Елизабет отново насочи ръждясалия прът към главата му и този път МакГилиан отскочи назад, като едва не се препъна в собствените си крака в желанието си да се отдръпне по-далеч от нея. Знаеше, че по-късно вероятно ще съжалява и ще се чувства гузна, че използва като броня смъртта на Анди и горките хора на бала, но за момента това се явяваше единствената причина капитанът да не я е убил или предал на властите. Вероятно имаше награда за главата ѝ и щеше да е добре да се махнат от тук, преди той да е осъзнал, че всъщност се бои от дребно момиче с пръчка. Когато отново дръпна Мери обаче, тя отказа да тръгне. Елизабет се извърна към нея, за да й се намръщи.
– Какво правиш?
– Лизи…
Само по изражението й можеше да разбере какво се кани да каже. Заклати глава и я прекъсна, преди дори да си е помислила да довърши изречението.
– Не. Забрави. По-скоро ще се върна в тъмницата, отколкото да се кача на кораба му.
– А би ли се върнала на ешафода? – попита я тихо Меридит.
Лизи по инерция щеше да викне, ...