Елизабет седеше на пода на килията си, прегърнала коленете си и скрила лице в тях, опитвайки се да запази поне мъничко топлина в тялото си. В ръцете си стискаше колието от майка си.
Даваше си сметка, че е напълно излишно, когато след броени часове вече нямаше да чувства нищо. Изведнъж я напуши смях, когато се сети, че преди да умре, разтопеното сребро, което щяха да излеят в гърлото й, определено щеше да я сгрее. Закикоти се и заскимтя от болката, която смехът предизвика, но стражът, който пазеше отвън, сложи край на истерията й, като удари желязната врата с палката си.
Това я накара да потръпне. През последните десет дни се беше научила, че не е добра идея да ядосва пазачите, както и че за постигането на това не е необходимо кой знае колко. Първите три или четири дни влизаха при нея при най-малкия повод и я пребиваха почти до безсъзнание. След това просто спряха и ако Елизабет не бе толкова уплашена, сигурно щеше да забележи новите ръждивокафяви петна по пода и стените на килията си или как стражите, които веднъж на ден отваряха масивната метална врата, за да й хвърлят една паница с гранясала гадост, носеха на показ синджири със божественото слънце с девет лъча на Ертар около вратовете си и правеха знаци за прогонване на злото, докато бързаха да се махнат от там. Но Лизи бе подивяла от страх, защото в тесния й затвор беше тъмно, а в мрака, както бе научила, наистина се криеха чудовища. Преследваха я трескави сънища, в които чернотата й говореше и се опитваше да я докосне, а сенки с бръсначи вместо зъби разкъсваха Мартин и Марго пред очите й. И всичко миришеше на кръв, урина и повръщано. В тези моменти наистина се чудеше дали не й беше по-добре, когато стражите я пребиваха до безпаметност. Тогава поне не усещаше нищо – нито ужаса, нито болката, нито задушаващото отчаяние. Защото бяха изминали дни, а единственият, който дойде да говори с нея, бе някакъв магистрат, за да й каже, че са я намерили за виновна по обвинения в съучастие със силите на злото и вещерство, в резултат на което са загинали двадесет и трима представители на аристокрарицята и над седемдесет „други“. Наказанието щяло да бъде смърт чрез поглъщане на разтопено сребро – предпочитаният метод за убиване на всеки „слуга на злото“.
Над сто души, за чиято смърт я държаха отговорна. Елизабет не можа да намери думи, а магистратът си тръгна. Чак след това девойката се сети, че не й е казал кога ще се изпълни присъдата. В началото това бе на косъм да я побърка окончателно, но после си даде сметка, че по всяка вероятност е част от наказанието й – да живее в неведение и със страха, че всяка глътка мазен, влажен въздух може да й е последната; че във всеки един момент може да дойде войник и да я извлече от килията й, за да я убият. И макар да го осъзна, това не й помогна особено – само колкото да престане да удря като обезумяла по вратата, да тряска с дървената си паница по стените и пода и да вика до малкото прозорче.
Научи се да мрази това прозорче. Досами тавана, тясно, с железни решетки и без стъкло, първоначално го приемаше като късче свобода и надежда, ала после си даде сметка, че и то, като всичко останало тук, имаше задачата да я изтезава. Килията й се намираше на първия подземен етаж на Съда – голяма и красива сграда, построена точно на площада, където се извършваха и екзекуциите. Ако Лесли отидеше до прозорчето и успееше да се покатери, за да надникне през него, щеше да види платформата, където щяха да изпълнят нейната. Но дори и да не гледаше към бъдещото си лобно място, бъдещата й публика идваше да гледа нея. Малки и големи деца се предизвикваха едно друго да надникнат в килията й, мъже пикаеха през решетките, а жени изливаха нечистотии и развалени зеленчуци вътре. Вонята беше нетърпима, особено през онзи час следобед – най-горещият, естествено – когато слънцето намираше път до килията й. Елизабет мислеше, че само ако завали малко дъжд, някак ще отмие миризмата, но влагата я направи по-тежка и лепкава. Единственото й спасение идваше през нощта, но тогава тя зъзнеше в парцалите, останали от роклята й.
Въздъхна тихо и надигна глава, поглеждайки към малкото прозорче, като нарочно пропусна купчината зловонен боклук, който се помръдваше леко от време на време, раздижван от мишките и плъховете. Ако не друго, така поне гадините не я закачаха, твърде заети да пируват. От мястото си на земята не можеше да види какво се случва отвън, но чуваше ясно виковете на главния екзекутор, който даваше нареждания за засилване на огъня, с който разтопяваха среброто.
