Групата им продължи да върви необезпокоявано още няколко минути, като мошеника на привидно случаен принцип просто свиваше в някое от разклоненията. Накрая излязоха в някакво голямо помещение, от чиито стени и таван се отваряха малки и големи тръби и изливаха съдържанието си вътре. За да стане картинката още по-красива, Чарли засили светлината си. Застанал малко встрани от единия водопад, който се изливаше със звучно шуртене в основния поток на пода, мошеникът бавно се оглеждаше, сякаш се любуваше на гледката и ароматите, които помещението предлагаше.
Елизабет трябваше да го направи отдавна, но сега вдигна качулката си и покри носа и устата си с яката на ризата. Преди някакво време обонянието й милостиво се бе отказало да участва повече в каквото и да се случваше през тази нощ, но въпреки това миризмата тук бе толкова силна, че чак лютеше на очите й.
– Защо, нечистите да го вземат, каналът е достатъчно голям, за да побира хора в него? – избуча вкиснато. Ако не беше толкова широко, щеше да им се наложи да влязат по друг начин. Много по-чист начин, беше сигурна.
– Защото всичко това е строено преди магията и когато някоя тръба се е запушила, някой е трябвало да слезе и да я отпуши. – отговори й разсеяно Чарли, докато продължаваше привидно да се диви на архитектурата: – А и като са толкова големи, по-трудно се запушват и по-рядко се слиза долу, което обяснява паяците, но малко ме тревожи факта, че мишките не се появиха…
Сам го изгледа криво.
– Знаеш къде сме, нали?
– Аха…
– Флетчър, ако си ни загубил, ще те убия още сега и ще нахраня плъховете ти с теб. – изръмжа му Казра.
– Запази си агресията за гвардейците. – усмихна му се широко мошеника и за ужас на Сам тръгна към един от по-тесните отвори: – Пътят ни е от тук, дами и господа.
Елизабет не помръдна.
– Сигурен ли си? – попита го и посочи друг, който не само бе по-широк, но и в момента изглеждаше сравнително сух. – Какво ще кажеш за този?
– Разбирам, че изследователският ти дух се е събудил, но съм убеден, че ни трябва точно този. – каза и стъпи с единия крак в него, а кафявата течност, която минаваше за вода по тези места, заля ботуша му почти до глезен. – Идвате ли?
Лизи погледна за последно хубавата тръба и тръгна след Чарли.
– Дори не харесвам Гириш. – измърмори сърдито тя.
За известно време това бе последното, което каза. Просто не й се рискуваше нещо от полепналото по тръбата да попадне в устата й.
Нямаше представа колко дълго вървяха, но колкото и да беше – бе повече, отколкото Лизи някога бе искала да прекарва на подобно място. А по някое време тръбата започна и да се извива под наклон нагоре, така че трябваше да се подпира на стените, за да не се хлъзне и да падне в мръсотията.
По едно време стигнаха до разклонение. Продължаваше само пет-шест метра и на равни интервали от тавана излизаха три много по-тесни тръби. Толкова тесни, че Елизабет едва ли би успяла да пъхне нещо по-голямо от ръката си в нея, ако изведнъж откачи съвсем и реши да пробва. И точно на това място Чарли обяви:
– Стигнахме.
Лизи пак се огледа, чудейки се дали не е пропуснала нещо. Не, тунелът продължаваше да е сляп.
– Стигнахме? – попита. – Да не би тъмниците да са в дъното? Ще копаем ли до там?
– Не. – отвърна й мошеника весело. – От тук ще продължим като нормалните хора. – заяви й, а в същото време пред тях от тавана започна да се посипва фин прах.
Не се чуваше никакъв звук, освен съвсем тихичко триене – като от мишка, която ровичкаше. Въпреки това все повече и повече прах се сипеше в купчинки, които оформяха не особено правилен кръг. Постепенно от тавана започна да прозира светлина. Накрая над тях се чу изстъргване, Чарли се напрегна и повдигна ръка, сякаш държеше табла. Започна бавно да я сваля, а заедно с нея и отрязаното парче от тавана започна да се смъква. И да разкрива интересна гледка.
Елизабет се вторачи в тоалетната чиния, която сега стоеше пред тях.
– Искам да знам какви нормални хора познаваш, защото онези, които аз познавам, обикновено не минават през тоалетната.
– И ето, че познаваш нас, а ние сме тук. – усмихна й се Чарли и стъпи на тоалетната чиния, използвайки я за да се покатери по-лесно горе. Протегна ръка през дупката към нея: – Идваш ли?
