„Шейа, какво си мислиш, че правиш?“
Елизабет се зачуди как така черната фигура се е озовала в пустинята. После отвори очи и осъзна, че е в кръга светлина, а горещият вятър и пясъка идват от тъмнината отвъд. Мрачният силует се отдели от нея, късайки с лекота лепкавите нишки, които се опитваха да го задържат вътре.
– Казвам се Шей – изграчи тя и покри очите си с ръка. Дори в съня изтощението от дните в пустошта не я напускаше.
„Повече ти приляга „глупачка“. Само кръгъл идиот се разхожда на слънце в пустинята. Можеш да умреш така.“
Елизабет се засмя – не можа да се сдържи.
– Какво ти пука? Убиваш ме тук всеки път, щом затворя очи!
„Това е различно.“
– Защото ти го правиш? – погледна го тя.
Фигурата се запъна. Мастилените вихри, които трябваше да са лицето му, се задвижиха по-бързо.
„Всъщност не съм те докоснал с пръст“ – обяви накрая.
– Не, само насъскваш чудовищата си и мъртвите ми приятелки – озъби му се и го изгледа толкова високомерно, колкото можеше, докато си лежи на земята. – Защо ...