Себ и необичайният му живот

Как започна всичко

Здравейте. Аз съм Кромуел, Себастиан Кромуел. Едно обикновено момче с необичаен за мен живот, доколкото може да се каже. На 15 години съм и се запознах с моето семейство едва когато ги видях за първи път. Ако живеете моя живот, ами какво да ви кажа, ще задавате много въпроси, много…

Живея в дом за деца в Хейдънвил. Голямо градче със странни обичаи и на пръв поглед странни жители. Времето там е доста странно, понякога мрачно и потискащо, потънало в мъгла, а друг път грее слънце, толкова силно, че ако го погледнеш ще ослепееш. Там или се чувствате странно заради всичко около вас, или хубавото настроение се носи като аромат на парфюм във въздуха и ви заразява като настинка в студен сезон. Един от тези дни обаче е по специален. На този ден всички честват необичаен празник, присъщ само за Хейдънвил. Според техните легенди преди много години добрия елф Деравайс победил Илион, дух на мрака. Преди да го победи, тъмния демон успял да прокълне тогавашното село Хейдънвил. Ще ви кажа какво гласяло проклятието, защото по-нататък аз също ще съм част от него. Хората гласят следното: „Нека всеки лъч от светлина и всяка капка на надежда бъде обзета от тъмнина или някоя зла сила, по-демонична от моята“. То ще трае докато неговата душа не бъде освободена. Странно нали?

Но да се върнем на сиропиталището, в което живея. Казва се ,,Агата Криич“. Името му се дължи на директорката ни. Най-злото същество, което можете да си представите. Според мен е демон от Ада. Когато тя погледне някой с черните си смразяващи очи излъчващи студена омраза, той се вцепенява. Обикновено е облечена с карирана черна риза под черното сако, а надолу с черни обувки и черна пола под коленете. Според вас кой ли е любимият и цвят? Тя следва традициите, само за да се подмазва на кмета ни - Господин Уилхот Евърдиин. Той е интересен човек. Малко гологлав отпред и обикновено обича да ходи с официални панталони, сако и вратовръзка. Понякога, със сериозното си поведение и вид, прилича на някакъв многоуважаван председател. Преди години той назначил някаква госпожа Аманда за директорка. Според по-големите от нас била добра, но и тя като повечето била странна. Само, че била различна. Казват, че имало нещо специално у нея. Някои дори я смятали за вещица. Поне така са чували, носели се много слухове по това време, но знаете как стоят нещата с клюките. Някои верни, други не, а за трети не се знаело от къде идват.

Със златни руси коси ходела по коридорите вързана на опашка и се отнасяла грижливо към учениците и още по-отговорно към задълженията си.

Ще ви разкажа и за приятелите ми тук. Да имам такива. Казват се Тим и Сара. Не си мислете, че когато живееш в сиропиталище не можеш да имаш приятели.

Тим е синеоко момче и никога не е бил унил, необщителен и скучен. Русокос е. Ходи с най-обикновени хип-хопски дрехи. Знаете за какво говоря. Той обича приключенията и винаги взима прибързани решения. Но е много свестен. И имам предвид, че не е от онези, които ви използват за нещо, а гледа да помага на всички. Не му пука от учене, докато Сара е много по-различна от него. Умна, красива и привлекателна. Дълги, кестеняви къдрици се спускат надолу под раменете и. Когато я погледнете ще видите едни искрящи кафяви очи пълни с много ентусиазъм и толкова много мисъл. Иска да стане дизайнер. Определено има вкус. Харесва ми когато тя стои до мен, защото и в най-тъжните си дни ме кара да се чувствам по-добре.

Ние тримата спим в една стая. Обядваме заедно в столовата, където готвят прекрасна храна, за разлика от други столови. Обикновено по описанията в книгите и филмите готвят гадно, но тук не. И сме почти постоянно заедно.