Лизи въздъхна примирено и се приближи към тоалетната чиния, но преди да е стъпила на нея, Сам я хвана за кръста и я повдигна нагоре. Да се окаже внезапно във въздуха я накара да издаде задавен вик, но в следващия миг Чарли вече я бе изтеглил при себе си и я оставяше от другата страна на дупката. Която се оказа в малка кабинка, която съвсем отесня, когато и Казра се покатери при тях.
Лизи местеше поглед от мъжа си до Флетчър, който гледаше с известна погнуса изцапаните си от нея ръце. Възнамеряваше да ги пита дали всичко това е често явление при тях, тъй като никой от двамата не изглеждаше особено смутен, но тогава нещо много по-важно й направи впечатление.
– Чарли? – мошеникът я погледна въпросително. – Защо си чист?
Флетчър сведе поглед към напълно чистите си обувки и панталони. Нямаше нито петънце. Никъде по него.
– Пазя се? – усмихна й се чаровно накрая.
– Ползвал си магия. – Лизи го посочи обвинително с показалец. – Ползвал си магия, нали? Боговете са ми свидетели…
– Тихо. – прекъсна я с остър шепор Чарли. – В мъжките тоалетни сме. Някой ще те чуе и ще дойде да види какво прави жена тук.
На лицето й се изписа истинско възмущение.
– Да, защото ти ще започнеш да говориш фалцетно, мръсен измамник такъв!
– Е… – Чарли се ухили. – Не съм мръсен.
Сам видя как тялото на Лизи се напрегна. Щяха да останат без мошеник, което по принцип можеше да донесе само плюсове, но не и точно тук и особено когато на Лизи после щеше да й липсва. След година, две или по-скоро десетилетие, но щеше да започне да й липсва.
– После ще те държа, за да може Лизи да те изцапа. – заяви съвсем сериозно Сам и погледна към жена си: – Започвай да правиш списък.
– Какъв списък? – попита подозрително Флетчър. – Няма нужда от списъци.
– Направи го дълъг, амара. – ухили се Сам. – С всичко, което се сетиш, а ако нещо го нямаме – ще го намеря.
– Престани да й се подмазваш само защото си сгафил с розовия нож! – намръщи му се Чарли.
– Защо? – попита го учудено Сам: – Нали работи?
– Как ще работи? Тя е над тия неща! – мошеникът погледна към Елизабет, която не бе спряла да се опитва да го убие със силата на мислите си. – Нали?
– Цялата съм в паяшки черва и изпражненията на цял Ан Налат. Ти как мислиш?
– Не цял Ан Налат… Бедняшкият квартал няма канали… Не, знаеш ли какво? Няма значение! Важното е, че всички тук сме приятели, а ти имаш голямо сърце!
Елизабет присви очи срещу него и попита отсечено:
– Какъв е планът, след като излезем от тук?
– Първо трябва да видим как ще излезем. – започна Чарли, но вдигнатата ръка на убиеца го спря, преди да е продължил.
– Някой идва. – думите му бяха толкова тихи, че другите едва ги чуха. Бяха насочени основно към Лизи. Мошеникът чудесно знаеше какво значи знака да мълчи. Сам напрегна слуха си още малко. Опасението му, че който и да е отсреща, се канеше да влезе в тоалетните, се потвърди. Погледна Лизи, а в ръката му се плъзна абсурдно украсеният розов нож: – Искаш ли ти да се заемеш?
Елизабет вдигна вежди. Не знаеше от кое бе по-учудена – че изобщо я пита, или че наистина смята, че тя може да се справи с трениран войник. И докато идеята да опита я изкушаваше, щеше да е по-добре, ако не дадат шанс на някой да усети, че някой е проникнал в седалището – буквално – на гвардията.
– Не. – поклати глава и хвърли поглед към ножа. – Не го наранявай повече от необходимото.
– Няма. – отговори й Сам.
Сенките се прибраха от лицето му, разкривайки го за първи път, откакто влезнаха в тунелите. Извади от джоба си черна маска, с която скри чертите си вместо това. Натисна безшумно дръжката на вратата и се промуши навън. Чарли ги бе извел до най-близката от вратата кабинка, така че сега застана до стената тъкмо на време, за да види как мъжът влиза в помещението и посяга към атеша на стената, за да го запали. Не можа. Сам извъртя ножа и го удари с дръжката по тила достатъчно силно, за да го накара да се свлече. Прихвана го и безшумно го положи на земята, след което затвори вратата и едва тогава се обърна към все още леко открехнатата врата на кабинката.
