Фантомите бързаха да се махнат от пътя ѝ, нематериалните им тела се сливаха едно с друго и се разделяха като облаци. Тя се движеше на пръсти, придържайки се към най-плътните сенки в неосветения тунел, колкото и да я ужасяваше. Чуваше гласовете на страшниците, които се опитваха да надвикат какофонията от писъци на нечистите, а отпред можеше да види цепнатината светлина под някаква врата. Не бързаше да се радва, че там ще намери нещо хубаво обаче. Колкото повече се доближаваше до края на тунела, толкова по-осезаема ставаше неприятната сладникава миризма, която никога нямаше да успее да забрави. Смрадта на леш. Дъхът на острозъбите, смъртоносни усти на морите. На Елизабет ѝ остана единствено да се надява да са си в клетките, когато внимателно отвори вратата – само толкова, колкото да може да се вмъкне в стаята.
След бледото сияниe от фантомите, ярката светлина вътре я заслепи. Лизи потърка очи и се огледа мижейки. Веднага осъзна, че това е лабораторията, за която Ръдфорд спомена преди мал ...