Бих могъл да започна от който и да е момент в краткия си живот, но положението се влоши сериозно тази пролет в час по литература, когато правихме тест. Та нали знаете, че като пиете много кола преди час ще ви се приходи до тоалетна. Оставаха двадесет минути до края на часа, а имах още задачи за писане. Побързах да попитам госпожа Евърдиин дали може да отида до тоалетната. Пусна ме. Отидох и в момента, в който затворих тоалетната врата отвътре, някой ме заключи . Беше Люк. Училищния побойник или отворко с големи комплекси. Да във всяко училище ги има. Кестенява коса се вихри над голото му теме. Почти всички изпитват страхопочитание към него. Подигравателно ми се изсмя:

• Хайде да те видим сега Себ. Да те видим колко смел можеш да бъдеш в такъв момент – изсмя се втори път и замина нагоре по стълбите.
• Хей, не ме оставяй тук, ще ме скъсат по литература! – крещейки го повторих още няколко пъти.

Уплаших се. Наистина много. НО! Винаги има но. Веднага съзнах, че таванът на всичките тоалетни е общ и отворен. Реших че трябва да се покатеря. Сигурно вече ми оставаха десет минути до края на часа и времето за довършването на теста нямаше да ми стигне. Тоалетната беше тясна, за това можех да кача двата си крака така, че да направя нещо като мъжки шпагат, за да се покатеря и да я прескоча. Когато стигнах до върха на стената някой влезе и аз веднага се снижих. След това се върнах обратно горе и погледнах надолу готов да скоча. Беше високо поне два метра и половина. Знаех, че трябва да скоча на пръсти като парашутист и го направих. Не заболя. Побързах нагоре и като стигнах имаше три минути до края на часа. За щастие госпожата ми позволи да допиша теста. Както и да е. След всичко което се случи другите разбраха и започнаха да ми казват спайдърмен. Накрая, за капак на всичко Люк се е върнал и бутнал мазилката. Ъгълът на стената отгоре беше отчупен. Обвиниха ме, че аз съм го направил. Опитах се да обясня на директорката ни, но на нея не и пукаше. Наказаха ме. Три дни оставане след часовете, както и малко труд в полза на училището. Ще ви разкажа по-напред за намеренията ми и времето през, което ще бъда наказан след часовете.

Изненадващи неща, които надминават и най-смелите ми очакванията

Всъщност „Агата Криич“ не е кой знае колко лошо сиропиталище, но личностите в него го правят гадно, защото рядко може да намерите някой на когото до имате доверие.

Аз, Тим и Сара наистина мразим несправедливостта. Където и да е. В сиропиталището тя е в големи количества. Има много такива случаи, но ще ви разкажа непоследния несправедлив миг, в който съм участвал. Не ви пожелавам такава съдба или по-скоро късмет.

Един обяд в столовата, наистина обширно място, където можеш да опиташ всякакво ястие, и където шахматно наредените черно-бели плочки ти причиняват главоболие, когато ги погледнеш…, където обстановката е като в затвор…, можеш да седнеш с приятели и да се насладиш на вкусните ястия ако не стане това…

Докато най-спокойно си говорите с другарите си за скоро известна игра ви се натресът силно нежелани хора.

• Сара би ли ми подала кърито, моля? -рече саркастично Том, докато си слагаше сол на пържените картофки.
• А ти би ли ми подал кетчупа, моля?!
• Ъъъ …, не виждаш ли, че си подправям кюфтето… А?! Не мога.
• Тогава сам си отговори на въпроса.
• Спрете! - ядосано им направих забележка - Кога ще спрете да се карате? - те го правеха постоянно, но не защото не се харесваха, а точно обратното. Имаше нещо между тях, което никога не преставаше и това не бяха само караниците.
• Добре де. Спираме. – рекоха в един глас.
• Окей, сега кой ще отиде да вземе пудинг? - казах, като си представях сладкия му вкус и сладката пудра захар, която обикновено слагаше Мъри върху него. Коя е Мъри ли? Ами тя е готвачката в столовата и наистина готви добре. – Ъ, ехоо попитах нещо, вчера аз отидох.
• Аз ще отида. Има ли проблем? – това беше Виктория Грейс и нейните приятелки Аника и Мелъни. Едни от най-красивите момичета в голямото ни сиропиталище. Трите ходеха заедно постоянно. Бяха като сестри. Ако родителите им не ги бяха оставили тук и знаеха как изглеждат, може би винаги, когато имаха възможност щяха да ги записват на конкурси за красота. Те бяха с руси коси освен Мелъни. Готини са, според другите.
• Ммм, не разбира се. – казах стъписвайки се от това, което каза, че ще направи. Разбира се те седяха и дружаха с по „готини“ от нас. Не че ние не сме, но сме готини само за нас. Разбирате ме. Просто не обичаме голямо внимание.

