(по българска легенда)
Средата на XIX век. Една сутрин село Кривина осъмна опожарено. Малкото останали живи хора гледаха втренчено във виещия се дим и още не можеха да проумеят какво се случваше. Пронизителен писък ги извади от вцепенението им: "Господи! Дечицата ми... На мама ангелчетата!" Това беше вдовицата Петрана. Турците бяха заклали мъжа й, а сега, след като подпалиха селото, взеха живота и на трите им деца. Мъката обединява хората и всички се скупчиха около нея, за да си дават кураж взаимно.
Три дни мъжете обикаляха селото, та ако имаше някой жив, да го измъкнат. Навсякъде, обаче, срещаха само смърт. На четвъртия ден всички се събраха на мегдана. Даскалът - млад мъж с напредничава мисъл, заговори:
- Слушайте, кривинци. Турците ни оставиха без дом. Да вървим и да се заселим около техния Белидие (общински - б.а.) хан. Полека лека ще си построим нова Кривина. У нашата татковина, ние решаваме къде да живеем.
- Да вървим! Да вървим! - подкрепиха го селяните.
- От тука не мърдам. Тук ...