Телефонът ми изпиюка за пореден път, известявайки ме, че отново имам съобщение. В пет сутринта. Знаех кой е толкова нахален, в толкова ранен час, и тъй като не можех да си държа повече очите отворени се пресегнах само за да намаля звука на досадната машинка. Тогава тя, машинката, завибрира в ръцете ми. Стотното съобщение. Изсумтях, надигнах се и отворих поне да ги прочета. Нямах намерение да отговарям, за да не предизвикам нов поток от вибрации. “Калина, моля те, нека поговорим. Поне дай знак, че си прочела съобщенията ми. Знам, че си уморена, но аз не мога да заспя. Не мога да спра да мисля за теб. Не мога да те пусна да си отидеш толкова лесно от живота ми. Аз...“ Не му беше стигнало мястото да се доизкаже в последното послание. Познавах Матео твърде добре и бях наясно, че няма да спре, докато не се убеди, че последната дума е негова. Не беше свикнал да го зарязват. Винаги той поставяше точка на отношенията си с момичетата. Казвал ми е колко му е досадно някоя зарязана от него, влюбена девойка, да не спира да го преследва по телефона, в социалните мрежи и в реалността. А сега самият той преследваше някого. Мен. Съмнявах се, че подбудата му носи името “любов”. Просто не можеше да си представи, че ей така, с лека ръка, според него, ще зачеркна тригодишни отношения. Аз пък от седмици се чудех защо още ги търпя. Всичко се случваше както, когато и ако той го иска. За това и всеки си живееше в неговият дом, защото той си държеше на свободата. Да, имал сериозни намерения към мен, била съм много специална за него, но не сега, не бил готов. Нека почакам, имало време за всичко. И аз чаках. Какво точно, не бях наясно, но чаках. Да ми се обади, да пише, да поиска да излезем, да поиска да отидем заедно на почивка или просто в парка, да ме пожелае като жена, да е на кеф за разговори или просто да помълчим заедно, да ме запознае със семейството си, да опознае моето. Чаках и когато срещите с приятелите му бяха по-неотложни от тези с мен. Чаках и да се насити на поредната любовница. “Само седмица и тя ще ми омръзне“, чувах често. Изтриваше сълзите ми, омайваше ме с чара си, обещаваше ми хубавите събития между нас за утрешния ден. Непременно щяха да се случат утре. Той, все пак, е тридесетгодишен мъж, държи на думата си. Кога щеше да дойде светлото утре, не знаех. Днес се уморих да го чакам. Събрах целия си кураж, настоях за по питие след работа, и без предисловия, му казах, че моето чакане беше до тук.

Докато четях десетките съобщения, някак ме загложди любопитството въпреки съня, спомних си всяка дума от разговора ни. Реакцията му също. Постепенно топящата се усмивка, отдръпващата се ръка от моята, учудването, примесено с гняв, в очите му.

        - Не можеш да постъпиш така, Кали! Мен не можеш да ме зарежеш! Та аз те...

        - Обичаш ме? Това ли ще кажеш? След три години, точно на финала, ще ми кажеш вълшебните думички?

        - Недей така, не с ирония. Това, че не съм ти го казвал, не значи, че не съм го чувствал. Ако нямаше любов между нас, как щяхме да издържим заедно толкова време?

        - На инат, може би? А, почакай. Може моята сляпа вяра в нас да ни е крепила? Прошките, които ти давах или умението ми да чакам? Избери си едно от тези нещица, Матео.

        - От “amorcito” премина на името ми. Нещата са сериозни, значи.

        - Да, напълно сериозни. Не искам да се разделяме с лошо, с караници и омраза, но не мога повече така. Дано ме разбереш.

        - Разбирам защо го правиш, Кали. Само не знам защо до сега ме търпя, както казваш, а вече не можеш? Изпари ли се любовта ти?

        - За втори път тази нощ говориш за любов. Странно, че три години тя липсваше в разговорите ти с мен. Нека спрем до тук. Желая ти щастие.

