Адът беше настъпил за миг. Хората пищяха и бягаха навсякъде. Рамая хлипаше над тялото на баща си, докато Тамеш се опитваше да я изправи. Вещицата се беше дръпнала настрани и гледаше с най-добрата си имитация на ужас, докато морите летяха наоколо и сееха смърт. Сам също се беше постарал да изглежда доволно обезпокоен, за което му помагаше и фактът, че не беше съвсем сигурен къде е Елизабет в тази лудост. Знаеше само, че е тук, защото връзката му казваше това, но и без нея можеше да се обзаложи, че е хукнала насам при първия писък. Тя просто не можеше да стои безучастно настрана, но Сам се помоли поне да е в някой по-спокоен край.
Самият той побягна в противоположна на Малора и имперското семейство посока. Нямаше начин да се окаже затворен някъде с нея, когато Лизи беше отвън. Личната стража на Ираж се справяше достатъчно добре със задачата да отблъсква морите и да му проправя път през хаоса. Двама от тях дори го хванаха под мишниците и го пренесоха до каретата му, а щом се оказа вътре и достатъчно далеч от погледа на вещицата, Сам откъсна малка част от себе си, остави я в тялото и се просмука в тъмнината отвън.
Тогава го чу. Заповедническият глас на жена му, който успя да надвика цялата суматоха и да закове на място не само мората, която се беше надвесила над Рамая, но и всички останали. Продължи само миг, но това бе достатъчно на гвардейците да си свършат работата, а Сам да я намери сред тълпата и да изтръпне, когато я видя да лежи в тревата на няколко метра от тях. Страхът замъгли разсъдъка му. Не можеше да откъсне очи от мястото, където бе паднала, макар бягащите хора да му позволяваха само мимолетни погледи. Единствено чистата случайност я спасяваше от това да я стъпчат. Връзката им му казваше, че е все още жива, но той трябваше да се увери лично. Трябваше да я защити. Втурна се към нея, без да го интересува дали Малора или някой друг ще го види. Молеше се Лизи да издържи още малко, само че точно тогава Богинята на късмета я изостави.
Едно от летящите извращения се спусна към нея. Елизабет лежеше отпусната. Нямаше да се защити. Нямаше да се спаси. Той щеше да я изгуби. Сам реагира инстинктивно на страха. Огнените заклинания на магьосниците осветяваха всичко, но той използва сянката, която мората хвърляше над жена му, и я уви около мората. Нечистата изпищя и задрапа по мрака. Сам изскърца със зъби и стисна. По-силно. От тук можеше да чуе как костите й изпукаха, да види как черната кръв бликна от очите и устата й. В следващия момент съществото се разпадна на фин прах.
Сам се стрелкаше в сенките със скорост, която граничеше с летене. Трябваше да я стигне, преди нещо друго да се опита да я нарани. Беше готов да унищожи всичко, което се изпречи на пътя му, но капчицата разум, която му бе останала, му напомни да облече някакво тяло, преди целият град да е започнал да жужи как Ка‘Раим се е вихрил на площада сред морите и е спасил жрицата. Нахлузи първия сравнително цял труп и в движение поправи счупената му ръка и раздраните гърди. Връзката, която го свързваше с Елизабет, продължаваше да съществува между тях, показвайки му, че тя все още е жива. Все още беше тук, но Сам изтръпваше при мисълта, че всеки момент ще се скъса й ще изчезне.
По пътя няколко мори се изпречиха на пътя му и Сам просто ги разчлени със сенките си, оставяйки след себе си черен прах и перли. Беше готов да убива и хора, ако застанеха между него и Елизабет. Видя един, застанал над жена му, и започна да събира сенките, за да го убие, когато разпозна Чарли. Напрежението в него намаля съвсем малко, но Сам удвои усилията си, за да ги стигне по-бързо. Почти не отчете съпротивлението на бариерата, която мошеникът бе издигнал около тях, и направо падна на колене до отпуснатото тяло на Елизабет. Лежеше по лице и за един ужасяващо безкраен миг му се стори, че не диша.
