Здравейте! Бих искала да напиша, че долните редове, преди всичко, са приятелски, защото според мен  трябва да може да се разговаря на всякакви теми с всички хора.

Понеже не зная как точно да започна, затова ще подчертая, че бих искала тези думи да достигнат до Вас и се надявам да ги приемете съвсем спокойно. Ще гледам да съм кратка и се извинявам, че Ви отнемам време за четене. Това, за което бих искала да пиша, е за мен и моето различно поведение. Искам да си призная, че имам грешки в работата си (все пак няма как), но искам да си кажа, че това съвсем не  е свързано с трудността на задълженията ми. А се дължи на част от личния ми живот, на забързания ми темпераментен характер, на чувствителността ми  и на стреса, който изживях от промяната в живота ми (да оставиш учението и да се втурнеш към други начинания). Знам, че всеки е изживял последното и че е съвсем нормално да е така, така че този фактор отпада като идея. Искам да кажа, че не се оправдавам, а просто подчертавам – трудно е да бъдеш чувствителен и различен. Искам да подчертая още, че съм изживяла много неща от много ранна детска възраст и понеже и Вие сте хора и всеки си има своята съдба, ще се радвам да ми влезете в положение и да ми простите грешките. Искам да кажа, че аз когато бях ученичка и нямаше кой да ми помогне в борбата срещу агресивните ми съученици и след като това сега ми се отразява много (изпадам в страх, с който все още се боря и ми пречи да разделя личните от професионалните дела) и след като израснах в недостатъчно добро семейство (което също едва се крепи) и получих недостатъчно добро възпитание, та исках да кажа, че много са нещата, с които продължавам да се боря, и то още от самото си раждане. Написах го така накратко, защото искам да подчертая, че се радвам, че сега в самите училища има малко по-голям контрол и това е радостно. Тук подчертавам въведените в някои училища униформи и намалените от 60 (колкото бяха аз като бях ученичка) на 5 неизвинени отсъствия. Ок, вървим към някакъв прогрес, аз лично защитавам тази реформа. Но мисля, че трябва и да се намери начин да се спре агресията в училищата, защото това убива не само държавата, а и хората, които се опитват да се изградят като такива. А мисля, че ако продължава светът да върви към нищета, тогава и „Третата световна война” няма да му помогне да оцелее. Защото реално светът не става по-добър, защото реално всеки от нас брои истинските си приятели на пръстите на едната ръка, а останалите са му просто познати и непознати. Съжалявам, ако се унесох много, но пишех какво нещо е агресията, когато си я изпитал на собствен гръб, и съответно когато си  я приложил и  докъде може да те доведе? Реално не мисля, че съм прилагала агресия към някои, но съм я изпитвала по време на цялото си начално образование, пак и преди това, и то все от съученици и деца от детската градина (пак подчертавам, нямаше кой да ме спаси от бедственото положение, а трудно е да се бори самò момиче с около 10-тина момчета). Едно от момчетата, за които споменах, е било бито на голо с колан от дънки от собствения си баща. Той, получавайки агресия на гърба си, решава и я предава върху всеки по-слаб физически от него. Та получавайки бой всеки ден, ти може да станеш – алкохолик, измамник, крадец, побойник, за да избиеш отрицателното от теб с друго отрицателно, това е начинът, с който лесно и сигурно изхвърляш целия товар от себе си. Но докъде ще стигнеш, ако поемеш по дългия и труден път? Аз ще ви отговоря така (но искам и вие всички, които прочетете това, да се замислите върху ситуацията). Та стигаш до страх, до това да изгубиш желанието да се бориш за нещата, които ти харесват и просто да гледаш да угодиш на другите да им е добре, да изгубиш самочувствието, да се затвориш в себе си (особено като не виждаш или не знаеш кой би могъл да ти помогне, да се отървеш от лошите мисли, и да поемеш към друг нов начин на живот). Живот, в който да ги няма старите физиономии, които те дебнат от всеки ъгъл, и от който, свършвайки училище, си се отървал от тях. И които, за съжаление, са те тъпчели до такава степен, че си изгубил интерес към това да научиш нещата всеобхватно и пространствено, а си ги учил колкото да хванеш едното 3-4. Когато животът ти и в училище, и в детска градина, и в семейна среда ти се е превърнал в ад, тогава трудно се приспособяваш към нова среда и трудно свикваш с нови хора, нови задачи (различни от учението) и просто ти трябва година или поне някакво време, за да се приспособиш и да бъдеш част от нещо ново за теб. И понеже животът не е само минало и животът е борба, ако се върнат в училищата оценките за поведение и се отсяват само съвестни и качествени хора за учение, може би и държавата ни няма да върви все към лошо и по-лесно ще е на хората да се доверят един на друг. Ако продължа да пиша, ще напиша още много. Но мисля да приключвам с това. Според мен не трябва да се гледат само лошите неща, а да се оценяват хората според човечността и живота им. Защото всички сме хора. Ако съм Ви засегнала някак си, се извинявам. Всичко написано е съвсем приятелски и се надявам да бъде разбрано правилно...