Обичам джаза! И то много. Затова още с влизането в бара спирам и затварям очи. Парчето, което зазвучава, ме запраща далеч отвъд Атлантика, чак в Ню Орлиънс. За миг забравям за какво съм дошъл. Сещам се, когато чувам смеха ви. Въпреки оскъдната светлина и многото хора виждам компанията ви и по вените ми се разлива доволство. Защо търся именно вас? Просто е. Искам да видя реакцията ви, щом разберете новината. Освен това сте ми интересни с наивния си оптимизъм и със заблудите, в които вярвате. Приближавам се целеустремено към масата и ви се усмихвам. После сядам на единствения незает стол, запазен за приятеля ви. Знам, че той няма да се появи.
Та сядам и казвам:
– Здравейте! Драго ми е да ви видя! – Това са банални думи, но във вашето общество са критерий за добро възпитание.
Докато се усмихвам и кръстосвам крака, забелязвам в погледите ви учудване и лека насмешка. В първия момент си казвате – припознал се е човекът. Но след като оставам все така седнал на единствения свободен стол и отгоре на всичко си поръчвам питие, ме нарочвате за навлек. Наглото ми поведение ви изнервя и вие се споглеждате един друг. Обаче сте възпитани и не ме прогонвате, а вдигате питиетата си към мен за наздравица. Чашите с двата пръста алкохол и с плуващите кубчета лед се сблъскват в средата на масата и всички вие отпивате. Отпивам и аз, и пак се усмихвам. Толкова сте прозрачни и предвидими. Наясно съм, че този род интимничене предизвиква онзи напълно логичен въпрос в главите ви: „Абе къде съм го срещал този?“ И всеки един от вас започва бързо да се рови в спомените си, правейки безплоден опит да открие лика ми сред стотиците такива, с които е наблъскана паметта ви. Ала колкото и да се опитвате да сканирате мозъците си за образа ми, няма как да ме откриете в нито едно негово кътче, защото просто не ме познавате. Но пък знам ли, може и да сте ме виждали в учебниците по история. После, пораствайки, сте забравили облика ми, за да ме откриете отново на концерт на Айрън Мейдън. Но там не съм навявал страх в душите ви, а съм ви забавлявал, докато въодушевено сте припявали с Брус Дикинсън песента The number of the beast.
Отпивате отново от чашите си и по очите ви разбирам, че не сте ме открили в спомените си. Значи със сигурност не ме познавате. А аз знам кои сте – простосмъртни и раними същества, създадени от Бог по негово подобие. Да, сътворени сте от него, но през целия си живот чакате моя милост, със свити сърца. Аз съм онзи, който познава страховете ви, слабостите ви, мръсните ви мисли и дори мечтите ви. Всъщност не си падам по мечтите на простосмъртните, но пък е яко да наблюдавам как не се сбъдват. Забавлявам се с наивните ви заблуди, че нещо зависи от вас и с надеждата, която отглеждате в душите си – надеждата на бунаците! Развеселявате ме с нелепата си увереност, че ако не днес, то утре може и да успеете да се реализирате. И да бъдете. Да бъдете вечно! Всъщност, няма как да съществувате във вечността. Не вярвате!? А трябва! Срещата ни е абсолютно неизбежна. Както аз няма да ви пропусна, така и вие не можете да ме избегнете. Дори да отидете в Патагония или в някое забутано селце от милион души в Китай, пак ще ви открия, защото такава ми е работата. А аз я обичам и съм невероятен работохолик.
О, не!
Не съм сериен убиец, не съм и наемен такъв. Всъщност защо да не съм, щом мога да открия всеки и да го преведа в отвъдното.
Преди чашите ни да се срещнат отново след поредното „наздраве”, телефоните ви прозвъняват. Всеки от вас получава същото съобщение. Новината ви сковава. Настъпва тежко мълчание, дори ви е трудно да дишате. Не ми казвайте! Аз вече знам – приятелят ви, на чийто стол седя, никога повече няма да пие в компанията ви. Защо ли? Защото е срещнал мен – Неизбежния.
© Анелия Тушкова All rights reserved.