Сетих се, че щом щяха да седнат до нас, искаха нещо. Сигурно приближаващият проект по дизайн на шапка. А ви споменах, мисля, че Сара иска да стане дизайнер и има дарба и вкус, които когато ги обедини в едно може да направи всичко. Може би искаха да им помогне или дори да им го направи, защото знаеха за уменията на приятелката ми. Да щеше да е удоволствие за всичките. На Сара ще и е приятно да направи повече от един проект. Включително моят и на Тим.

• Хей, не мислите ли, че искат нещо. Може би да им направиш проекта за дизайна и изработването на шапка Сара. – побързах да попитам докато все още не се бяха върнали.
• Себ, сетих се още щом приближиха. Че за какво друго. Но няма. След последния път, когато ме унижиха…, няма как да стане.

Не искате да знаете за „ Последния път“, ако мога така да се изразя. Беше ужасно. Както и да е.

Върнаха се, и това което предположихме за предстоящото стана. „Учудващо“.

• Ъм, Сара би ли искала…, би ли искала… Ъ забравих точните думи, които трябваше да кажа… – рече Мелъни замисляйки се какво е репетирала преди това.
• Би ли искала да ни помогнеш за… Сещаш се, за проекта. – добави Виктория.
• Можеш ли да бъдеш толкова добра, за да ни помогнеш. Относно миналите ни срещи и препирни се извинявам от всички. – каза Аника оправяйки си грима и сякаш въобще не и пукаше какво бяха направили. Все едно не е било нищо лошо, за което да се тревожи.

Наистина ли Сара щеше да се върже? Може би.

• Ще си помисля.

И да хвана се, като гризач в капан за мишки. Или пък е намислила нещо.

Те се отдалечиха и седнаха не далеч от нас, за да се подмажат на Сара може би. Заради разстоянието между нас Сара не ни каза нищо по въпроса, а само ни намигна. И го направи нарочно, за да ме подразни, за да не мога да и кажа нищо сега, тъй като бях принуден. Вероятно беше намислила нещо. Опитах се да го прочета в очите и, но не видях нищо друго освен това, че се беше замислила над нещо голямо. Беше се съсредоточила до толкова, че когато би звънецът за да се приготвим за час по информатика тя се стресна. Имаме всякакви часове. Биология, литература, история и география, спорт, музика, химия, физика и още предмети които не мога да назова, защото са страшно много. И за всеки един от тях си имахме специални оборудвани кабинети. Та ние се запътихме към кабинета по информатика.

Всъщност сиропиталището е наистина хубаво, от страна на оборудване и всичките стаи като цяло. Интериора също е впечатляващ. Имаме всичко, от телевизори в стаите и зала с компютри до собствени бани. Всичко това е дарено от професор Джаред Сийнс. Стар, много стар човек. Винаги стилно облечен. Виждал съм го само веднъж. Знам само, че даренията направени от него са въз основа на негово откритие или по точно съкровище. Така го наричал той и министрите по научни открития. Те спонсорирали експедицията, която е провел. До колкото знам е доста популярен в научните сфери. Две от най популярните му книги- „1001 билки и растения за живота и смъртта“, както и „Как да оцелеем с помощта на едно стъкло“. Втората книга като жанр се счита за фантастика, но неговите твърдения са, че тя е реална и няма капка измислица. Професора решил да дари средства за всички нас, тъй като и той е израснал тук в „Агата Крийч“. Усамотил се е в гората в самотна колиба, търсещ нови открития. Леко изперкал човек, според другите. Но това отново са само клюки, присъщи за ,,Агата Криич“.

