Jan 26, 2008, 4:16 PM

Нека ти разкажа... 

  Prose » Narratives
1226 0 6
6 мин reading
Нека ти разкажа...



Ела, сине Мой, и Ме остави да ти разкажа една истинска история за човека, който търсеше Светлината.
Това било отдавна, в едно малко село в планината. Там имало златни находища и всички хора копаели за злато, вярвайки, че ще бъдат богати един ден.
В началото повечето от тях работели в планината и дялали камъни, които продавали на хората от подножието на планината, но тази работа била много тежка и те оставили каменните си къщи и слезли долу, в равнината, при реката, в която имало хубаво и лесно злато, както гласяла една мълва, разпространена от местните равнинни богаташи.

Построили си временни къщи от дърво, без основа, а направо на пясъка, защото нямали време - златото чакало, а и казвали си те: "Като вземем достатъчно злато,
ще се върнем горе в каменните къщи и ще живеем щастливо."

И така живеели те с тази надежда и често, често валяли дъждове и ставали наводнения, а къщите им, от дърво и листа без основи, пропускали и хората спяли целите мокри и мръсни, но се утешавали с мисълта, че са само временно тук, само да намерят златото и... А никой от тях не намерил ни парче, а само разни бляскави камъчета, които в началото предизвиквали луда радост и всеки викал: "Открих гооо!!! Намерих златото, аз сьм богаааат!!!" - но после се оказвало, че това са само камъчета с блясък, но без стойност.

Там, край реката често имало епидемии и много от хората умирали из мръсотите, които никой не разчиствал, защото всеки си казвал: "Още само ден-два и си тръгваме със златото..."
Имало и постоянна мъгла и Слънцето не се виждало и хората ровели в земята, в калта и тинята, без да виждат къде стъпват и какво ровят.
Много зверове идвали влизали безпроблемно през прозорците и вратите на тия смешни къщи и отвличали и изяждали децата на тия хора, а много от самите тях наранявали и осакатятявали.

Хората започнали да въздишат за своите сигурни и здрави каменни къщи, но само като си спомнели, че трябва отново да дялат тежките камъни, сърцата им възроптавали против тяхната съдба и отново тръгвали да ровят в калта, мъглата, наводненията, епидемите и зверовете, за така мечтаното злато, което щяло да ги избави от тежката им съдба - от тежките камъни и щяло да им даде по-лесен и приятен живот - същия, като на хората, които се веселяли бляскаво по корабите, минаващи по реката, тези хора, от които планинарите чули за речното злато и приятният живот.

Четири поколения от родословието на човека, който търсил Светлината, се родили и умрели край реката, търсейки мечтаното злато. В определени дни от месеца и годината, те се връщали в каменните си къщи високо в планината, за да празнуват своите празници и да раждат децата си. Но никой от тях не знаел, че реката и всичко в нея било прокълнато от Господаря на планината. Всъщност, старите хора от племето на планинарите знаели и предупреждавали другите, но те не ги слушали много и само при мисълта за речното злато, забравяли за всичко.
И така те търсили златото, а проклятието  изменяло техните сърца, така че станали братоубийства, изнасилвания, изневери, кражби, измами, отмъщения, пиянски оргии, заговори, раздори (които били много непривични за приличния живот горе в планината)  и всички се мразели и им харесвало да мразят и да се възвеличават над другите.

Човекът, който търсел Светлината, се родил сляп в планината и търсел Слънцето.
Той се казвал Изгубен, защото това била фамилията и на баща му, и на дядо му, и на неговия баща, и на неговия дядо.
А човекът нямал собствено име, защото баща му забравил да го кръсти в стремежа си към златото. Един ден, както си вървяло, детето и се спъвало из планината и търсело Слънцето, срещнало един Мъдрец, който му показал Слънцето и когато Изгубен погледнал в Него, очите му се отворили и той прогледнал.

Тогава Мъдрецът му казал: "От днес твоето име ще бъде Намерен от Слънцето" и добавил: "Винаги търси Слънцето и стой в Светлината и ако устоиш, един ден ще живееш вечно в Страната, в която Слънцето никога не залязва!"
Намерен от Слънцето бил много радостен и обещал, че ще устои и продължил, ходейки във Светлината.

