Неосъществената мечта

        Голям и студен град. Тъмните облаци властваха на небето. Природата плачеше от мъка.  Сивотата беше превзела всичко.

        След дълго и неприятно пътуване, малко след зазоряване стигнах до огромното селище, което обаче беше пусто. Независимо от средата, аз бях положително зареден. В ръцете си държах подарък. Сърцето ми биеше лудо. И всичко това в очакване на първата среща.

      Да, с нетърпение очаквах да се срещна с прелестно момиче. Девойка, която винаги ме кара да се усмихвам. Именно тя ми показа щастливата страна на живота. Но това ставаше косвено - чрез писма и телефонни обаждания. Така си общувахме. Не се бяхме срещали никога.

      Моментът на истината наближаваше. Пулсът ми се ускоряваше. Разумът ми беше замъглен от любовни мисли. Приготвях се за нежна прегръдка. Копнеех за първата целувка. Очаквах я с нетърпение. Жадувах тя да е в обятията ми. Исках го!

   Тогава ми звънна мобилният телефон. От нея чух прекрасния ù глас. Интонацията, с която произнасяше думите, беше необичайна. Казах ù, че вече съм на уговореното място. В следващия миг, тя, плачейки ми каза: "Не мога да дойда на срещата!". Това порази сърцето ми. Душата ми беше разбита. След броени секунди, като чувах как ридае, по моето сухо лице се търкулна сълза, последвана от втора и трета. Заваля порой от сълзи. Двамата плачехме взаимно. Прелестното създание ми се извиняваше безкрайно много за това, че няма как да се осъществи дългоочакваното събитие. Аз, омагьосан от нея, ù простих. Внезапно, разговорът прекъсна.

         Природата ронеше сълзи. Облаците ме гледаха с тъжните си очи. Постоянно мислех за любимия ми човек. Единственото, което ме крепеше, беше тъжната усмивка, изписана по лицето ми. Това ми вдъхваше надежда, че мечтата ще бъде изпълнена.

     Отдадох се на любимото ми занимание - фотографията. Снимах различни обекти, макар и времето да беше срещу мен. Но дори и това не можа да заглуши мъката ми. Копнеех да се срещна с девойката. Но съзнавах, че това няма да се случи скоро.

        Не след дълго, изпратен от печалните издихания на околната среда, си заминах от скръбния град. Докато се отдалечавах от него, видях как Слънцето проби небето и огря скръбното ми лице. Все още очите ми бяха влажни. Обаче соларната енергия ми подейства божествено и ми вдъхна вяра, че хубавото тепърва предстои. Душата ми започна да се възстановява от дълбоката рана.

    Малко преди залез се прибрах в родното си място. Чувствах се изтощен от силните емоции, които ме бяха обладали през изминалите часове. Усещах как сънят ме прибира. Видях с измъчените си очи как Слънцето, с последните си лъчи, беше обагрило небето в богата палитра от нежни цветове. Легнах си тъжно усмихнат, с желанието да осъществя мечтата си за духовно и физическо сливане с любимото ми създание. Поне насън...