Jun 30, 2013, 2:29 PM

Неделя срещу понеделник 

  Prose » Narratives
841 0 1
18 мин reading
     НЕДЕЛЯ СРЕЩУ ПОНЕДЕЛНИК
 
 

                                                                      = 1 =
 
Неделя. За повечето хора неделята е символ на край. Край на свободата, край на забавлението и началото на борбата... борбата с идващата седмица, със сивотата и с монотонния начин на живот.
Неделя, денят, който беше излишен, седмият ден беше зареден с меланхолия. За нея не беше неделя, беше поредният изминал ден. Отдавна беше спряла да следи календарните дни, датите, месеците и дори годините. Имаше чувството, че последните 5 години са преминали като един час, без ясен спомен за събитията и нещата, които ù се бяха случили. Не можеше да си спомни какво е
правила преди точно една година, всичко беше като сумрак, осеял реалността около нея. Не беше нещастна, но и не беше щастлива.
Беше млада, а се чувстваше толкова изхабена. Беше загубила способността да се радва на живота, нищо не ù липсваше, защото нищо не беше загубила. Имаше чувството, че живее в имагинерно пространство, отдалечена от всичко и от всички. Нещо се беше намъкнало в душата ù и не и предоставяше възможността да почувства радостта от това да се събуди сутрин, да си направи кафе, да запали цигари и да се порадва на слънцето. Не се събуждаше с усмивка на лицето, лицето ù беше безизразно... не беше тъжна, но и беше щастлива. Апатията е кофти нещо.
Смяташе, че би предпочела да е нещастна, да е тъжна, да скърби, да плаче, да се тръшка... то тогава поне щеше да знае, че в нея живее силна емоция, че чувства, но не.
Тоталното и равнодушие не позволяваше това да се случи. Беше се отказала от какви ли не опити да се отърве от тази апатия, която от години я преследваше... сега най-после я беше хванала силно в обятията си и нямаше никакво намерение да я пуска. Докато смъртта ви раздели.
Беше от този тип момичета, които се променяха с всяка изминала секунда. Харесваше ù да се променя, защото мислеше, че с всяка промяна тази празнота в нея ще се запълни, но това беше толкова погрешно, дори и тя самата го осъзнаваше, просто не искаше да го приеме, не искаше да мисли за него, не искаше да повярва. Понякога си мислеше, че е щастлива по неин си начин, но дълбоко в себе си знаеше, че само се заблуждава, апатията нямаше да ù го позволи толкова лесно. Харесваше ù да мисли, да фантазира, да визуализира, да си представя неща, които знаеше, че никога няма да станат реалност, но защо?
Защо се измъчваше да живее в свят, в който всичко беше толкова реално и постижимо? Защо ù беше толкова трудно просто да живее, а не да съществува, защо живееше на границата на реалността, а не в самата реалност? Защото така беше по-удобно и тя нямаше никакво намерение да напуска своята безопасна зона.
Неделя. Скини (eng. Skinny), както я наричаха приятели ù тъкмо се беше прибрала от поредното парти, което съвсем скоро щеше да избледнее в съзнанието ù, а може би до седмица, нямаше дори да си спомня, че цялата събота вечер е прекарала в дома на непознат човек, когото никого не беше виждала, с непознати хора, с които така и не можа да намери сроден език.
Беше с неин приятел, харесваше ù да прекарва време с него, защото излизаха от скоро. Плашеше я мисълта, обаче, че съвсем скоро щеше да ù омръзне компанията му и да го зареже.
Не бяха гаджета, просто приятели. Много ù допадаше да има приятели момчета, времето прекарано с тях и даваше максимално, но и краткотрайно удоволствие и за миг забравяше, че е имунизирана  от удоволствия. Скини живееше много прост живот, но по много сложен начин.
Задълженията ù не бяха много, трябваше да ходи на училище, да изкарва прилични оценки и когато родителите й не бяха в града да се грижи за домашния си любимец - красива змия, която нямаше представа каква порода е, но старателно беше избрала за 18-ия си рожден ден. Змията живееше в луксозен терариум, менюто ù включваше няколко вида гризачи, сред които бели и сиви мишленца.
Скини беше кръстила змията Наджини, беше фен на Хари Потър и харесваше всичко, свързано с него. Беше твърде голяма за подобен вид истории, но винаги с удоволствие си правеше Хари Потър маратони, притежаваше Хари Потър шал, чаша, както и други сувенири, които отдавна беше потурчила в стаята, която нямаше нищо общо с момичешка стая. Скини изпитваше някакъв вид привързаност
към влечиги, в частност змии, може би защото в тях откриваше част от себе си - студенокръвна и безчувствена. Когато беше малка, родителите ù я бяха завели на лятно кино, за да гледат"Анаконда", беше голям хит по онова време, всички говореха за този филм. Скини беше на три или четири години, но родителите ù бяха преценили, че е достатъчно голяма за подобен тип филми, а според нея въобще дори
не си бяха дали сметка, че тя е с тях и филмът определено не е подходящ за дете на такава възраст.
Тя си беше смела, обичаше да търси приключението във всичко, което звучи малко парадоксално, като се има предвид сегашното ù състояние.
След края на филма Скини плачела с крокодилски сълзи, нормално за малко дете, което току що е преживяла травмата да гледа "Анаконда". По-късно станало ясно, че всъщност тя била много разтроена от факта, че са убили змията. Може да се съди, че оттам е стартирала привързаността ù към змиите.
Неделя сутрин, купонът беше свършил, нищо интересно не се беше случило за нея, нищо вълнуващо. Сбирщина тийнейджъри, които се били напили по безпаметност, един нахален тип, който по нейно мнение, искал да я изчука вечерта и на сутринта да я остави, само за да прибави още една бройка към завоеванията ù и група момичета, които злобеели по неин адрес.
Общо взето обичайното. Тя разбира се била доволно подпийнала с обилно количество водка и сок касис и била поканена да се присъедини в тоалетната за няколко линии амфети. 
На сутринта, когато се прибрала ефектът от наркотика все още я държал във възбудено състояние. Имала нужда до комуникира, затова както след всяко парти, афтърпартито било във Фейсбук.
Някаква мацка от стария й клас е на линия. Отваря чата и я заговаряла, разговорът не върви, но Скини полага всички усилия да го поддържа.. кауза пердута. Следващият. Досаден пич, който не бил предизвикал интерес в нея, ако беше в нормално състояние, но сега не е.

