрегнала подсиленият си от същността на Сам слух, бързо й стана ясно, че греши. Трябваше й доста време да пресее всички звуци. Бе й необходимо дори повече, за да разбере как да игнорира онези, които не й трябваха. Мяукането на котка, смехът от улицата навън, тихото подхъркване на някой от храма или пък не толкова тихото ритмично скърцане в някоя от съседните й стаи не я интересуваха, но в продължение на часове тази какафония окупираше съзнанието й. Часове, които сега й липсваха, защото вече нямаше нищо, което да я разсейва от мисълта, че просто стои в стаята си и чака, когато й се искаше да хукне навън, да намери онази проклета жена и да забие нож между ребрата й. Или да я изгори жива. Или да реже парчета от нея, докато тя, отново, бе жива. Повечето от фантазиите й включваха този елемент. Сигурно имаше разни смеси – магически или медицински, които да й попречат да умре, преди Елизабет да й позволи. Благодарение на Са ...