• часа всички се запътихме към стая 112, нашата стая, защото свършихме часовете. Тази стая беше едно от малкото неща, които аз, Тим и Сара имахме. Тя беше с 3 отделни стаи за всеки един от нас разположени една в ляво от вратата, една в дясно от нея и една отпред на няколко метра след вратата. Във всяка стая имаше по едно легло, малък гардероб и едно бюро, на което ни стояха учебниците и тетрадките. Коридора, който свързваше спалните помещения, всъщност беше всекидневната. Там имаше един телевизор, закачен на стената, един рафт за книги, а срещу тях малко диванче за трима души. В ъглите на холчето бяха разположени 2 цветя посадени в саксии. Те бяха високи около метър и имаха странни плодове падащи под големите им листа. Плодовете бяха с големината на тенис топче оцветено в червен цвят, а към върха на плода, червеното избледняваше в жълто. Тези плодове не се ядяха, защото човек получаваше халюцинации от тях. Само една капка от сока му може да те накара да виждаш всичко двойно. Имахме специален урок по биология за тях. В часа, когато го изучавахме госпожата беше сложила ръкавици, явно защото плодът влияеше по някакъв начин на кожата, и го разряза на две половинки. От вътре изглеждаше бял с черни семки. Не мога да кажа, че не съм го докосвал, защото забранения плод е най сладък, но ако човек внимава с него няма да му навреди. Този плод се смята за деликатес, ако бъде изцеден до последната капка. това се изсушава. Приготвя се украсен с горещи карамелени паяжини, по-тънки от конец, докато изстинат. След това се добавя 1 топка ванилов сладолед. Крайният резултат е невероятно вкусен десерт, поне така съм чел, но много малко хора имат смелостта, уменията и сертификат за това да го приготвят както трябва, така че да няма последици.

Когато отворихме вратата на стаята Тим веднага метна раницата към своята врата, така че тя се подпря на нея, и каза, че е твърде изтощен от днешния ден. Той отвори вратата и скочи в завивките си. Заспа за броени секунди.

Телевизорите се гасяха в 9, а лампите в 10. Късен час според някои учители, но всички се прибираха скапани от умора, тъй че заспивахме рано. Сара обаче имаше работа. Трябваше да ми разкаже какво е намислила за проекта, който се налагаше да предадем в сряда, а днес беше понеделник. Как Сара щеше да направи своето домашно, да помогне на нас с Тим и може би на трите змии.

Ние седнахме на диванчето и аз попитах Сара, надявайки се въпросът ми да не звучи нахално:

• Е… какво мислиш, за пепелянките. Ще им помогнеш ли?
• Да. Мисля, че ще им помогна…
• Какво?! Ще им помогнеш след всичко, което ти сториха. Цялото това унижение с боята и битата сметана –прекъснах я аз, защото не бях сигурен какво трябваше да очаквам като отговор.
• Не ме остави да си довърша. Ще използвам кралския плод – така наричаме плода за който ви говорех.
• И как по точно. Забранено е! По принцип не съм по правилата, само че това може да бъде опасно.
• Лесно ще бъде. Ще изстискам само три капки от него. За всяка по една. Каква ирония само. Ще отровим кралските кобри с кралска отрова.

По принцип Сара не отмъщаваше на никой. Но отмъщава не е точната дума. Може би слага на място. Дори Тим не я е виждал да прави така, а се познават от много малки, защото те са постъпили по едно и също време. Когато някой те унижи и ти не можеш да направиш нищо по въпроса се примиряваш с мисълта, че са те „победили“, и че ще дойде някой ден, в който ще те уважават. Но работата не е там дали ще си отмъстиш, а по-скоро да се замислиш преди да направиш нещо и защо всъщност го правиш. Сара чакаше търпеливо този ден. Все пак всеки прави избора си и аз не я упреквам за него. Тя знаеше че ще дойде ден, в който дори да беше сигурна защо го прави, щеше да се замисли дали е правилно и може би да се разколебае. Сега просто искаше да им покаже, че тя не е по-различна от тях. Че като тях и тя има права и чест, която да защитава. Нима не е права? Не свети ли слънцето еднакво за всички? Иска да им покаже равенство и справедливост. Подкрепих я когато я унижиха и застанах зад нея, ще я подкрепя и сега. А колкото до тях… Те да му мислят тогава. Както Сара не пророни нито една сълза тогава и не губеше достойнство, чест и самочувствие, така и те могат да се преборят за тези качества и да се докажат пред всички, че не са онези префърцунени и глупави принцеси на външен вид. „Много хора са загубили почвата под краката си, а трябва да се съвземат и да стъпят здраво на нея.“- тези думи Сара изрече само веднъж пред мен и е факт, че аз все още ги помня.

