Елизабет вдигна глава, за да я погледне, защото не можеше да е чула правилно. Но на лицето на момичето се четеше единствено възхита.
Меридит Чапман й се възхищаваше. „Невероятно“ беше твърде слаба дума, за да опише този абсурд.
– Добре ли се чувстваш? – не се стърпя да я попита.
Момичето присви леко очи, сякаш наистина се замисляше.
– Ами, да. Така мисля. – отвърна и я погледна неразбиращо. – Защо?
Елизабет едва се сдържа да не се изсмее, но ако Меридит не виждаше причина да се бои от нея и да я презира, то тя със сигурност нямаше да й изтъква такава.
– Изглеждаш малко бледа, това е всичко.
– Просто ми е трудно да повярвам, че си преживяла всичко това. – каза Меридит и я огледа, спирайки се на всяка драскотина, на всяка синина, на издутия й ръкав, където беше прибрала железния си прът. – Аз никога нямаше да успея да избягам.
– Да, ти щеше да ги убедиш да те пуснат. – каза кисело Лизи. – Може би дори да ти дадат пари за файтон.
– Не съм чак толкова убедителна. – Меридит й се усмихна.
Ка ...