- Кво става? - пише му тя с поне 3 сбъркани букви.
- Охоооо, ами нищо, току що ставам, с теб?
- Как се сети за мен?? - наясно, ще това, което се случва е нещо необичайно за нея.
Мии, сега се прибирам у нас и реших да чекна какво става във Фейсбук... - отговаря тя с ясно раздразнена физиономия.
Пичът не струва, говори ù едни и същи неща, леко простоват ù се струва и я кани на кафе. Скини ненавижда кафе, кафенета, срещи, уредени по Фейсбук, още по-малко с хора, които нямат с какво да я впечатлят. Тя има невидим списък в приятелите си за такива хора, с които би излезнала само когато скуката дотолкова я е натегнала, че предпочита да е с когото и да е,  само не сама. Слава Богу, това не се случва често. Още един жлъчен и изпълнен с ирония коментар и Скини излиза офлайн.
Я да видим какво се случва с тоя... снимки, коментари, тъпотията, нов relationship статус, боже, кой ли изрод му е вързал на тоя. Махам те, гаден си!
Скини често има такива периоди, в които иска мигновено да се отърве от всичко и от всички и разбира се, това отърваване започва от Фейсбук. Я тази от английския клас, пфф... не ми трябваш, с този пък никога не съм си писала, за кво ми е?
Тя често получаше покани за приятелство, но след приемането им, никаква вест от хората... За какво ме добавят, като после не ми пишат? - питаше се тя... смисъл моя живот не е толкова интересен, че да се нуждае от столкване...
Поредният час от неделната сутрин си замина, но сънят още не я беше навестил. Всичко във Фейсбук я дразнеше, псуваше хората, които си качваха снимки, защото по тях си личеше, че явно се забавляват, често си задаваше въпроса защо и тя не е като тях? Защо като отиде на купон или дискотека не си прави снимки с много хора, на които гледа предизвикателно, защо после не ги качва и не получава много харесвания? Защо не се може да се забавлява по начина, по който се забавляват младите хора около нея?
Раздразнена, пуска Bubble Witch Saga, това е толкова проста игра, а тя беше пристрастена към нея. Мамка му, това ниво е невъзможно, както тя казваше за почти всички нива, след което  след дълги опити ги минаваше, понякога ù трябваше помощ, която се състоеше от пращане на смс-и, за да получи допълнителни кредити. Дразнеше се на себе си, но не преставаше да играе -проява на слабост, мислеше си тя... Осем пъти фейл... няма да седя и да чакам 30 минути за нов живот. Червеният хикс отгоре все едно и намигаше и я приканяше да го натисне. Мисията успешна!
Коремът ù почна да стърже, знаеше, че трябва да хапне нещо, но нямаше никакъв апетит, очите и бяха ококорени, приличаше на кошутка, а по нейно мнение, след употребата на бях прах, изглеждаше още по-слаба.
Беше станало 12 часа на обяд. Като всеки ден беше станало време да пуска щорите и да ляга да спи. Скини не обичаше деня, смяташе нощта за много по-интригуваща и изпълнена с възможности за интересни събития, пък дори и повечето нощи да прекарва вкъщи. Все пак както казват всичко става по-интересно след 2 часа вечерта. Разпльокала се на стола, тя обмисляше как да  прекара останалото време, докато дойде време за сън. Изведнъж...

- Ехооо, какво правиш? - попита познат глас.
- Е, не виждаш ли... - отговори Скини със завидна досада..
- Ние отиваме да пазар, искаш ли нещо?? - попита майка ù.
- Някъв сок ми земете, ама да не е"Капи", че имат вкус на пикня... - Скини мразеше сок "Капи" портокал, защото според нея, той имаше вкус на всичко друго, но не и на портокал.
– Добре, а ти няма ли да лягаш? - поредният досаден въпрос.
- Офффффф, остави ме, бе - Скини стана и затвори вратата пред себе си.
Често след подобно отношение Скини се чувстваше гузна, че се държи по този начин с единствените хора, които по нейно мнение заслужаваха уважение и добро поведение, но непрестанните безсмислени въпроси на майка и я изкарваха извън нерви. Въпреки това, тя ги обичаше безкрайно много,макар и по никакъв начин да не го показваше. Скини не показваше никакви чувства към никого.
Не защото се страхуваше, че ако покаже изблик на чувства, някой ще се възползва от това и по-късно ще я нарани, а просто защото за нея беше неестествено да прегърнеш силно приятелка, да целунеш майка си, да кажеш "Обичам те" на някого... нямаше против да я прегръщат и целуват, но определено показването на чувства не беше нейната силна страна. За което някои скъпи за нея хора се обиждаха, но тя нямаше никакво намерение да промени това си поведение. Не можеше, не искаше и не смяташе, че трябва.
Харесваше и да вижда контраста между нея и останалите, наблюдаваше ги - двойки, вървящи прегърнати или целуващи се на някоя пейка, най-добри приятелки, пишейки си във Фейсбук колко се обичат и как щели да направят всичко едно за друга (друг е въпросът, че тази любов много бързо се изпарява, ако нечий интересни са засегнати или нечие его е наранено).
Връзките се разпадат, приятелите се разделят, няма нужда от такъв панаир на чувства, като всички може да се сгромоли в следващата секунда.
Мелодия, вибрация... Кой ли пък се е сетил за мен?! Тя винаги се радваше, когато телефонът ù звънеше, въпреки че не беше вдигала домашния телефон от години. Не отваряше и вратата, когато някой звънеше, просто знаеше, че вече никой няма да я потърси вкъщи, един път беше решила да отвори вратата и една съседка я държа 10 минути, говорейки за неща, за които Скини нямаше ни най-малка представа, но просто реши, че ще е прекалено грубо да ù затвори под носа, не искаше да мислят, че е невъзпитана, а нямаше как да разберат, че е просто незаинтересована.

- Алоооооооо, кво правиш, бе - глас, на когото се зарадва.
Взе от чантата си цигара и запалка и излезе на прозореца. Имаше странния навик винаги, когато говореше по телефона да пуши, някак си цигарата правеше разговора по-интересен. Скини се мразеше за това, че не може да се отърве от този гаден и миризлив порок, винаги като запалеше цигара си представяше как жълтата, лепкава слуз полепваше по дробовете ù как ден подир ден те заприличваха мърша с неприятен цвят, вероятно и мирис. Но не намираше вътрешната сила да откаже никотина, не защото цигарите я успокояваха, а защото придаваха интерес на това, което правеше. Когато говори по телефона- пуши цигара, на път за някоя среща - пуши цигара, през междучасието - пуши цигара, докато чакаше някого - пуши цигара. Странен навик, който самата тя си беше създала и който грам не разбираше.
 
- Миии нищо, мисля да лягам след малко, че съм като убита... ти кво правиш? - тя знаеше, че това "след малко" може и да е след 3 часа.
- Ми имам да свърша една работа, аре да се видим вечерта? - каза гласът много убедително.
- Аз сега лягам да спя, като стана ще ти звънна да се разберем, ти измисли какво ще правим. - каза Скини, като знаеше, че и тази вечер няма да й донесе наслада, но поне нямаше да
я прекара сама пред другата си зависимост - компютъра.
- Добре, аре звънкай по-късно.
- Добре, айде чал.
- Чао.

Супер, сега пак ще трябва да се оправям, коса, лек грим, да се чудя какво да обличам... Скини имаше странен стил на обличане. Странното се състоеше в това, че тя нямаше ясно изразен стил на обличане, типичен за всеки човек.
В понеделник тя изглеждаше като невинно момиче, но все пак стилно - със скини дънки, плетен розов топ с дантела, бледо розови пантофки, перлени обици и диадема.
В четвъртък - черен клин, дълъг топ и ботуши UGG.
В събота - високи платформи, клин, дълъг потник, стилна чанта, грим и права дълга коса.
През останало време беше по пижама, това беше любимият ù аутфит - широка пижама, тениска и боси крака, понякога този аутфит беше допълнен със суичер, ако беше прекалено студено.
Дори и в облекото и се усещаще ударът на промяната, промяната не идваше от желанието ù да бъде различна, а от състоянието на духа ù.
Отново странен сън. Дори не може да бъде описан, трябва да се преживее. Скини отдавна имаше идеята да си записва в тетрадка всичките странни неща, които сънува, но никога не го беше правила. Слабост и несериозност. Такава си беше тя, въпреки че никой не го знаеше, дори понякога и самата тя.
Нейната несериозност не се изразяваше в това, че винаги закъсняваше, а дори понякога дори не отиваше на дадено място, а в това, че никога не правеше нещата, които би желала да направи.
Защо не ги правеше ли - защото не виждаше смисъл да ги направи, на това я беше научила апатията.
Вярваше, че сънищата ù значат нещо, но също така вярваше, че никой не е способен да разбере какво. Интересуваше се от астрология, но само за неща, свързани с нея, колко егоистично.
Въпреки това обичаше да чете минали хороскопи, за да разбере дали наистина нещата, които са били написани в даденото време
са се случили. Никога не откри съвпадение в написаното и случилото се.
 
                                                             = 2 =
 
В този ден Скини излезна и никога повече не се върна вкъщи.
 