• Не се престаравай обаче. Не падай на тяхното ниво. Все пак си достатъчно умна, за да разбереш, че не е никак приятно – казах и аз, за да и помогна да направи правилен избор.
• Няма да го направя. Няма да ги унизя публично както те направиха. Сами ще разберат колко са виновни. Утре ме чака дълъг ден, така че е по-добре да заспивам.

Пожелах и лека нощ и не след дълго аз също бях в леглото. Заспах бързо.

Сънувах странен сън. Не беше кошмар, но не беше и най-хубавия сън, който съм сънувал. Бях в сиропиталището и прозорците от стаята ми бяха отворени. Беше тъмно. Духаше студен вятър, от който те побиваха тръпки щом го усетиш. Щом усетиш как всеки полъх сякаш лази по теб и оставя ледени следи. Завесите се вееха навътре в стаята от духащия вятър, като от филм на ужасите. Вратата към дългия коридор беше отворена. Нещо или някаква сила ме тласкаше навън и ме караше да изляза, караше ме да искам. Лунната светлина падаше под ъгъл, който осветяваше половина от коридора. Сякаш бели искрици се движеха в светлата част. В другата част обаче не беше така. Тя беше странно зловеща. Контрастът беше впечатляващ. Усещах чуждо присъствие. Сетивата ми бяха изострени на 6, но се разсейвах от искрите. Те сякаш танцуваха хванати под ръка. Пееха весела песен. Внезапно те спряха. Замръкна и танца им. Сякаш времето беше спряло. Уплашиха се от нещо и изчезнаха. Вниманието ми бързо беше привлечено от някой или нещо. Сянка, която профуча край мен. Изведнъж настъпи пълен и непрогледен мрак. Чувах странни думи на непознат за мен език. Изрече моето име. Извикаме да дойда до часовника, който се намираше в кръглата част от коридора. Тя свързваше стълбищата от двете страни за към кабинетите. Сянката проговори с обръщение към мен.

• Идва мигът Себастиан. Мигът, който ще промени живота ти! – с плътен тон изказа думи, които си личеше, че идват от мъжка уста.

Неусетно удари три часът и тридесет и три минути на часовника в съня. Събудих се… Беше три часът и тридесет и три минути. Как беше възможно такова съвпадение? Целият бях в студена под. Навън луната беше кръгла. Знаех, че това не беше просто сън. Не можех да заспя. Стоях буден гледайки през малката цепнатина на завесата право в луната. Стоях буден много дълго време. Едва когато очите ми разбраха командата, която им изпратих, те се затвориха.

На сутринта се събудих късно. Не бях чул звънеца, който звъни в 09:00, за да ни събуди. Спал съм дълбоко след съня. Хубаво беше, че поне днес не бяхме на училище. Имахме свободен ден, заради празника на училището. 195 години откакто е построено. Сиропиталището е било реновирано над 10 пъти. Както и да е. Да преминем отново на събуждането ми.

Стоях втренчен в тавана докато се разсъня. След това се заех с обичайната хигиена. Оправих си леглото. Измих си зъбите. Изкъпах се. Нуждаех се от душ. Целия лепнех от потта по тялото ми, появила се от съня. Освежих се и излязох от стаята си вече облечен. Погледа ми се спря върху Сара, която се беше настанила на диванчето. Правеше скици на шапките, върху стъклената маса, която забравих да спомена по-рано. Мислеше как да представи всяка една шапка на нас тримата с Тим, така че да личи лично отношение, акцент и изящество от всеки един от нас. Беше готова със своята шапка. Тя беше лилава. Светло лилава. Това лилаво се виждаше най-често в дъгата. Не беше наситено, а светло. Върху шапката стоеше една огромна панделка. В началото цветовете и се редуваха през два, още по-светло лилаво и бебешко розово. Но след това, към края на панделката се редуваха същото това прозрачно лилаво и едно по-тъмно. Цветовете бяха поставени равномерно. Открояваха се един от друг и привличаха окото. Забелязах, че на скицата шапката се носеше под ъгъл, така че лявото око и веждата да са по-закрити от другите. Видях също, че беше готова с още една шапка. Предполагах, че е тази на Тим, защото на скицата беше нарисувано момче с камуфлажни панталони и зелен потник. Шапката беше зелена като потника и камуфлажа. Носи се леко спусната назад, сякаш е паднала. Явно не бяха поставили ограничения за вида на шапката. Тази на Сара беше за пролетта или лятото, а тази на Тим по-скоро за есента.