– Как е? – попита и с трепереща ръка отметна кървавите кичури коса от лицето й.
– Не знам. Сега дойдох. – отвърна Чарли и приклекна до тях. Очите му бързо обходиха бледото й лице и всичката кръв, преди напрегнато да каже: – Трябва й лечител. Или фантом.
Дрехите й бяха прогизнали. Лежеше в черна локва, която Сам с ужас осъзна, че всъщност е изтекла от нея, а крайниците й бяха неестествено извити. Беше потрошена, а по свиркащото й дишане, можеше да заключи, че и ребрата й бяха пострадали. Беше развалина. Изведнъж целият страх, че може да я загуби, който беше държал заключен до сега, го заля, карайки го да се разтрепери неудържимо, докато приглаждаше косата й.
Трябваше да се стегне. Беше ранена лошо, но все още бе жива. Все още дишаше. И проклетите Богове и Луната му бяха свидетели, че нямаше да я изгуби. Нито днес, нито когато и да е било.
И сякаш те го чуха и решиха да се присмеят на клетвата му, защото тялото на Лизи започна да се разтриса все по-силно от конвулсии. Трепереше.
– Загубила е много кръв. – отчете очевидното Сам, докато посягаше към гривната на ръката й, за да активира заклинанието за регенерация. Надяваше се да е достатъчно, за да я закрепи поне още малко. Внимателно я обърна, прихвана я и се изправи с нея, налагайки си да не я притиска към себе си, както му се искаше, за да не я нарани. – Отиваме при Захир.

Докато тичаха към дома на лечителя, Чарли се чудеше как, в името на всички светещи гущери, бяха стигнали до тук. Само за няколко часа от това за една бройка да убият или поне сериозно да ранят демон минаха през това Сам и Лизи практически да се разделят, след което малко или много да се оженят – и двамата оплескани с кръв, понеже бяха те. Да не забравяме шантавата бабичка, която веднъж вече го бе разпознала като Устат, а сега, като се опита да я проследи, все едно се бе разтворила във въздуха. Точно както привидно се бе и появила. И най-накрая нападението. Морите, на които успя да попречи да си тръгнат с безценен товар. И Лизи.
Не можеше да реши дали това момиче е прокълнато или Боговете я бяха харесали. Чарли би избрал проклятието.
Погледът му се спря на едната й ръка, безжизнено отпусната и подскачаща с всяка крачка на Сам. Бяха превързали набързо с парцали от дрехи по-големите рани, но кръвта сълзеше и бе напоила превръзката. Заради ухапването на мората нямаше да спре без намеса от лечител или доктор. Или фантом. Чарли се огледа за пореден път, но малките проклетници се бяха покрили, след като магьосниците най-накрая активираха както трябва магическата клетка над града, с която да спрат идването на още мори или на нещо по-страшно.
Флетчър не се молеше често на Боговете. Не му бе помогнало в миналото, когато най-много се бе нуждаел от тях, а след това се бе научил да се оправя сам. Но сега се хвана, че се моли. Да стигнат на време. Да дадат достатъчно сила на Лизи, за да издържи пътя. Ако можеше, щеше да се помоли и на нея да не се отказва, само че не смееше да каже и дума пред Сам.
Чарли никога не го бе виждал такъв. Макар тялото, което ползваше, да бе невзрачно и по никакъв начин да не изглеждаше застрашително, ако не се броеше всичката засъхнала кръв, хората инстинктивно се отдръпваха от пътя му дори в паникьосания си опит да избягат. Сенките покрай тях трептяха, няколко дори се увиваха около атешите и удушаваха светлината им. Мошеникът не мислеше, че Сам го прави нарочно. По-скоро несъзнателно се опитваше да предпази Елизабет, като я обвие в мрак и я скрие.
– Тя ще се оправи, Казра. – каза му по-уверено, отколкото се чувстваше. – Знаеш колко е упорита.