Сломена, с кървящо сърце, си тръгнах. Матео не тръгна след мен. Тайно се надявах да го стори, но познавайки го, надеждата ми не беше голяма. Докато четях излиянията му в телефона си също тайно се нядявах да измисли и някоя щуротия, за да ме накара да се върна. Не сега, утре. Когато утре вляза в бара, за да си взема униформата, той да връхлети с букет червени рози в съблекалнята, да ми падне на колене и да ме помоли да не напускам живота му. Защо не и да ми подари пръстен и пред всички колеги да поиска да му стана съпруга, спътница в живота и майка на децата му? Да е осъзнал, изведнъж, че без мен не може...

С ей такива мечти се унесох. Вероятно щях и да го сънувам как ми се моли, как ми казва най-искреното “Te quiero”. И там, на границата на този красив сън, вратата на спалнята ми се отвори. Светлинка ми заслепи очите. Закрих ги с ръка и измърморих: “Мони, какво искаш?“ Не получих отговор. Светлинката изчезна, вратата се затвори. Обърнах се на другата страна, леко раздразнена. Тогава се сетих, че съквартирантката ми Моника тази нощ каза, че ще спи при новото си гадже. Отворих рязко очи. Сънувала ли бях нещо? Погледнах към вътрешния прозорец на стаята ми, който гледаше към хола. Там не беше особено тъмно. И не Луната беше виновна. Помня, че смъкнах всички външни щори по прозорците, до долу, за да ми е тъмно докато спя и защото живеем на първи етаж. В зона с дискотеки, барове и излизащи от тях пияни, надрусани и всякакви шантави хора, откъде ли не. Дошли да купонясват нощем и да се пекат по плажовете денем. Помня също, че угасих лампата в хола. Тогава, защо някаква сянка се плъзна край прозореца и се скри под него? Не, не беше сън. Скочих от леглото, отворих рязко вратата на спалнята и се озовах в облян от светлина хол. Моят хол. В средата му, на метър от мен, стоеше високо момче. Мълчаливо, високо момче. За секунди погледът ми обходи цялото помещение и не пропусна нито един детайл. Нито отворените чекмеджета, нито разхвърляните по пода вещи, нито вдигнатата достатъчно щора и отвореният ѝ, услужливо, прозорец. За да влиза утринен, свеж въздух, не високи момчета. Не пропусна и стискащата нож ръка на гостенина, но не отдаде значение.

       - Кой си ти? Кой те покани тук?- запитах на висок тон натрапника, без да ме е грижа за обноските ми на домакиня. Не получих отговор. Гледаше ме втренчено и мълчеше.

Докато взаимно се гледахме, вероятно в очакване някой от нас да реагира по някакъв начин, до него се появи сянката. Заедно с нея и едно по-ниско и  доколкото забелязах, по-младо момче. Забелязах също, че са с типични балкански черти неканените ми гости. Мои сънародници или комшии. Не знам това какво значение имаше за мен, но явно от стреса мозъкът ми фиксираше всичко. Важно и не толкова. Запомних тъмнорусите им коси, тъмните очи, слабите лица, черните им дрехи и раници. Високият имаше и черна качулка на главата, а ниският смелчага не се прикриваше по никакъв начин. За краткото време на взаимно съзерцание в ума ми проблесна мисълта: “Добре, че лаптопа си е с мен, в стаята!“ Точно тогава се разкрещях колкото сила имах, на чист български език: “Мониии, ставаааай! Имаме си крадци! Ставаааай!“

Крясъците ми винаги предизвикват ефект, все някакъв. Някои хора, като Матео, се стъписват и не знаят как да ме усмирят. Други, като Моника, започват да ми говорят тихо и бавно, като на дете, за да се успокоя. Трети пък изобщо не ме закачат в такъв момент. Високият и сянката не реагираха по нито един от трите ми познати начина. Изненадаха ме, при това доста оригинално. Ще ги запомня. Вероятно и те мен. Малката сянка пръв се втурна, към прозореца. Видях го как, като Спайдърмен, се промуши откъдето е дошъл и изчезна в тъмата, предшественичка на зората. Изпитах съжаление, че ми се изплъзна. Последващата минута се оказа най- дългата в живота ми. Високият ми гостенин се затича към вратата. Аз, незнайно защо, се затичах към него. Блъсках го в гърдите и лявото рамо, опитвайки се да го задържа. Удрях го с малките си юмручета, хабих си силите, сякаш най-важното нещо беше да остане, да не изчезне безследно, да не остане ненаказан. Вярвах си, че мога да го спра. Той ме блъсна само веднъж, много силно, към дивана. Толкова сила и злоба вложи в това да ме разкара от себе си, че усетих как вътрешностите ми се разкъсват и в ярката светлина, появила се пред очите, ми видях как входната врата се отваря и затваря много бързо. Трясъкът ѝ още кънти в ушите ми.

