Щом се отдалечиха достатъчно, Елизабет издърпа ръката си и се отдръпна от страшника. Този път той не се опита да я хване отново, може би осъзнал, че е прекалил. А може би ръмжащия от рамото й Франк имаше нещо общо.
Колкото и да се опитваше да не си спомня и да не мисли за това, гледката на мъртвата жена бе прогорена в съзнанието й. Беше виждала как пода на балната зала бе станал червен от кръв. Беше виждала нахапани тела, изсипани вътрешности и откъснати със зъби крайници. Но това бе причинено от мори. От чудовища.
Някой преднамерено бе рисувал по тялото на онази жена.
Калахан наистина вярваше, че тя е способна на нещо толкова жестоко. Не би трябвало да е изненадана, каза си. Той не я познаваше – само си мислеше, че я познава. Смяташе я за сянка, за нещо по-ужасно от морите, защото е способно на същата жестокост, но и на рационална мисъл. С това интересът му към нея се изчерпваше. Защо му беше да си прави труда да опознава чудовище? Достатъчно бе да знае как да ги убива.
Докато се приб ...