– Чисто е. – оповести приглушено.
Лизи излезе отвън и мълчаливо наблюдава как Сам размота въже от кръста си и се зае да увие ръцете и краката на стража. Запуши и устата му, като откъсна част от ръкава на униформата му и я натъпка вътре. Когато приключи, го повдигна на рамо, а девойката побърза да отвори вратата на съседната кабинка, където убиецът остави припадналия мъж да седне върху тоалетната чиния. Бяха необходими няколко опита, за да го закрепи там, защото отпуснатото му тяло изпитваше силно привличане към пода.
Това бе и момента, в който Елизабет си даде сметка, наистина я осени, че правят нещо много, много незаконно. И то по нейно желание. Вдигна ръка, за да приглади успокоително косата си, но за щастие се усети на време и я свали обратно.
– Можем да спрем, амара. – каза й Сам. Гласът му я накара да го погледне стреснато. Макар да не можеше да види лицето му през маската, чу как гласът му омеква. – Оставяме всичко и се прибираме. Не е нужно да правиш нищо от това, особено за някой като него.
Чарли се облегна на кабинката и кимна леко. Само една дума от нея щеше да е достатъчна. Да рискуват животите си или да оставят Гириш да умре до часове – изборът бе неин.
Лизи си пое дъх, веднага съжали и бързо го издиша.
– Вече стигнахме до тук. – каза и се усмихна криво. – Пък и колко често Рамая ще успее да организира излизане в града с половината от сестрите си, за да ангажира гвардията?
– Когато пожелае. – отговори й Сам, но не смяташе да я убеждава повече. Вместо това извади от вътрешния си джоб малък пакет, който подаде на Лизи: – Щом продължаваме, ще ти трябва и това.
Тя се пресегна да го приеме, спря, свали ръкавиците си, натика ги в ръцете на Чарли и чак тогава го взе. Разгърна внимателно промазания плат. Нещо метално улови светлината на магическата сфера на Чарли и тя си помисли, че е друго оръжие.
Бъркаше. Дъхът й секна, когато видя доминото в ръцете си. Основата бе от черен плат. На допир наподобяваше коприна, но вместо да отразява светлината, той я поглъщаше. И точно това правеше финият сребърен филигран, насложен отгоре, да се откроява дори повече. Нежните нишки бяха извити в цветни мотиви, които плътно покриваха челото, разреждаха се около очите, след което дантелата се спускаше отново, за да скрие почти изцяло едната страна на лицето й.
Лизи прокара пръсти по филиграна внимателно, боейки се да не го развали някак. Беше… Беше произведение на изкуството.
– Откъде го взе? – попита тихо.
– Вакид я направи. – отговори й и малко неуверено я попита: – Харесва ли ти?
– Прекрасна е. – отвърна. Откъсна поглед от нея и му се усмихна срамежливо. – Принадлежи на лицето на някоя принцеса.
– За съжаление принцесата не е тук, така че маската ще трябва да се задоволи с теб. – усмихна й се Чарли и самият той постави на лицето си сивкава маска, след което дръпна качулката си, скривайки напълно светлата си коса: – Ако сте готови, може да тръгваме. Чух, че някъде тук има жрец, който много иска да си говори с нас.
Сам го стрелна с раздразнен поглед и тихо изръмжа, но си замълча. Елизабет поглади с палец още веднъж доминото и го постави на лицето си. То пасна като излято на чертите й, а лентата, с която се закрепяше, бе от разтеглива материя, която подсигуряваше, че няма просто да падне в неподходящ момент.
Мошеникът сплете пръстите на ръцете си и ги протегна хубаво напред, за да изпукат звучно, след което ги изтръска. Бяха си говорили за бариерата, с която щеше да ги скрие – водна магия, която отразяваше онова, което ги заобикаляше. Корън МакГилиан, капитан на пиратския кораб „Вечерницата“, бе използвал такава, за да скрие Елизабет, когато бягаше от Рива и страшниците. Спомняше си, че му трябваха няколко секунди, за да издигне бариерата около отвора под бюрото си, така че очакваше на Чарли да му е необходимо повечко време. Но тогава просто така въздухът около тримата затрептя леко и мошеникът оповести:
– Готови сме. Стойте близо до мен.
Отвори внимателно вратата на тоалетната и излезе. Лизи и Сам го последваха в коридора.