Сребро срещу демони.
Дали беше за нея, или за някоя мора?
Не, не беше за нея, каза си твърдо. Майка й нямаше да позволи собствената й дъщеря да загине по този начин. По какъвто и да е начин. Вероятно баща й обаче й пречеше да дойде да я види, но Лизи вярваше, че майка й щеше да намери начин. Майките бяха за това, нали? Да помагат на децата си, когато са загазили. А Елизабет бе затънала до ушите и се давеше.
Следващите минути прекара все така свита, криейки лицето си, за да не усеща смрадта и да не вижда дали някой пак не я наблюдава през прозорчето, сякаш е някое екзотично животно в зоопарк. После обаче чу гласове пред вратата на килията си, а след малко и подрънкването на ключовете. Надигна глава и погледна натам с надежда. Пантите изскърцаха, вратата се отвори, а войникът предупреди, впивайки поглед в нея:
– Внимавайте, сър. Тя е опасна.
– Знам. – Oтвърна мъжки глас.
Сърцето й заби бясно в гърдите й. Баща й. Елизабет не посмя да помръдне от страх войникът да не размисли и да не го допусне вътре.
– Ще бъда отвън. – Каза пазачът и се отдръпна, за да му направи място.
Погледът й попадна първо на лъснатите му обувки. И тогава блестяха от чистота въпреки всичката кръв и разруха наоколо. Зачуди се дали бяха същите, с които я рита онази нощ. Присви колене по-близо до тялото си в несъзнателен опит да се предпази от бъдещи удари. После очите й бавно запътуваха по перфектно изгладения ръб на черните му панталони, по искрящо бялото ръбче на ризата му, което се подаваше изпод копринената зелена жилетка на златни цветни мотиви, плъзна се по черния плат на сакото му и се спря на черното шалче около врата му. Майка й му подари тази жилетка за рожденият му ден тази година.
Господин Шей вдигна облечена в мека кожена ръкавица ръка към устата си и направи гримаса. Лизи не каза нищо. Не можеше да намери гласа си и без това, така че просто зачака със свитото си сърце и с плахата си надежда той да заговори.
Баща й обаче не бързаше. От мястото си до вратата огледа всичко, което имаше да се оглежда в тясната й килия. Не пропусна нито мухъла по стените, нито паяжините по ъглите, нито цвърченето на пируващите мишки. Кофата, която й бяха оставили, за да се облекчава, паницата с гранясала слузеста каша за ядене – нищо не му убягна. И чак когато не остана нищо повече за гледане, той обърна присвитите си презрително очи към нея.
– Знаеш ли какво направи? – попита я, думите му заглушени от ръката му.
– Татко…
– Имаш ли представа какво ни коства твоето малко изпълнение! – повиши глас. – Разорени сме!
– Съжалявам…
– Всичките ми партньори! Всичките ми клиенти! Всички избягаха, щом научиха, че дъщеря ми е чудовище!
Думата увисна в настъпилата тишина.
– Татко… – Изхълца Елизабет. – Съжалявам! Моля те…
С една крачка той я стигна и я срита в крака. Тя изпищя и се сви дори повече, мъчейки се да потъне в студения, влажен камък.
– Не съм ти никакъв „татко“! Да не си посмяла да говориш за мен по този начин!
Наплю я и се обърна да си върви. Щеше да я остави. Щеше да си тръгне и да я остави тук! Тя се хвърли в краката му, хвана го за крачола
– Не! Татенце, моля те! Не ме оставяй! Моля те! Помогни ми!
На лицето му се изписа отвращение и той пак я изрита. Елизабет се прекатури по гръб и през насълзените си от страх и замъглени от болка очи го видя как изтупа крачола си. Направи една решителна крачка към вратата и спря. Обърна се към нея. Девойката дори не можеше да опише облекчението, което я заля, когато баща й се върна. Нямаше да я остави! Но той само се наведе, пресегна се към отпуснатата й ръка и откъсна колието от сапфири и диаманти – онова, което баба й бе дала на майка й, а майка й даде на нея за бала. За годежа й с Мартин. Мартин, който не само не й предложи, но сега беше й мъртъв. Баща й изтръгна колието от пръстите й, изправи се, потропа на металната врата.
– Дано не умреш веднага, когато излеят среброто в гърлото ти! Дано страдаш, както сега страдаме ние заради теб!
И излезе.
Елизабет не помръдна повече.

Можете да намерите още от историята на Лизи тук: 

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com