Ярката светлина си остана с мен. Обгърна ме, изтри болката ми като с магическа пръчка и ме стопли. Усетих силна, необяснима любов. Най-сетне в живота си усетих любов, към незначителната ми персона. Живот ли казах? Нещо ме накара да погледна надолу. Видях отново хола. Разхвърлян, омърсен, но много тих. И дивана си видях. Мръснобелият му цвят беше обагрен в червено. Нямах никакво намерение да се доближа до тази червена локвичка, за да я почистя, защото ми се струваше, че не е от доматен сок. А кой луд беше заспал свит на кълбо в нея? Защо това тяло ми е толкова познато? И тази пижама на кравички? Кой ми е взел пижамата? Тя ми е подарък от Матео, никой друг не може да я облича, не може! И как си позволява да ѝ сменя цвета? Обичам червеното, но това ми се струва страховито. А това е моята коса, разпиляна по омърсеният диван! Аз съм там долу! Аз ли съм? Защо лежа неподвижно? Защо не изтръгна този забит до дръжката нож от корема си? Защо не идва никой да ми помогне? Обадете се на 112! Те ще дойдат бързо, ще ме спасят! Помооощ!

Бавно, обзета от паника, осъзнах, че съм абсолютно сама и никой няма да дойде. Тялото ми се е разделило с живота, душата ми е избягала от тялото и болката. Никой от тях не ме попита искам ли такава раздяла, но явно беше нощ на всякакви раздели. Светлината, обгръщаща ме с любовта си, ме остави да видя какво ще се случи със земното ми аз, преди да потегля с нея по най-важния и безопасен път.

Телефонът ми дълго вибрира сам на шкафчето в спалнята. Звънеше ми Матео, обзет от някакво предчувствие. След него се развъня Моника, изтръгната от топлата прегръдка на гаджето си от нахалната ми, бивша любов. Времето вече нямаше значение, всичко се случваше тук и сега. Около блока ни скоро завиха сирени, всичко се освети от сини светлини, а входната ни врата този път беше разбита. Холът изведнъж стана пренаселен и шумен. Парамедици се опитваха, безуспешно, да ме накарат отново да дишам и усещам, а полицаи оглеждаха навсякъде и снемаха отпечатъци. Моника плачеше безутешно, свита в ъгъла до моята стая, самообвинявайки се, че ме е оставила сама в тази нощ. Опитах се да ѝ прошепна, че съм добре, да изтрия сълзите ѝ, но тя нито ме чу, нито ме усети. Въпреки това ѝ обещах, че ще я навестявам понякога насън, за утеха. Парамедиците не се бориха дълго. Разбраха, че няма смисъл, че съм се предала. Отдръпнаха се от мен, оставяйки един фотограф да ме снима. За последно. На снимките се запечата и Матео. Галеше косите и лицето ми, целуваше ми очите, носа и устните. Едри сълзи капеха от очите му по изстиващото ми тяло. С пресипнал глас мълвеше и ме молеше: “Прости ми, Кали, прости ми, любов моя! Съжалявам, че не показвах колко те обичам, че наранявах чувствата ти, че не ти отделих достатъчно от времето си! Не ме оставяй тук сам! Обещавам ти, че ще ги намерим тези изроди, ще отмъстим за теб! Обичам те, Кали, обичам те!“ Не му прошепнах нищо. Не изтрих сълзите му. Не му обещах да го утешавам насън.

Съвсем скоро Моника му шептеше мили думи, караше го всеки ден да се усмихва и го утешаваше нощем. Усмихнах им се и им изпратих прошката и любовта си.

08.07.2022 Ким Джаксън