Намираха се на приземния етаж и Чарли ги бе уверил, че ще ги изведе възможно най-близо до тъмницата. Въпреки това щеше да им се наложи да преминат през четири коридора и едно стълбище, които би трябвало да са сравнително пусти. Това „би трябвало“ не вдъхваше особено спокойствие на Елизабет, но нямаше друг избор, освен да вярва, че Сам и Чарли знаят какво правят.
Вярата й бе подложена на изпитание през първите три минути, когато на метри от тях по пресечен коридор се появиха трима гвардейци. Изведнъж високите прозорци с витражи, през които слънчевите лъчи рисуваха шарени картини по стените, спряха да й се струват красиви и се превърнаха в опасни. Какво, ако светлината се отразеше не както трябва върху бариерата им? Какво, ако войниците забележеха?
Но те не обърнаха внимание и продължиха по пътя си. Лизи си отдъхна и групата им продължи тихо нататък.
Втората среща бе на стълбището. Двама гвардейци, мъж и жена, тъкмо се качваха нагоре. Чарли направи знак на Сам и Елизабет да се отдръпнат плътно до стената на площадката и да почакат. Стражите бяха вглъбени в разговор и по всичко изглеждаше, че отново ще им се размине, когато жената спря на предпоследното стъпало и направи гримаса.
– Мирише ли ти на фъшкии? – попита.
Мъжът подуши въздуха и издаде погнусен звук. Отвори уста, за да отговори нещо, но спря. Очите му се приковаха право напред. В тях.
Преди Елизабет да е осъзнала какво става, Сам вече бе изскочил от бариерата. С две бързи движения изби ръката на мъжа, когато посегна към меча, и го извъртя, така че да застане като щит между него и жената. Нямаше защо да се тревожи, че тя ще го нападне обаче. Чарли бе направил рязко движение с ръка и целият въздух излезе със свистене от дробовете й. Тя започна да дращи по гърлото си паникьосано, докато колегата й правеше същото по ръцете на Сам, който го бе хванал в здрава хватка и го душеше.
Секунди – само толкова бяха необходими на двамата убийци да неутрализират тренирани да пазят кралското семейство войници. Дори по-бързо щяха да ги убият, ако бяха решили, но в случая само ги оставиха да си почиват облегнати на стената.
Сам се върна под бариерата и погледът му потърси този на Лизи, а после бързо се отклони. Тя имаше време единствено да докосне ръката му, за да му покаже, че не я е уплашил, преди отново да тръгнат.
Мошеникът ги доведе без повече премеждия до обкована с метал врата от солидно дърво. Застана пред нея и започна да я оглежда. Не беше нужно много, за да се види, че магията го беше забавила. Вратата и рамката бяха резбовани със символи. Такива се виждаха издълбани и в самата стена. Щом мошеникът се приближи, линиите на украсата оживяха, просветвайки леко в тъмно червено. Чарли наклони любопитно глава на една страна. Сам познаваше добре това изражение, както и кривата усмивка, която се появи на лицето на приятеля му. Появяваха се всеки път, когато видеше някоя много сложна магия, която се разваляше с някаква лесна стъпка, която само той можеше да види и усети.
– Хората наистина трябва да спрат да си харчат парите за глупости. – не закъсня и коментарът му. Приклекна пред вратата. Ръцете му бързо се плъзнаха по рамката в ляво, после и по пода и накрая съвсем уверено докосна центъра на заклинанието и пред погледа им сякаш магията се отдръпна от пръста му и резбованите фигури просто угаснаха, превръщайки се отново в обикновена украса. – Фасулска работа.
Елизабет пробва дръжката. Вратата не се отвори.
– Фасулска, а?
Усмивката му трепна едва забележимо.
– Магията. Гениите никога не са оценени подобаващо! – въздъхна тежко, преди да й подаде увити в плат инструменти: – Искаш ли да се пробваш с ключалката?
– Не знам. Какво ще правим, ако я отключа по-бързо от теб? Тогава и сам няма да можеш да оценяваш гения си.
– Ако успееш, ще знам, че и протежето ми е гений и съм те избрал правилно. – заяви й Чарли.
– Тя е мое протеже. Не е твоя. – изръмжа Сам, а в същото време сенките се сгъстиха около вратата и се чу тихо изщракване.
Чарли изсумтя недоволно и отново прибра инструментите си.
– И двамата знаете, че не съм ничие протеже, а съм ви шефка, нали? – подсмихна се Лизи и влезе в тъмницата.
– Щом тази мисъл те кара да се чувстваш добре. – усмихна й се Чарли, а в същото време Сам каза отсечено:
– Да.
За тъмница помещението бе много добре осветено. И чисто. Елизабет никога нямаше да забрави килията, в която я бяха натикали в Рива. Малкото прозорче, гледащо към улицата отвън, през което хората хвърляха боклуците си и пикаеха. Нарочно. Тежката, желязна врата, през която й хвърляха гранясала храна, когато не влизаха да я бият. Студа, мрака, самотата…
Усети ръката на Сам на рамото си и осъзна, че просто е спряла в началото на дългия коридор. Тръсна глава, за да се освободи от спомените и тръгна напред покрай двете редици много подобни на онези от Островите врати. Основната разлика бе, че по тези имаше още от руните, които Чарли бе обезвредил на влизане.
– И си сигурен, че няма да задействаме някаква аларма? – попита го тихо тя.
– Нараняваш ме, Лизи. – изгледа я разочаровано Чарли: – Нима се съмняваш в мен?
– Непрекъснато.
Мошеникът в миг се хвана за сърцето и изкриви лицето си в гримаса, сякаш току-що беше извадила една от камите си и го беше забила там
– Убиваш ме! – заяви драматично. – А мислех, че си ми приятел! Сестра!
– Не трябва ли да те умилява, че съм ти приятел, въпреки че се съмнявам непрекъснато в теб? – попита го, но не дочака отговор. – В коя килия e?
– Няма да ти кажа. – нацупи й се, но преди ръмжащия Сам да каже каквото и да било, посочи към една врата четири килии по-надолу: – В тази.
Елизабет му я посочи с театрален жест.
– Заповядай.
– Само заповеди и никакви похвали. – въздъхна Чарли и отиде до вратата, оглеждайки ключалката.
Сам, от своя страна, мълчаливо застана на пост. Погледът му беше вперен напред по коридора, следейки дали още някой от гвардейците няма да се появи. Не помръдна дори когато Лизи застана до него, чакайки Чарли да отвори.
„Трябва да си промениш гласа.“ – прошепна в главата й Сам: – „Жрецът ще те познае.“
Елизабет дори не се бе замисляла за това.
„По-дълбок?“
„Ще свърши работа.“ – потвърди й и добави: – „И не говори много. Използвай кратки изречения и команди.“
Лизи кимна. Докато се увери, че качулката покрива добре косата й, Чарли вече се бе справил и с тази ключалка. Вратата се отвори беззвучно навътре. Светлината от атешите в коридора разцепиха пълния мрак в килията и разкриха затворника вътре.
Лежеше на една страна в дъното на тясната килия. Носеше дрехи, които трябваше да са прекроени от прокъсани вече чували и изглеждаха едновременно твърде къси и прекалено широки. Беше бос.
И, естествено, бе покрит с рани. Пръстите на левия му крак изглеждаха смазани от нещо тежко, няколко на ръцете му бяха изкривени под неестествени ъгли. Лицето му бе подуто до неузнаваемост и лъщеше от треска. Дори без засилено обоняние Елизабет подушваше миризмата на болест, идваща от пребитото му тяло.
В първия момент Лизи помисли, че са се объркали, понеже наистина не можеше да го разпознае под всичката кръв и синини, но тогава мъжът простена слабо:
– Вече всичко казах… казах всичко… не повече… моля ви, не искам повече…
Думите му завършиха с тихо хлипане. Елизабет не си бе представяла, че ще чуе нещо подобно от Гириш, но това бе неговият глас.
– Това зависи изцяло от теб. – каза Сам равно и ледено, карайки стареца да се опита да се свие и да проскимти леко, сякаш някой го беше сритал.
Елизабет трябваше да си напомни, че все още не знаеха със сигурност дали Гириш е невинен, така че няма основание да се мръщи на Сам. Приближи се и приклекна пред Главният жрец, изтръгвайки още един уплашен вопъл от него. Едното му око се отвори съвсем малко, колкото да огледа тримата новодошли. Бързо го затвори отново и започна да се моли тихо на Луната и на Ну‘Ахра.
– За главата ти има награда от двадесет сребърни сиглоя. – информира го, стараейки се да направи гласа си неразпознаваем. Думите й привлякоха вниманието му и окото отново се отвори. – Утре някой ще дойде за нея. Ние сме единственият ти шанс. Говори.
– Вече казах всичко! – отново проплака жреца и прибра ръцете си към себе си. – Всичко!
– А беше ли истината?
