Хукна по улицата с всички сили, стискайки ботуша в едната си ръка, а ребрата – с другата. Виковете на войниците, докато се биеха с Калахан, все още се чуваха, но в Елизабет нямаше и капчица съмнение, че много скоро той ще се разправи с тях. Дали щеше да тръгне след нея тогава, или шумът от битката щеше да привлече още патрули при него нямаше значение. Тя трябваше да се отдалечи възможно най-много, затова продължи да тича, да залита и да се препъва, да се подпира на огради и да игнорира острите камъчета, които се побиваха в ходилото й. Чак когато беше сигурна, че просто ще се пльосне по нос на земята, ако не почине, свърна в една уличка, залепи гръб на стената и се опита да си спомни как се диша нормално. Имаше чувството, че ще повърне или че ще припадне. Преви се на две, подпирайки ръце на коленете си. Краката й трепереха, а ризата й беше пропита с пот, която усещаше все по-ясно с всяка изминала минута в хладната нощ. Но се беше измъкнала. Колкото и да си повтаряше, че е много рано да ...