Тим дойде и седна до Сара. Бяха съсредоточени и не ме забелязаха особено. За първи път Тим беше заинтригуван за нещо свързано с училището, освен с компютрите. Поздравих ги:

• Добро утро приятели. Как е положението при вас?

Без отговор…

• Ехо… Трябва да предавате проекта.
• Какво? – рекоха в захлас.
• Как така? Сряда ли е вече? Времето мина толкова бързо – рече Сара.
• Не спокойно. Вторник е все още. Просто трябваше да ми обърнете малко внимание. С какво мога да помогна? В колко часа сте станали, за да направите всичко това?
• Не сме станали ние толкова рано, колкото ти късно. Знаеш ли колко е часът за Бога? – попита Сара засмивайки се. 13:30.
• Не може да бъде…
• Сега беше наш ред да се пошегуваме.

Тим избухна в смях.

• Хвана се нали? – обръщайки се към мен Тим.
• Колко е часът? Сериозен съм. – допълних
• 12:30. Защо си станал толкова късно?- рече Тимъти.
• Стига с въпросите, а да се захващаме за работа, защото трябва да сме в три часът пред часовника. – направих им забележка.

Видях, че всъщност три от шапките бяха готови. Тази на Сара, тази на Тим и моята. Тя беше черна. Такива шапки носеха мафиотите, колкото и странно да звучи. Имаше и сива лента, която я обикаляше. Материала, от който беше направена шапката беше мек и някак странен на допир.

• Какво ще правиш с шапките на трите пепелянки Сара.
• Намислила съм нещо. Ще намажа шапките им с капки от кралски плод смесен с малко лимонена киселина.
• От къде ще вземеш лимонена киселина? - попитах.
• От Мъри. Помолих я за много малко. Капките от лимона ще реагират с кралските капки и ще се получи реакция, която ще се позабави с около един час и ще им докара пъпки и промяна в цвета на косата. При всяка ще е различно. Този един час мисля, че ще бъде достатъчен, за да се приберат в стаята си. След това ще дойдат при мен и ще ме попитат от какво съм направила шапките. И тогава ще ме молят за лекарството, което ще бъде вода с мъничко захар.
• Страхотен план Сара, само дето не знам кога си го измислила и от къде знаеш всичко това за това растение– промърмори Тим като се обърна и погледна към ъгъла на стаята, където си стоеше едно нищо неподозиращо цвете.
• Имах време да го измисля. А колкото до знанията за кралския плод, тях научих от „1001 билки и растения за живота и смъртта“, доста интересно четиво, бих казала.
• Да се залавяме да направим шапките, защото ако закъснеем за празника госпожа Крийч ще ни убие.-рекох като завъртях очи изненадано от факта, че е чела такава тежка книга.
• Спокойно Себ. Вече имам някаква идея. Ще ги направя еднотипни, но с различни цветове – каза Сара. Жълта, розова и синя.
• Ще ги направим, няма да те оставим да работиш цял ден сама.
• Честно казано бих предпочела да го направя сама, но щом настояваш можеш да помогнеш като отидеш за материали.
• се с поставената ми задача и след един или два часа всичко беше готово. Сара беше измайсторила останалите шапки и бе подготвила нещата прецизно, за да е сигурно, че ще се получат както трябва.
• време да отидем при часовника за празника. Запътихме се натам и в коридорите повечето от учениците също тръгваха в тази посока. Когато отидохме там, видяхме кмета, жена му, директорката ни и останалите учители и ученици. Господин Евърдийн изнасяше реч. След това последваха благодарности и ръкопляскания и отново реч на директорката ни. Тя продължи сравнително по-дълго от тази на кмета, което се очакваше предвид това, че винаги се съгласяваше с Господин Уилхот.