– Много. – изръмжа Сам и притисна скъпоценния си товар. Всеки момент щяха да стигнат Захир. Още малко и тя щеше да получи помощ. Отново да му се усмихне. Повтаряше си тези думи като мантра, влагайки цялото си същество в тях и молейки се да се превърнат в реалност. – И ще се оправи, защото ще я накарам.
Чарли премига и започна да размахва ръце.
– Чакай! Ти наистина можеше да я накараш! – възкликна и посочи към припадналото девойче. – Можеш да я нахраниш!
– Тя трябва да вземе от мен. – изръмжа ядосано.
Чарли изруга под нос, но преди да измисли какво друго да каже, Елизабет издаде тих звук. Мошеникът се напрегна, за да се изравни със Сам, тъкмо на време, за да види как тя отваря леко очи. Погледът й разфокусирано зашари насам-натам, а веждите й се свиха объркано.
– Дечко, всичко е наред. – каза й Чарли, привличайки вниманието й. – Ранена си. Водим те при Захир.
Тя отвори уста, но от нея не излезе звук. Очите й отново се затвориха и останаха така достатъчно дълго, че Флетчър да реши, че отново е изпаднала в безсъзнание. Но тя ги отвори и този път погледът й попадна право върху лицето на Сам. Непознатото лице на Сам.
Мошеникът видя секундата, в който страхът се зароди в нея. Лизи се помъчи да се извърти, а после немощно удари Казра в гърдите с ръката, която не беше счупена. Чертите й веднага се сгърчиха в гримаса от болка, но тя опита да го удари отново.
– Какво правиш, шейа? – попита я ужасено Сам, когато усети острието на кръвта й да пробива кожата на гърдите му не повече от сантиметър. Нямаше нито достатъчно кръв, нито атма да прави такива неща. – Спри веднага! Ще се убиеш!
Острието потъна още няколко милиметра, след което спря. Лизи започна да диша тежко, мъчейки се да си поеме дъх въпреки треморът, който премина през цялото й тяло и я скова. И после внезапно спря и главата й отново клюмна.
– Какво стана? – попита притеснено Чарли. – Жива ли е?
– Да. – изръмжа Сам и се затича по-бързо.
Времето сякаш се разтегна. Дали дишането й не заслабваше? Въпреки че изкара част от същността си като маска, за да може да я чува и подушва, убиецът пак не успя да долови нищо повече от хриповете й. Стисна зъби. Не смееше да тича по-бързо от сега, за да не я нарани още.
Когато най-накрая пред тях се появи тъмния силует на къщата, прозорците не светеха. Сам си каза, че това не значи нищо, особено за Захир, който прекарваше повечето си време долу в моргата. Отвори вратата с шут и нахлу вътре.
– Захир! – извика с пълно гърло и се затича към стълбището, но за негов ужас лечителят го нямаше никъде, дори долу. – Къде си, нечистите да те вземат!
Чарли беше спрял на върха на стълбите и се мъчеше да не псува.
– Имам познат доктор на няколко пресечки от тук. – каза напрегнато. – Ела.
Сам вече се обръщаше, готов да хукне по стълбите нагоре, когато погледа му се плъзна по рафтовете с хиляди стъкленици по тях.
– Тук има фантоми! – извика.
Остави Лизи на масата за аутопсии, стараейки се да не допуска мислите му да се отклоняват натам. Грабна две бурканчета. От едното го гледаше нещо, което едновременно беше слузесто и с щипки като на рак, а съществото в другото напомняше стоножка.
Докато отваряше стъкленицата и вадеше слузестата гадинка, Лизи не беше помръднала. Сам с едно движение изтръгна краката на фантома, оставяйки мекото тяло.
– Кълна се, шейа, за последен път ме караш да правя това. – каза й.
Разтвори напуканите й устни с една ръка, а с другата започна да натъпква вътре гърчещият се и пищящ фантом.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay