В клоните на една горичка живеела малка птичка. Подскачала безгрижно от клонче на клонче и се радвала на слънцето. Но случайно дочула, че в голямата гора имало и непознато щастие. Тайната му знаели само хората. Част от тях, когато пораснели, винаги носели със себе си вълшебни капки. В мига, когато ги подарявали на друг, и двамата се чувствали много щастливи. Любознателната птичка поискала да разбере, какво представляват и да го изпита това щастие, колкото се може повече.

Един ден разбрала, че до щастието се достигало, ако кацне върху рамото на човек и го помоли да й подари от своите капки. Птичките от нейното ято я молели да внимава, защото хората много рядко ги обичат истински. За повечето от тях птиците са само желана плячка или не им обръщат внимание, защото не се взират в небето, а се гледат само в краката си. Но самоуверената наивност винаги е неразделен и верен приятел на глупостта. Тя ги погледнала презрително и излетяла да търси непознатото и мечтано щастие.

Летяла по белия свят, оглеждала всички и търсила кого да помоли. И чутото се оказало истина. Кацвала върху рамото на възрастни хора, целувала ги нежно, а те и я ощастливявали в мига, когато я поръсвали със своите капки. Тези капки тя приемала като скъпоценен дар.  Не разбирала, че е естествена човешка благодарност за нейното кацване върху тяхното рамо и от което са получили удоволствие. Някои от тях го правели, защото харесвали нейната лъчезарност и наивно сърце, други били просто ловци, но не искали да й отнемат свободата.

Веднъж обаче срещнала ловец, който пожелал да я прижежава завинаги, да я има до себе си. Капките, с които я поръсил една вечер, омагьосали птичката и тя изпаднала в несвяст. На другата сутрин се събудила в клетка. Постепенно разбрала, какво се е случило, но било късно. Капките проникнали дълбоко в нея и отнели нейните сили, с които би могла да се освободи. Ловецът поставил клетката до един прозорец. От време на време се отбивал при нея и тя получавала от омагьосалите я капки, дори ако в този миг не ги желаела.

Годините минавали. Птичката скърбяла за загубената свобода, гледала през прозореца минаващите по пътеката хора и започнала да се примирява. Ден след ден скучаела, докато решила да се започне да се забавлява. Така и станало. Един следобяд до прозорчето се приближил немощен дядо и седнал върху тревата да си почине. Птичката решила да му привлече вниманието. Започнала да чурулика и размахва нежни крилца. Старецът погледна нагоре и останал омагьосан от разкрилата се пред него гледка. Никога не бе виждал през дългия си живот толкова изящна птичка да бъде затворена в здрава клетка. Разбрал какво се е случило и поискал да помогне. Поднесъл пред нея малко огледало. Птичката изненадано се погледнала в него. Не очаквала да се види отстрани. Постепенно започнала да проумява защо всеки, на чието рамо кацне, се разделял с удоволствие от своите драгоценни капки, за да поръси с тях изобилно нейните пера.

След този ден, всеки път когато старецът се появявал, сядал пред прозореца и поднасял своето огледало пред клетката. Понякога разговаряли – всеки на своя език. Понякога мълчали. Старецът не винаги разбирал, кога птичката чурулика от щастие и кога само се забавлява с него. Но много му се искало тя да е искрена. Искал и да я научи, как да излиза и се връща в клетката, когато пожелае и без ловецът да разбере. Защото няма такава клетка, която да задържи едно сърце. Освен ако то самото не желае това и се реши да търси на света само полза за себе си.