Загледах се в часовника. Звукът от него в сънят ми продължаваше да ехти. Гледах как стрелките се движат и минутите се влачеха като не подозирах колко време минава. Замислих се дали наистина беше възможно съвпадение да се събудя в три и тридесет и три, както и сънувах. Зачудих се и за фигурата, която ми говореше. За да се отърва от тези мисли просто си казах:

• За Бога това е сън!

Всички гледаха мен сякаш бяха прочели мислите ми. Не че имаше нещо лошо в тях. Настъпи мълчание пригласено с едно, две кикотения. Осъзнах, че съм изрекъл тези думи на глас, а точно в този момент госпожа Крийч довърши думите си:

• Оттеглям се от поста на директор.

Сара ме погледна на криво и ми каза тихо:

• Крийч току що подаде молба за напускане, а ти заяви, че това ти се струва като сън. Нереален си Себастиян Кромуел. Просто нямам думи.

Смутен и засрамен от това, че не съм го казал умишлено, защото изглеждаше обидно, с бавна крачка назад тръгнах към стая 112. В мига, в който отворих вратата и влязох, случайно погледа ми се спря върху часовника в стаята, който посочваше три часа и тридесет и три минути. Отидох пред него, но стрелката, която посочваше секундите не се помръдваше. Беше спрял. Стоял е така още от снощи. Наистина това беше плашещо. Уплаших се и реших да се затворя в стаята си. Когато треснах вратата чух че нещо падна във всекидневната, но не желаех да се върна там сега. Просто бях объркан от съня. Тръшнах се на леглото. Докато си почивах не разбрах, че отново се унасям в сън, сън който не знам дали искам да сънувам. Или поне тогава си мислех, че е сън.

Отново действието се развиваше в сиропиталището. Този път обаче вървях по коридора късно вечерта, нарушавайки правилото за вечерния час. Сякаш бягах от нещо или по-скоро се бях забързал да кажа новината, която съм разбрал по-рано. Или пък все едно отивах да науча тази новина. Не бях сигурен. Трябваше да кажа на Тим и Сара и да ги предупредя за нещо, но наближавайки стая 112 забелязах сянката в другия край на дългия коридор. Той сякаш се стесни, за да ме пришпори да взема важно решение. Знаейки, че не трябва да отивам към сянката, която искаше да я последвам, аз направих точно това. Решението беше да избера дали да я последвам или да се събудя, защото аз знаех, чене е реално и имах контрол. Можеше да прекратя това нещо, но бях любопитен какво иска да ми каже. Имах усещането, че е свързано с родителите ми или нещо от живота преди да дойда тук.

Фигурата вървеше няколко метра пред мен и на моменти ме изчакваше, за да е сигурна, че ще продължа да я следвам. Времето се движеше бавно както и аз. Водеше ме към архивите на сиропиталището, но вратата на кабинета беше заключена. Сянката или духът, защото не знам какво точно беше, се вмъкна в стаята и отключи вратата. Когато влязох тя беше изчезнала. От големия рафт с папки стърчеше една зелена по-напред. Там пишеше името ми и явно трябваше да я отворя, да прочета и да видя нещо важно. Отворих го и точно в този момент се появи сянката и ме докосна по рамото, само че проблема беше, че това не беше същата тази сянка пред часовника. Беше жена с дълга коса и между къдриците и се виждаха плитки отметнати зад ушите. Тогава ми направи впечатление, че ушите и бяха заострени като на митичните създания елфите. Беше облечена в бяла искряща рокля, а очите и бяха като диаманти. Зад нея се виждаха танцуващите искри от предишния ми сън. Омаян от красотата и и стъписан от случващото се не обърнах внимание на думите и:

• Себастиан… дойде време в което ще научиш кой си и от къде идваш, но не се отклонявай от пътя си! Следвай инстинкта си и внимавай на кого се доверяваш!

И точно в този миг се събудих от почукване на вратата на стаята ми. Отворих и видях Сара.

• Съжалявам за преди малко. Знаеш ли колко е часа?-попитах аз.
• Нямам идея, дойдохме току що. Има ли някакъв проблем?
• Не съм сигурен. Поне знаеш ли колко време мина от както казах онази глупост, надявам се да не съм засегнал никого…?
• Може би 5 минути – каза Сара заглеждайки ме с недоумение.