В 19 часа тъкмо се беше събудила и лицето ù беше цялото подпухнало. Приличаше на азиатка с дебели бузи. Отиде в банята, като стоя там повече от 40 минути, 10 минути взимане на душ и половин час стоене под студена вода, за да може лицето й да се нормализира. Обикновено използваше ледени лъжици, за да премахне умората под очите си, изразяваща се като торбички, но точно този ден не беше сложила лъжици в хладилника. Трябваше да изсуши косата си и да я изправи, мразеше това, което причиняваше на косата си, но слабостта - суетата беше по-силна от нея,
парадоксално, нали?
За нейно щастие вече знаеше какво ще облече, така че обличането не ù отне много време. Този ден беше заложила на мръсно бяла рокля с лек бежов отенък, обици с бели пера, коса, вързана на опашка и златисти пантофки. Напоследък харесваше златистото, цвят, който преди време беше заклеймила.
Както обикновено си сложи спирала, за да подчертае лешниковите си очи, сенки със златист нюанс и леко червено червило, за да подчертае устните си.
Харесваше червеното червило, напомняше ù на Снежанка - бяла кожа, черна коса и червени устни - самата невинност.
Както обикновено срещата беше в центъра и както обикновено тя закъсня с 13 минути. Нямаше за какво да бърза, нищо съществено не изпуска, още преди да излезне знаеше, че това ще е поредната вечер, която няма да остави отпечатък в съзнанието ù. За какво да бърза?!
Но нещо се беше променило, усещаше прилив на допамин в мозъка си, беше развълнувана, сърцето и биеше рязко. Ново чувство я беше обладало и тя нямаше никаква представа на какво се дължи това.
Докато се опитваше да разгадае какво се случва с нея, приятелят ù дойде. Остави размислите за по-нататък.
Говореше много, неща, които досега не беше изричала на глас, откри себе си пред друг човек, страхуваше се, защото това не й беше присъщо. Изглежда за момент апатията, на която толкова дълго беше пленница я беше освободила, но докога? Усеща света около нея по-ярък, по с по-наситени цветове, слухът ù се беше изострил, чувстваше, че тази реалност, в която живееше не беше сива, а беше изпълнена с розови, цикламени, лилави, тюркоазени, зелени, жълти и сини цветове.
Първата им спирка беше една машина за сладолед, не беше яла сладолед от машина, откакто беше малка и скачаше на ластик. Това несъмнено беше най-вкусният сладолед, който някога беше яла.
Ванилов, с лек вкус на кокос и карамелов допинг. Все още не знаеше какво се случва, но вече беше престанала да анализира случващото се и се беше оставила моментът да я води.
Беше прекрасно, топла сълза е спусна от окото ù, сълза от... щастие. Сълза, носеща в себе си толкова много емоция, че не можеше да не остане несподелена.
Това бяха най-щастливите четири часа от живота ù и тя ги изживя максимално. Замисли се, че последния път, когато е била толкова щастлива е било в далечното минало, когато е била малка и безгрижна, когато мислите са ù били заети с това да играе народна топка, криеница и стражар и апаши. Колко много обичаше тази игра, обичаше да се крие.
И сега обичаше да се крие, но не зад дървета и блокове, а зад маска, която умело се беше сраснала със същността ù.
На раздяла с приятеля си да почувства нужда да го прегърне силно, както нея я бяха прегръщали, но никога не беше отвръщала със същото. Толкова силно, че никога да не го пусне, искаше да показва чувствата си, за да се раздава пред другите и да приема от тях.
Както обикновено когато вървеше сама обичаше да си слага слушалки, да пуска музика и да се пренася в друг свят. Този път тя чуваше музиката още по-силно, като че ли откриваше себе си в текстовете на песните, беше... щастлива.
Явно трябва да е била много съсредоточена в музиката, че да не чуе идващата кола. В този момент слушаше Aerosmith - I don't wanna miss a thing. Беше се съсредоточила в текста и го изживяваше, в този момент гордо заяви пред себе си, че вече е нов човек, способен да усеща, да чувства, да живее.
Клаксонът на колата така и не е достигнал до нея, защото дори за миг не се обърна, иронично е как тя винаги си мислеше, че слушалките ù никога не са достатъчно силни и винаги чуваше заченъци на разговорите около нея, на шумове, които така старателно се опитваше да игнорира.
Ударът беше челен, страшен, колосален. В такива моменти човек губи представа за реалността, лекарите казват, че дори не е разбрала какво се случва.
От болницата съобщиха на родителите ù, че състоянието ù е критично, няма мозъчна дейност, но все още я поддържат жива. Странно но, комата, в която беше изпаднала може да се сравни с живота й - тя беше жива, но не живееше, а просто съществуваше.
Казват, че човек секунди преди да умре получава ударна доза серотонин в мозъка и умира щастлив.
Скини умря щастлива... щастлива и свободна. Нейната най-добра приятелка си беше отишла... завинаги, може би?
Седмица по-късно сърцето ù беше трансплантирано на 12-годишно момиче, което беше претърпяло катастрофа. Парадокс? Щафетата беше предадена, апатията възкръсна и се прероди.
Време е да посиви нечий друг живот.
Честито на печелившите.
......
 

© Бимбо All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Добре е а разказът, но според мен може да стане още по добре, ако вместо да казваш какво чувства героинята го илюстрираш по някакъв начин. Освен това трябва да се внимава да е всичко в едно глаголно време и на мен ми е трудно. Това разбира се е моето субективно мнение, желая ти творчески успехи
Random works
: ??:??