– Всичко е истина. – повтори като в транс мъжа, с равен и потреперващ глас.
Елизабет премести тежестта си.
– Тогава как го направи? – попита го. – Къде ги убиваше? Как успяваше да ги оставиш пред статуята, без никой да те види?
Тези въпроси накараха Гариш отново да я погледне, а Сам можеше да подуши страха му, без да използва сетивата си за това. Очите на мъжа се разшириха от ужас, лицето му започна да лъщи дори по-силно от пот и вената на врата му заподскача бясно.
– В стаята. Убивах ги там, а после ги изнасях, когато никой не гледаше. – каза накрая пресипнало и много тихо.
– Коя стая? – попита го Елизабет.
– Под училището. – този път отговора буквално излетя от устата му.
Лизи се намръщи.
– Значи примамваше момичетата в склада с фантомите, отваряше тайната врата със скрития механизъм и ги вкарваше в стаичката?
– Да. – потвърди й: – Всичките.
Лизи и Чарли се спогледаха безмълвно. Този отговор й каза всичко, което искаше да знае, но въпреки това реши да зададе един последен въпрос:
– Включително и безследно изчезналите?
Гариш преглътна с мъка и шумно, преди да повтори:
– Всичките.
Елизабет се изправи и погледна към Сам.
– Лъже, нали?
– Да. – отговори й, а жрецът отново изскимтя силно и се сви на постелката си.
Тя кимна и отново се вгледа в стареца. Бе толкова пребит и отслабнал, че тя едва можеше да повярва, че това е същият мъж, който не изпускаше шанс да й се скара, защото не използва „правилния метод“. Въздъхна тихо. Наистина й се искаше да беше той.
Изправи се и направи знак на Сам. Убиецът зае мястото й, бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади малка стъкленица с фантом. Щом я видя, жрецът извика задавено и се опита да скрие лице. Казра не му позволи. Хвана челюстта му и стисна, карайки го да отвори уста. Старецът започна да го удря със счупените си ръце.
Елизабет си наложи да продължи да гледа и да мълчи, колкото и да й се искаше да го оставят на мира. Знаеше какво е да те насилят да ядеш фантом, но също така не вярваше, че Гириш ще преживее местенето без него.
Сам издърпа тапата на стъкленицата със зъби и после бързо изсипа съществото в устата на мъжа. Пусна челюстта му и вместо това запуши устата и носа му с ръка. Старецът започна да хлипа, но накрая нуждата да диша спечели. Преглътна и Сам му позволи да се отпусне сломено на земята.
Тримата зачакаха раните да зараснат, но единственото, което се промени, бе сладникавата миризма на инфекция. Може би ако имаха още един фантом, но дори Елизабет да не беше тук, магическите защити ги държаха далеч.
– Не мисля, че може да ходи сам. – каза тя на мъжа си. – Ще трябва да го носиш.
– Не. Не. Не. – старецът направи опит да се избута възможно най-близко до стената и по-далече от тях.
– Сигурна ли си? – попита я Сам, без да обръща внимание на стенанията и пъшкането, което изпълниха стаята.
– Не можем да го оставим тук. – отвърна и посочи премазаният му крак. – Това ще го убие преди убийците, ако някой не го погледне.
Казра измери с поглед отново мъжа. По хрипливото му дишане съдеше, че имаше поне едно счупено ребро. От отговорите му личеше, че е съгласен на всичко, стига това да не донесе още болка. Фактът, че никой от тях не го беше докоснал, не значеше нищо за стареца, чийто поглед беше мътен от преживяното и треската.
Сам чудесно познаваше това състояние в хората. Още съвсем малко. Един удар, един счупен пръст или изваден нокът и щеше да бъде пречупен, но все още не беше прекрачил границата. Тишината накара старецът да започне да скимти дори по-силно. В момента бе повече ранено животно, отколкото човек. Сам реши, че е крайно време поне временно да сложи край на мъките му и да спести всичко това на Лизи. Ръката му се стрелна към врата на мъжа. Главния жрец дори не можа да проскимти, когато Сам притисна точката там, карайки го да потъне в дълбок сън без сънища.
– Ще спи известно време. – каза, за да не го помисли Лизи за чудовище, а в същото време прихвана мъжа и сравнително внимателно го преметна върху рамото си.
Тя кимна отново, прехапа устна и посочи с брадичка вратата, където Чарли стоеше на пост.
– Да се махаме от тук.
Моля последвайте Лизи тук :)
facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay
© Лесли All rights reserved.