Погледнах я озадачено. Как така? Нима наистина можеше да е вярно случващото се? Това означаваше, че не е минало почти никакво време и сега се питам какво всъщност се случи, сънувах ли и как стана това…? Ако бях объркан преди минути заради предишния сън, значи че сега ми трябва помощ. Но щяха да ме помислят за луд… Всичкото това около мен, просто трябваше да кажа на някого. Само, че как да га сторя, когато изглежда страшно налудничаво.

Помолих Сара да ме изчака преди да излезе навън и тя се съгласи. Но преди това каза, че има да ми споделя нещо:

• Себ…Понеже изчезна и не успя да чуеш какво ми каза Люк… Та работата е там, че ни поканиха на парти по случай напускането на госпожа Крийч.-каза Сара все още учудена.
• Така ли?!-казах с възклицание още по-възмутен. Поканили са дори нас? Какво ли искат пак…Или е продължение на същите глупости, за да направиш проекта и на Люк?
• Първата мисъл, която ми изскочи беше тази, но след като чух какво беше следващото изречение си останах с недоумение. Люк каза, че не трябва да има разногласия между нас, когато нещата засягат всички и е по-добре да сме заедно, сплотени. Не съм вярвала, че може да каже нещо по-умно от обичайните му ругатни, но…
• Хммм…Много странно от негова страна. Ще го обсъдим след малко, ако нямаш нищо против.
• Няма проблем, когато пожелаеш излез, за да ти кажа подробностите. След около петнайсетина минути излизаме в парка. Ако искаш ела с нас?

През това време, докато Сара и Тим ме чакаха, си наплисках лицето с вода в банята си и седнах на леглото за минутка, две. Не исках да се замислям за нещо по различно и се налагаше да се овладея.

• Себастиан Кромуел! Опитай се да не мислиш за това сега и го изключи от главата си! – казах си аз опитвайки да не се разсейвам с мислите и въпросите изскачащи в главата ми за всичките странности, сънища, видения и тем подобни глупости. И всъщност колкото и трудно да беше това да не се разсейвам, почти се справях, защото сега ми предстоеше нещо „по-вълнуващо“. Все па трябваше да се подготвям за парти.

≈ ≈ ≈

Аз, Сара и Тимъти решихме да се отпуснем като спрем да мислим за всичко и отидем на кратка разходка до парка на сиропиталището. Едно прекрасно местенце, където да отидеш на пикник, да поразмислиш малко на спокойствие, да се полюбуваш на природата, да поиграеш на футбол или куп други забавления. Та сега е време и да ви опиша как изглежда това сякаш непокътнато от хората място. Паркът. Цялата част от него, поне не дивата, е обградена с алеи и широки поляни. Алеи, които стоят под тунели от раззеленилите се дървета сякаш прегръщащи ви, и водещи към центъра на парка-голямото езеро Рейчъл. Един приказен пейзаж. Вървите по алеята, а около вас птиците нежна чуруликат, докато стигнете до „Рейчъл“. Езерото, в което се вливат три големи реки и правещи го истински рай за всеки, който стъпи на територията на парка. Високи дървета. Върби спускащи клоните си в самия воден басейн, където без грижи плуват лебеди, патици и други птици. Където тръстиката стига два или три метра или пък жабешкото „Кряк!“ огласява парка по залез. Пейките с гледка към него… Еххххх! Наистина хубаво място. И понеже той е наистина голям, е разделен с каменна ограда от дивата част, за да пречи на дивите животни да стряскат неподозиращите хора. А зад нея величествена гора и дебри по-зловещи и тъмни от всяко друго място.

Вървяхме по една алея успоредна с една от реките и когато стигнахме езерото решихме да поседнем на един по-голям камък, тъй като около нас нямаше пейка. Умишлено избрахме да дойдем тук, за да не бъдем притеснявани от други. Намирахме се на около стотина метра от каменната ограда и когато вече се насладихме на гледката завързах разговора.

• Е Сара. Разкажи по-подробно за партито…-казах заинтересовано.
• Ами