Jan 16, 2018, 3:53 AM

 Нечистите - глава 4.2 

  Prose » Novels, Fantasy and fiction
1300 2 1
Multi-part work « to contents
5 мин reading

Елизабет можеше само да го гледа. Знаеше, че трябва да се махне от тук, но не бе способна да откъсне очи от нарастващото червено петно около стрелата.
– Залегни, глупачке!
Гласът дойде от някъде напред, но беше толкова заповеден, че тя просто се хвърли на земята до гъргорещия страшник. Чак тогава потърси източника му, но видя единствено жената в розово, която малко по-рано налагаше войник със слънчобрана си. Но сега на лицето ѝ липсваше изражението на благороднически гняв и възмущение. Имаше единствено напрежение, което изопваше чертите ѝ и караше очите ѝ да лъщят.
Земята се разтресе. Сякаш под тях имаше някакво разгневено чудовище, което си проправяше път навън. Елизабет отново бе способна само да гледа в ням шок, когато паветата зад двамата с Анди избухнаха във въздуха, а керемидите от покривите се посипаха надолу. Страшникът още дишаше, макар и очите му да бяха кървясали от усилието да го прави, затова Лизи се приближи съвсем до него и се помъчи да покрие главите и на двамата с ръцете си. Затвори очи и се приготви да бъдат затрупани, мислейки си горчиво колко хубаво щеше да бъде да се появи онази бариера от кръв сега. Отломките обаче така и не се спуснаха обратно на земята, а единственият звук бяха приглушените писъци на хората в сградите от двете им страни и отчлетливото трак-трак на приближаващи се токчета.
Елизабет надигна предпазливо глава, поглеждайки първо към жената, а посе и предпазливо нагоре. После премига и погледна пак. Висока стена от камък, пръст и керемиди запушваше уличката зад тях и хвърляше сянка над двамата със страшника. Как… Как беше възможно нещо такова?
– Как е той? – попита жената, като повдигна бухналите поли на роклята си и приклекна. Пресегна се и потърси пулса на врата му. След един напрегнат миг склони глава, а раменете й увиснаха, сякаш притиснати. – Мамка му.
Чак тогава Елизабет си даде сметка, че Анди е спрял да гъргори. Под лицето му се бе събрала малка локвичка кръв, изтекла през устата му, а очите му, отворени и оцъклени, гледаха невиждащо към някаква далечна точка.
Мъртъв. Беше я спасил, а сега лежеше мъртъв.
– Съжалявам. – прошепна, без да знае на него или на жената.
– Хайде. Ставай. – каза тя задавено и я хвана здраво за китката. – Не можем да останем тук повече.
Елизабет кимна и се изправи безропотно. Вече дори не й пукаше, че е гола. Дали ако бе тичала по-бързо, сега Анди щеше да е жив? Дали ако бе направила нещо различно, сега и двамата щяха да са в безопасност зад каменната стена?
Жената я поведе напред. Трак-трак-трак. Забързаният ритъм на токчетата й достигаше до Елизабет сякаш през мъгла.
– Там ли ще го оставим? – попита отнесено, поглеждайки през рамо към тялото му. Поне да имаше с какво да го завият, за да не лежи така гол.
Ръката на жената се стегна около китката й почти болезнено.
– Няма как да го вземем с нас. Трябва да стигнем до квартирата. – гласът й омекна несигурно: – Може би… Може би после ще изпратим някой за него.
– Съжалявам.
– Той знаеше рисковете.
Думите й прозвучаха толкова студено и безчувствено в ушите на Елизабет. Не можеше да повярва, че може да говори така за някой, когото е познавала. Но като вдигна поглед към жената, видя сълзите по миглите й, застанали като роса, и изостреният контур на стиснатата й челюст. Отново сведе поглед в краката си и потисна желанието да се извини за трети път – не смяташе, че жената ще го приеме добре.
– Ще ти намерим дрехи ей сега. – обеща й тя. – После трябва само да стигнем до квартирата и всичко ще бъде наред.
Лизи не бе сигурна дали успокоява нея, или себе си, но отново кимна мълчаливо и продължи да я следва. Дори не успяха да стигнат началото на улицата обаче, когато в нея завиха двама войници. За момент гледката на голата Елизабет ги шокира до толкова, че застинаха с тъпи изражения, но тъкмо този момент бе всичко, от което жената се нуждаеше. Направи напрегнат, тежък жест с ръка, сякаш изтегляше нещо от въздуха и една тухла отхвърча от стената на сградата отдясно, удряйки единият войник право в лицето. После с рязко движение тръсна слънчобрана си. Платнената част падна, а в ръката й остана сабя.
– Стой тук. – нареди й и хукна напред към войника.
Мечовете им зазвънтяха в лудешки ритъм. Елизабет не разбираше изобщо от дуели, никога не я бе интересувал този спорт, но дори тя осъзнаваше, че това няма нищо общо със състезанията, които се организираха през първите три месеца на лятото. Онези бяха до първа капка кръв. Това пред нея… Това беше до смърт. Жената се въртеше като фурия, по-често избягвайки ударите на войника, отколкото да ги посреща. Веднъж, когато не успя да отбегне меча, Лизи разбра и защо, когато по-силният мъж я изтласка назад и с отработено движение се опита да я прониже в корема. Единствено керемидата, изпречила се на пътя на острието, спаси жената и тя побърза да я запрати към главата му с движение на ръката си. Той извика и падна по гръб, а мечът му издрънча на земята. Жената не загуби и секунда, ами пристъпи с явното намерение да го довърши, но войникът отказа да се предаде толкова лесно. Преглъщайки болката, той се пресегна, сграбчи я за глезена и дръпна рязко, събаряйки я на земята, където седна върху нея и веднага стисна китките ѝ, така че да не може да използва нито сабята, нито магия. Удари ръката ѝ с меча няколко пъти в земята, докато тя не го пусна, а после я събра с другата над главата ѝ, за да може да ги стисне двете заедно с едната си длан. Пръстите на другата веднага впи в шията ѝ и започна да я души.
Елизабет остана застинала на мястото си. Очакваше жената да направи нещо, да използва някоя друга магия да се измъкне, но тя просто лежеше там, затисната от по-силния войник. Давеше се, както Анди се бе давил само минути по-рано. Щеше да умре. Още един щеше да умре заради нея. Колко бяха станали вече? Сто и десет?
Краката ѝ я понесоха напред, преди тя да е взела съзнателно решението да тръгне. Сабята на войника лежеше до него. Той я видя, когато Елизабет я вдигна. Видя, когато я хвана с двете си треперещи ръце и я вдигна с върха надолу над него. Видя как се колебае.
– Пусни сабята. – нареди ѝ.
– Пусни жената. – каза му.
– Пусни сабята, чудовище! – кресна войникът.
Чудовище. Нещо в нея се пропука.
Лизи стисна зъби срещу болката в ребрата си, вдигна меча още малко и го заби във войника.

» next part...

© Лесли All rights reserved.

https://www.facebook.com/nechistite/

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??