Скоро след това (забравих да ти кажа, че проклятието на Господаря на планините било: "Който от Моите люде, слезе да търси речното злато и остави Моите камъни, ще бъде сляп, той и децата му и децата им и техните деца!!!") та скоро след това полуслепият баща на Намерен от Слънцето дошъл при него и му казал:
"Хайде, сине, да слезем долу да търсим златото, за да станем богати!"
"Но татко, защо злато? Нали имаме Светлината на Слънцето?"
"Да, сине, но със Слънцето няма да можеш да си купиш нищо за ядене, нито дрехи, нито каквото ни е нужно!"

Синът още не разбирал много от живота - нали скоро бил прогледнал и се съгласил, но в сърцето си знаел сякаш, че баща му не бил прав и в същото това сърце нещо угаснало...

И така, ден след ден и той търсел златото в епидемиите, зверовете, омразите, мръсотиите, калта, наводненията и в мъглата, която от ден на ден ставала все по-черна и плътна и хората се радвали, че така по-лесно ще видят светлината на златото, тъй като когато Слънцето светело, от "златото" оставали само черни камъчета, а когато идвала мъглата, те блестяли като малки слънца...
Затова и хората не искали Слънцето, което им пречело да откриват златото.

Намерен от Слънцето тъгувал повече от всички за своето любимо Слънце, до останалите го "утешавали" с редовното: "Още ден-два, намираме златото и се връщаме в планината!" и той се утешавал с тази "надежда", но не забелязвал, че постепенно започнал да осляпява, вследствие на проклятието...

И така, Намерен от Слънцето Изгубен (така били пълното име и фамилията му) живеел до деня, в който дошли трима млади воини от Армията на Слънцето, те целите блестели - също като Слънцето и всички, които ги погледнели, закривали полуслепите си очи и викали гневно :"Ах, вие, лоши хора, защо ни заслепявате, защо ни правите зло? Не виждате ли, че очите ни са болни, а вие ни пречите с тая ваша светлина!!!"

Воините казали: "Нашият Господар събира войските Си, елате и бъдете като нас воини на Светлината, защото отвъд планината има поробен народ, който стене и моли за  освобождение!!!"

Хората отговорили: "Вие луди ли сте бе?! Ние тук търсим златото, оставете ни да го намерим и тогава ще подпомогнем с пари войната на Господаря, който е и наш. Още ден-два и ще го намерим и идваме, а сега отидете си от нас, че ни заслепявате с тая ваша светлина и не можем да виждаме златото и така ни бавите, пък и очите ни заболяха от нея и ще трябва време, докато пак започнем да виждаме нормално..."

Тримата воини погледнали на всичката мизерия и тъмнината и на състоянието на хората и си тръгнали, без да кажат ни дума повече, тръгнали си плачейки, но никой не видял сълзите им...

А Намерен от Слънцето Изгубен, изплашен от тяхната светлина, се бил скрил зад тях в храсталаците и когато те минали, плачейки покрай него, част от сълзите паднали отгоре му и той започнал да вие от болка, защото те прояждали всичката кал и мръсотия, за които той мислел, че са златен прах...
И дълго се валял и ги проклинал, задето го наранили, а после станал и хукнал подир тях и ги замерял със злото... о, извини ме - сгреших... със  "златото", което бил намерил досега, но когато то попадало върху тях, ставало черна тиня...
И така Намерен от Слънцето Изгубен, забравил какво обещал на Мъдреца и дори не познал, че тези тримата са от неговите братя, които търсят Слънцето и ходят в СВЕТЛИНАТА...

18.10.2002
Прага
Писано за Соня

© Станимир Тахов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Не ме оставя усещането, че има още части...
    Браво, великолепно си се справил!
  • Мерси мерси сега един за селската баня ще пускам......
  • !!!
    Много мъдрост, за твоите 30 години!
    Поздравления!

    п.п. И с разказите си много добър
  • За да е по-лесно тълкуванието, ще подскажа, че много християни, които казват че вярват в Христос, живеят цял живот в света(още ден-два и тръгваме) и търсят светски ценности(суета) вместо да разпъват себето си, тоест старото Аз и да живеят в новият човек(дух) даден им от Бога в началото на вярата.....
  • Чудна притча, която те кара да се замислиш за нещата от живота. Мъдростта като извор на смислено съществуване. Напомни ми на "Алхимикът".
  • Много интересно! Хареса ми!
Random works
: ??:??